— Кажи поне нещо!… — примоли се ученият на спътника си, катерейки се подире му по тясната стръмна пътека. — Откак бяхме в селото, сякаш си забравил да приказваш! Какво ти е?
Отново мъкнеше двете торби. И вече почти беше се предал на мисълта за излишния товар, който трябва да захвърли. Бе вир-вода само след стотина крачки, затова спря, за да се преоблече набързо. Без топлата куртка чувстваше приятна прохлада, но ръцете му замръзваха, особено китките. Когато се налагаше да се хваща за камъни като за парапет, съвсем сериозно се опасяваше, че те ще се счупят като стъклени. Сгъваха се трудно и почваше да не ги усеща.
Вълкодав носеше Раг на ръце. Жената му проговаряше нещо от време на време, Еврих не чуваше какво, но сигурно го упътваше. Вървяха към планината, наричана от шанката Тлееща пещ, по най-краткия път. Вянинът вървеше бързо, сърпчето на младата месечина, надникнало иззад далечна гърбица на хребета, лееше от небесата светло сребро. Еврих едва успяваше да не изостава, като си мислеше, че само преди няколко месеца Вълкодав мъкнеше на ръце самия него.
Засечният рид, разбира се, не приличаше на Задоблачния рид. И потерята, погнала ги тогава, беше съвсем друга…
Прилепчо ту изпреварваше бегълците, разузнавайки пътя, ту оставаше отзад, зает с някакви си свои прилепски работи. Когато за пореден път прелетя покрай арантянина, като бръсна косите му с меко крило, а после кацна на рамото на Вълкодав и възбудено заврещя, вянинът се обърна към Еврих и промълви зловещо спокойно:
— Вече са разбрали. Тръгват да ни преследват.
Еврих пресметна изминатото разстояние и си направи извода, че ще ги настигнат доста преди да стигнат до владенията на шаните, където имаше надежда да получат закрила. Опита се да се утеши, че Вълкодав е сгрешил за преследването. Слаба утеха. Попита:
— Как разбра?
Не беше израз на съмнение. Беше обикновеното негово любопитство, което го караше въпреки близката гибел да разглежда вълните, които ги носеха право към Конника. Наистина му бе интересно дали вянинът разбира крясъците на Прилепчо? Или обменяше с него мисли? Дали така е било с утавегу — досущ както вилите общуват помежду си и със своите симурани?
— Първо искаха да насъскат песовете — отвърна Вълкодав, — но те не хващат дирята ни. Подскажи ни, госпожа, има ли наблизо укритие, където няма да ни намерят? Без кучетата.
Раг отговори:
— Намираме се на земята на кворите, а на нея те ще ни намерят навсякъде. Край. Ще умрем. Молете Боговете си, чуждоземци, смъртта ви да бъде не твърде страшна.
— Хайде, пак за умиране… — намръщи се Еврих, но Раг го прекъсна:
— Знам само едно място, до което кворите не ще посмеят да припарят. Но и ние оттам живи няма да излезем, защото на смъртните е забранено да газят свещената земя…
Еврих веднага се сети за Порталите, които — кой знае? — биха могли да се намират тук. В дома му вярваха, че човек, склонен да пътува из Долния свят, през живота си може да се възползва от три различни Портала, не повече. Онези, които пробвали да преминат през четвъртия, ги сполитали, според мълвата, наистина страшни неща — отнасяло ги нейде в съвсем задпределни пространства, откъдето малцина смогвали да се измъкнат, и то посредством могъща магия или по чудо на Боговете. Единствено люде, близки до светостта, можели да се пренасят натам и обратно извън всякакви Портали, по свое хрумване. Тях така ги и наричаха — Съединяващи световете. Еврих не мислеше, че е близо до святост, пък и бе минал трите си Портала. Затова и започнаха пътя си с Вълкодав край Скалата на Мъглите. Друг достъпен за Еврих Портал се намираше още по-далеч от Западния материк, а пред останалите не го чакаха с отворени приятелски обятия…
Е, какво пък! Ако се наложи да избира между четвъртия Портал и жадуващите отмъщение итигули, би предпочел да види къде именно бива запокитен един пътник, полакомил се за други светове…
Раг прекъсна размишленията му, като каза:
— Харан Киир!…
Двамата мъже неволно вирнаха глави към исполинския връх отляво. Словата на Раг и нейното зловещо предупреждение сякаш бяха чути. И като че в отговор, над ледения пик запламтя зелено зарево.
