Право на двубой

които без малко да бъдат удавени за отмъщение в кипящия катран от без малко овдовелия съпруг на Раг…

Вълкодав съжаляваше тези два народа, които не можеха да си поделят грамадния Задоблачен рид, но не му приличаше да се намесва в чуждия живот. Особено след като самият той още не беше се оправил със себе си. Мрачно предвиждаше, че до смъртта си ще бъде посещаван от спомените за селото на квар- итигулите. По-точно — за народа утавегу, който делеше един дом с хората. И за страшното изкушение, на което едва не се поддаде. Паметта за всичко това го пареше отвътре. Ето, няколко денонощия минаха след бягството и даже при най-силното желание нищо не можеше да се промени, а той продължаваше да се съмнява правилно ли бе постъпил. Е, не се колебаеше дали спасяването на бременната жена е било правилно… но не спираше да съжалява, задето не остана при белите песове.

Вътрешното разединение му пречеше да се съсредоточи, дървеният меч никак не се превръщаше в продължение на тялото. Чужд предмет, неведомо как озовал се в ръката му… А можеше сега да тича заедно с белоснежните си събратя, да се наслаждава на пиршество от звуци и миризми, недостъпни за човек!… Можеше, да. Би могъл. А вместо това, неизвестно защо стои клекнал, с вдигнати и събрани пети, цялата тежест се пада на възглавничките под пръстите и размахва като луд тежка тояга, мъчейки се да запази равновесие… И за какво? Защо? От къде на къде?…

Прилепчо, кацнал на дърво в края на поляната, се миеше с езиче. Листата на това дръвце бяха още зелени, но повечето сгърчени и жилави. Дали защото шумата не ставаше за ядене, но крилатото зверче не харесваше мястото си. То кихна и се намръщи, като че от неприятна смрад. Напусна клончето и прехвръкна към канарите, които пазеха завет на поляната от студения вятър от планините. Закръжи над камъните, като вряскаше недоволно.

Вълкодав отдавна бе забелязал двамата млади шани, които уж скришом го наблюдаваха оттам. Дори познаваше единия — петнайсетгодишния Тхалет, беше го оставил да си „почива“ недълго преди срещата с воините на Елдаг. Другият, Мааюн, бе по-големият брат на хлапака. Вянинът не обръщаше внимание на зрителите. Щом толкова им е интересно — да зяпат колкото им душа иска. И без това не правеше нещо, което Майка Кендарат не даваше да се показва на непосветени люде…

Момчетата разбраха, че са открити, и престанаха да се крият. Изправиха се и приближиха.

— Радваме се, чуждоземецо, че вкусихме с теб от един хляб — каза Мааюн. — Ти добре постъпи, като спаси нашата Раг.

Нали трябваше да каже нещо учтиво, за да започне разговор с госта.

По-младият комай не се чувстваше обвързан с подобни предразсъдъци.

— Само дето воин от теб никакъв не става! — заяви той направо. Мааюн го сбута, ала повече от приличие, Тхалет даже не трепна. — Ти и тогава, и сега не би ни открил, ако не беше твоята летяща твар, дето за малко да ни се изсере по главите! Ще ми се да разбера колко струваш в открит честен двубой!

Вянинът би могъл да запита в отговор нахалния младок как си усеща врата, но не го стори. Не беше на годините на тия двамата, та всеки намек за недостатъчно майсторство да го пали за разправия.

— Може и нищо да не струвам — изсумтя безразлично.

— Истински воин на твое място би оставил труповете ни на лешоядите, а ти не ни уби! Сигурно си страхливец и никога не си виждал кръв! — не се укроти младият главорез. — Ти дори нямаш оръжие на свободен човек. Дългите мечове са добри за полумъжлета от низините и предпланините, защото ги е шубе да се приближат до врага си. А с тоя нож, дето го носиш на пояса, сигурно само хлебец с масълце знаеш да мажеш. Изобщо не ща да приказвам за тая глупава тояга, която въртиш, все едно си момченце! И на нашите паленца желязо не им даваме, за да не се порежат…

В този миг Вълкодав забеляза онова, което Еврих навярно би разпознал от пръв поглед. А именно — че двамата младежи едва сдържат смеха си. Вянинът закъсняло съобрази, че просто го изпитват. Разговорът, несъвместим с обичаите за гостоприемство, в действителност бе шега. Вълкодав разбираше от шега. Понякога. Да отговаря подобаващо обаче, така и не се беше научил.

Мааюн се издаде пръв. Ухили се широко, после се закикоти, чак се преви, но бързо се овладя. Бе възрастен според традициите на народа си. Възрастният мъж е сдържан.

