Право на двубой

прави нищо друго от това, което се полага да правят мъжете, освен едно — да убива. О, Богове, рече си Вълкодав, не бих искал никой от моята кръв да прилича на този момък… и аз не искам да приличам повече на него…

Брат от негова кръв навярно вече се е преродил в някое друго семейство, защото батко му бе отмъстил за него.

Йара. Доверчивият и добър Йара, толкова разумно говореше за избора. И го направи — като се присъедини към подигравките над Раг. Аз не искам Йара да стане като Тхалет. Не искам. Гръмовен Господарю, ако още ме чуваш, направи така, че това никога да не се случи!… Какво трябва да сторя за това, Господарю мой? Вразуми ме! Ще платя всякаква цена, само ми дай знамение, Господи, покажи ми волята Си…

— „Орел подлага дясно крило на слънцето“ — продължаваше да обяснява Мааюн. — „Планинска ливада дреме по пладне“… Чуждоземни брате, ти не гледаш ли вече?

Вълкодав не успя да отговори. Тъкмо в този миг откъм дома на вожда зарева рог. Беше древен рог, прадедите на сегашните шан-итигули го изковали от камбаногласна мед веднага след завръщането си от робството. Ниският зов напомни на Вълкодав есенните ревове на зубрите в родината му и също като тях ехтеше по цялата Тлееща пещ. Много рядко надуваха този рог — само когато се налагаше да свикват народа за защита на селото.

— Кворите! — зло каза Мааюн. — Идват да мъстят, задето не погубиха мащехата ни! Скоро ще ги издавим в катранените езера по западния склон и тогава ще проклинат звездата, под която са ги зачевали, ще съжаляват, че изобщо са обърнали нечестивите си очи към палатката й!…

Вълкодав премълча.

— Аиии! — извика Тхалет. Кинжалът се откъсна от дланта му и, оставяйки във въздуха трептяща малинова следа, извънредно точно порази изсъхнало дръвце в края на полянката. Тхалет едва ли не на хлапашки подскоци се втурна да вземе оръжието си. Момчето сияеше — хем горд от прекрасния завършек на бойния танц, хем сгрят от предстоящата битка. Велика битка, съвсем като онези, за които разказваха старците. Когато кинжалът пие от живата плът кръвта й — това е далеч по-забавно и от най-вдъхновено изпълненото правило, при което острието пронизва пустота. Хлапакът познаваше това усещане и се радваше, че отново ще го изпита… ще го вкуси.

Тхалет изтръгна кинжала от мъртвата дървесина. От сгърчените клони се отрониха задържали се листенца, едва до вчера зелени. Под корените на дървото зрееше огнена яма. Нямаше други толкова близо до селото. Ако младокът не бе толкова заслепен от предстоящото кръвопролитие, навярно би се учудил от смъртта на растенията, навярно дори би се уплашил от признаците за поява на жар-цирей. Ала и той като всички знаеше — тук се простира твърдата сигурна скала. Никакви трапове тук не биха могли да възникнат.

„Знаеш ли защо Людоеда ме държеше в клетка?“ — попита Тилорн.

„Не — отвърна Вълкодав. Помисли и добави: — Веднъж вече те питах, но ти не пожела да…“

„Не че не исках… — смути се мъдрецът. — Преди твърде дълго отбягвах всички приказки за причините на моя плен, затова и въпросът ти ме свари неподготвен…“

Вълкодав чакаше мълчаливо.

„Разбираш ли — продължи Тилорн, — случайността ме запрати във владенията на кунса тъкмо когато той бе започнал да строи замъка си. Видях как се мъчеха робите, които копаеха каменистата почва, и жалостта ме тласна да извърша непоправима глупост. Потърсих Винитарий, представих се за чуждоземен учен и му предложих друг начин да изгради твърдината си… предложих му барут. На моя език се нарича «прах»… Навярно предците ми са кръстили този състав толкова скромно, именно защото са осъзнавали страховитата му сила…“