Не приличаше на северно сияние, което в родината на Еврих се появяваше веднъж на деветдесет години и беше почитано като велико знамение, а в родния край на Вълкодав цяла зима висеше досущ зеленикави ресни в небето, люлеейки се от пориви на нетукашен загадъчен вятър. Островните сегвани, обитаващи още по-северни земи, разправяха, че у тях сиянието се преливало в повече цветове и даже понякога говорело — трещяло и съскало. Ала това, което се разгаряше пред очите на бегълците, изобщо не беше като онази мразовита северна заря. От върха на Харан Киир изникна дълъг език яркозелен пламък. Известно време остана на място, като трепереше и се кривеше, а после скочи по склона, разтече се по скалите, обви ги в светеща прозирна мъгла, завихри се в устието на ледена пукнатина и отстъпи в тъмната й дълбочина… Скри се — и отново се разгъна над върха, слабо напомняйки на вдигната длан… която им махаше… подмамваше…
Зовеше ги.
Еврих за кратко изгуби дар слово и просто съзерцаваше необикновеното явление, без да мисли за нищо. Не се сети дори за онова, за което се хващаше винаги при подобни обстоятелства — за „Допълненията“, за перото, за мастилото и пергамента. Дори не взе да ниже наум подходящите думи за описание, както винаги правеше едва ли не несъзнателно, щом видеше нещо достойно за увековечаване в писмена. Именно тази странна пустота на мислите го накара в края на краищата да се усети и да дойде на себе си. Тръсна глава, за да открие, че бавно върви по каменистия, обрасъл с рядка хилава трева склон право към тясната долина, отвъд която към небето се извисяваха снеговете на Харан Киир. Ученият се озърна. Видя Вълкодав, който също вървеше натам, макар още по-бавно. Щом арантянинът спря, спря и вянинът. И също тръсна глава, за да прогони Замайването, което и него не бе подминало, макар че го бе докоснало по-слабо. Спогледаха се.
— То ни вика… — рече Вълкодав.
— Значи и вие чувате този Зов — обади се Раг. Тя тромаво опипваше корема си, все още носена от вянина. — Нека се върнем, докато още разбираме какво вършим!
Еврих зиморничаво потрепери. Ами ако итигулите все пак не ги убият? Или сега Вълкодав ще посочи изоставена животинска бърлога, в която ще се скрият до сутринта?…
Въпреки че — какво би могло да се промени на сутринта? Пак ще ги гонят…
— Защо и двете ви племена толкова се страхуват от мъртвите? — изведнъж попита Вълкодав. — Та това са вашите умрели. Нима ще ви сторят зло? На собствените си внуци?
Зеленият пламък отново се мяташе от склона към върха и обратно. Еврих внезапно си каза, че огънят е като жив, че се протяга към тях през клисурата. Но не можеше да пресече някаква граница, затова помръкваше и отскачаше назад, за да поеме сили от неведомия си източник.
— Жив човек не бива да вижда къде ликуват отлетелите души… — промълви Раг. Гледаше Харан Киир с разширени очи, в които се отразяваше странното зарево.
— Ние пък пируваме и се веселим на гробищата, така че мъртвите предци да не се чувстват изоставени и забравени — възрази Вълкодав. — И откак се помня, откак газя земята, нито един умрял не ми е досаждал повече от живите!
Еврих напрягаше слух, ловейки шумоленето на нощта. Потерята още не се чуваше, от което му ставаше дори по-страшно. Когато отзад ехтят викове, ечат рогове, прехвърлят си лая злобни гончета, тогава поне имаш представа откъде идва лошото, далеко ли е от теб… А така, всред безмълвието, кожата настръхва, очаквайки нож под ребрата от крадешком промъкналите се итигули. И това ще е първото, което ще усетиш от приближаването им… Първото — и последното.
— Я да идем да видим кой ни вика — рече нехайно Вълкодав. И тръгна с прехапалата устни Раг право през долинката, към танцуващия призрачен огън. Еврих сви рамене, вдигна торбите и го последва почти с желание. Странна работа! Щом реши драговолно да иде насреща, отвъдният кошмар, който одеве заплашваше да удави разума, се отдръпна от съзнанието. Сега арантянинът повече се безпокоеше дали ще успеят да стигнат непристъпната планина, преди да се появят преследвачите. Недълбоката клисура,