— Ти наистина си велик воин, чуждоземни брате — каза той тържествено. — Не обръщаш внимание на хлапаци с кинжали на бедрото и прекомерно дълги езици. Ние с Тхалет сме приемните деца на Раг. Още не сме ти благодарили както трябва, задето върна към огнището на шаните и мащехата ни, и малката ни сестричка…

— Но пак си зле без истинско мъжко оръжие — нетърпеливо се намеси Тхалет. — Ще те заведем при нашия ковач, чичо Шенай. Направил е много кинжали! Той ще ти избере такъв, че да ти пасне на ръката. Чичо Шенай топи желязо в самороден огън, затова нашите остриета нямат равни!

Вълкодав сви рамене:

— Става. Само ми покажи как се биете с тях…

Имаше предвид да го научат на новото изкуство, когато му подарят обещания кинжал. Отдавна бе усвоил да не се гнуси и пренебрегва нови умения, това никога не е излишно. Ала братята го разбраха твърде посвоему. Големият кимна на младия:

— Покажи му.

Тхалет щастливо се ухили, при което строгото му, като на воин лице пак стана момчешко — на хаймана и хитрец. Момъкът изви по котешки гръб, отскочи назад, дясната му ръка се стрелна към бедрото и се плъзна, изваждайки кинжала от канията. Движението стана омагьосващо красиво. Възелчето от тънка копринена тъкан, учудило преди Вълкодав, се разгъна в голяма, яркомалинова кърпа. Вянинът не би отказал да узнае как Тхалет толкова бързо развърза здраво стегнатия плат. Но пък веднага съобрази какво е предназначението му. Младият воин се хвърляше напред и стремително отстъпваше, прелиташе надясно и наляво, въртеше се като фарфалак, огъваше се, сякаш в снагата му липсваха кости. Ярката свилена опашка при това плющеше право в лицето на въображаемия противник, като не позволяваше да се проследят движенията на въоръжената ръка и маховете на страховитото острие. А то пърхаше в дланта на младежа, сочейки ту нагоре, ту надолу, криеше се и изникваше между пръстите и понякога чиренът се запъваше в основата на китката, така че кинжалът бе готов за пронизващ тласък…

— Това се нарича „див планински котарак излиза от пещерата“… — полугласно поясняваше Мааюн. — А това беше „тревата шех посреща полъх на сутрешен вятър“. А сега… сега е „малък камък на дъното на прозрачно езерце“…

Майсторството на Тхалет без съмнение бе голямо. Отначало Вълкодав просто се любуваше на стегнатия боен танц, седейки в поза на почитание. После у него се събуди едно противоречиво чувство и вянинът се опита да го разнищи, защото навяваше безпокойство. В Бяла вода също бе срещал майстори на воински изкуства, и то какви!… Но онзи свят бе надраснал човекоубийствата, затова там тези изкуства служеха не да отнемат живот, а да усъвършенстват духа и тялото. И наставленията на учителите винаги започваха по един и същ начин. Някога преди, обясняваха те, грешка в движението означавала бърза гибел. Затова и сега си представете смъртна опасност и правете всичко така, като че от това зависи животът ви… Учениците опитваха да си представят подобна ситуация. Някои по-добросъвестно, други не толкова. И е било забелязано, че онези, които най-добре привиквали да събират в едно разума и волята, така че да ги устремят напред заедно с меча, ставали добри архитекти, калиграфи, готвачи…

Но върху техните остриета никога нямало кръв.

А върху кинжала на Тхалет имаше. И онова, от което през беловодските дни ликуваше душата на Вълкодав, тук, на тази полянка, сега изглеждаше като изящна, без капка добра мисъл отровна змия. Която не осъзнава нито собственото си великолепие, нито самото убийство като такова, а кошмарното съвършенство на убиеца е извращение на същността на хубостта.

И още нещо… Вълкодав твърде добре се помнеше като деветнайсетгодишен. Току-що излязъл от каторжните мини. Обсебен от една-единствена мисъл — да стане майстор на воинското изкуство, за да убие Людоеда. Тхалет бе по-млад от него тогава, но вянинът сякаш се поглеждаше в огледало. И това, което видя в това огледало на миналото, го стресна.

Ето какъв ме вижда от време на време Еврих. Ето защо се разминаха пътищата ни с Майка Кендарат…

А доста хора се опитваха да му го посочат. Само че той не проумяваше какво не е наред, не разбираше какво му говорят. И чак сега, докато съзерцаваше това момче — му просветна. Тхалет още не умееше да