„Какво е то?“

„Смес от селитра, сяра и дървени въглища, получени от дървета на определена възраст и порода… но не това е важното… Барутът има свойството да изгаря стремително, освобождавайки нажежения въздух, който се получава при горенето, като така помита всичко, що пречи да се разсейва с гръм и вятър… ето защо с барут лесно се трошат скали, изравят се големи дупки в земята… Исках да облекча труда на неволниците, за което Винитарий ме възнагради щедро и ме назначи за главен строител на замъка. А аз се зарадвах на възможността да приложа своите знания, както и да ги споделям с него… той толкова внимателно ме слушаше. Мислех си, че кунсът е ученик, за когото си струва да хабиш сили и време. Но после…“

„После е поискал твоят барут да съкрушава и противниковите ратници така, както троши скалите.“

„Откъде… как се досети?“

„Просто се досетих…“

„Видя ли. Досетил си се… А аз за нищо не се досещах, докато не стана прекалено късно. И щом си дадох сметка, че съм на път да въоръжа завоевател, по-лош от Гурцат, с когото у вас до ден-днешен плашат децата, се опитах да избягам. Хванаха ме. И си припомних, че в моя свят барутът е изобретяван няколко пъти — първооткривателите му са разбирали ужасните последици от прилагането на барута от недостойни ръце и унищожавали записките си, за да не им тежи на съвестта. Аз понечих да последвам примера им и да не допусна разрастването и разпространението на злото… дори с цената на живота си!“

Вълкодав се замисли как самият той би постъпил при подобни обстоятелства. Оказа се трудно да си го представи. Знаеше, че да се сражава за тези, които обича, е добро. Но да жертва живота си, за да не могат чужди му хора да убиват други, също чужди му хора… защо?

„Моят свят твърде скъпо плати да прекрати войните — промълви Тилорн. — Вие имате друга история. Но след като станах част от нея… Хората не бива да убиват други хора, приятелю. Не можех да постъпя другояче… даже да платя за това с живота си.“

От селището на квар-итигулите в селото на шан-итигулите можеше да се стигне по няколко пътеки. Най-пряката, избрана преди няколко дни от бегълците, минаваше покрай Харан Киир, ала тя не бе никак удобна за по-многобройна войска — имаше доста теснини, през които минаваше само по един човек, но не и сам. Имаше и широк път, за цяло стадо овци. Той пресичаше Глор-килм Айсах — Долината на Звънтящите ручеи. Доколкото Еврих бе разбрал от прекалено пестеливите обяснения на планинците, нямаше по- приветливо и по-красиво място в целия Задоблачен рид. Научи и защо благодатният кът е останал незаселен. Твърде просторно и открито било, казаха му. Лошо място за онези, които всеки миг чакат нападение. Затова и кварите, и шаните предпочитаха да живеят трудно, ала всеки в своето орлово гнездо, като първите постоянно се бореха с каменопади, а другите бавно се изпичаха върху горещия хълбок на Тлеещата пещ. Виж, ако някой от двата народа внезапно нарасне двойно, пък враждебното племе изчезне някъде…

И още нещо. Според Лагим двата итигулски рода досега не си бяха прерязали гърлата в открито сражение единствено защото на много дни път околовръст не разполагаха с достатъчно обширна ливада, където биха могли да се срещнат на свещено бойно поле две войски от по петдесетина бойци.

— А защо тогава — не се стърпя Еврих, — не сте направили това в Долината на ручеите, щом там било толкова просторно, както казваш?

— Защото долината — отвърна невъзмутимо вождът Лагим, — е неприкосновено място. Никой не стъпва там въоръжен, нито ние, нито презрените квори, отхвърлили заветите на предците.

— А защо е свещено?…

— Оттам има прекрасен изглед към Харан Киир — обителта на предците ни.

— Но защо сега и двата народа са поели към Долината на Звънтящите ручеи, за да вършат кръвопролитие? Та така нарушавате собствените си закони!

Лагим печално и строго погледна учения.

— Все някога щеше да се случи, чуждоземецо. Вие заедно със сестра ми се върнахте живи и невредими от Харан Киир. И това е било знамение — нещо се е променило в основите на света. Сестра ми роди на