личеше по гласа и движенията му, можеше да не се съмняват, че и разумът на Елдаг е светъл и трезв.
Еврих набра повече въздух в дробовете и…
— Господарю мой, щедро надарен от Боговете предводител на храбреци и стопанин на тази поднебесна твърдина! — словата му се изляха изненадващо гладко за него самия. — Какво ли би могъл да пожелае един скромен учен, комуто не са мили други земни блага, освен възможността да добави още една трошица знания към придобитата вече мъдрост за чудесата на този свят? Под покрива на дома ти, господарю мой, живеят много прекрасни разказвачи, способни, така мисля, да ме посветят в множество интересни неща, за които преди дори не съм и предполагал. Но целият ти благороден народ ще е тук и утре и вдругиден, така че ще успея да ги разпитам, стига да ми го позволиш. Ала, пресветли вожде, ти със сигурност знаеш, че Боговете на мъдростта искат от нас, учените, зорко да наблюдаваме не само полета на орлите, но и живуркането на нищожните червеи, които ровят в мършата. Пък и нашата вяра гласи: за да представим в най-добрата светлина героите, трябва да намерим и достойни слова за техните неприятели… И ето че сега, под стряхата на дома ти, славни предводителю, виждам източник на сведения за враговете на итигулите, чието име, без съмнение, трябва да изчезне от разговорите на мъжете. Дръзвам да споменавам този източник, господарю, само защото утре няма да има кого да разпитвам…
Еврих си позволи да се ухили и чу ответния смях на итигулите с облекчение и надежда.
— Най-добър подарък за мен би било — продължи той окуражен, — ако след свършека на пира ми позволиш да се видя с пленницата там, където ще благоволиш да ни настаниш заедно с моя телохранител. Бих искал да узная от тази нищожна жена повече за народа й, който май е на изчезване поради доблестта и упоритостта на истинните итигули… Ще запиша разказа й, така че насетне, който чете книгата ми, да каже, че квар-итигулите са наистина велики воини, след като са посрамили толкова силни врагове…
Усещаше издайнически капки пот по челото си и се молеше на съдбата Елдаг да си рече, че се поти от близостта на огъня, от обилната храна и пиенето… Богове на Небесната планина, чуйте ме!… Вероятно наистина бе чут, ненапразно духовните наставници в древността са съветвали жадуващите извисяване да се усамотяват в планините. Вождът Елдаг погледна арантянина в очите, после измери снажния телохранител — и неочаквано избухна в смях:
— С чудати гости ме благославя Бащата Небе! Погледнете, итигули, тези обитатели на равнините! Вместо до заранта да се наслаждават на прегръдките и ласките на нашите хубавици, те предпочитат да беседват неизвестно за какво с грозната като жаба шанска мърла, която току-виж им изтърсила копелето си направо в шепите!… Добре, тъй да бъде! Дайте им тази издута свиня, защото сърцето ми се радва и желанията на гостите ми не бива да срещат в нашия дом препятствия. Но помни, учени арантянино — на разсъмване не искам да науча, че пленницата е умряла или нещо й липсва! Употреби своя източник както намериш за добре, само да не го пресушиш!…
Наоколо избухна гръмогласен смях, който навярно се чуваше чак отвън, където над ледения връх Харан Киир отново премигваше самотната искрица на зелената звезда.
14. Зелената дъга
Още щом излезе от къщата, Еврих вирна глава и придирчиво огледа пещерния свод. Каменният купол действително напомняше дъно на гигантска обърната кошница, понеже го покриваше изцяло плет, посвоему красив, несъмнено здрав и доста гъст. Арантянинът потърси с поглед къде одеве е имало откъртване, но не го намери. Простена вътрешно, когато младите воини ги поканиха с Вълкодав още по-навътре в пещерата, и започна да се озърта, стараейки се да запомни обратния път.
Итигулите рядко се занимаваха със строителство. Постоянно воюващото племе не нарастваше на брой, така че през последното столетие стени и покриви бяха градени само да заменят рухналите. Иначе зидаха от скални отломъци, скрепвайки ги с хоросан, в който добавяха цвик и яйце. Най-старинните жилища, заселени още отпреди Последната война, бяха изцяло изсечени в търбуха на планината, която бе достатъчно податлива. Нямаше необходимост да се уточнява, че такива обиталища минаваха за най-почетни и подходящи за най-добрите от племето, твърде именити, за да нощуват под покрива на общата къща. В такава ниша-дом настаниха вянина и арантянина, с което им оказваха голяма чест. За да им отстъпят това място, под общата стряха бързо се прибра семейството на големия син на вожда.
— Двеста лета нито един шан не е престъпвал прабащиния праг! — каза мустакатият итигул, влачейки спъващата се Раг, ръцете й бяха вързани. — Гордей се, нечестива жено, че заради каприз на скъпите гости ще го сториш!
Шанката застана край стената, изправена колкото можеше и без да се подпира върху камъка, покрит с дебел килим. Само бавно обходи с очи жилището, изсечено в скалата може би от ръцете на собствените й предци. Огнището се намираше в северния ъгъл, от него през напукан от времето кожен ръкав димът излизаше навън, минавайки високо горе към дупка в стената. Помещението никак не бе празно. Върху дървени сандъци бяха надиплени тънко изпредени вълнени тъкани, славещи итигулските майсторки, а отгоре горделиво се кипреха скъпи купени предмети като например съд от воден часовник, поради неосведоменост превърнат в купел… Кука за окачане на детска люлка, пухкави плъстени черги и килими, укриващи голата скална плът… и купища възглавници, на които Еврих — важният странстващ мъдрец — веднага се излегна. Итигулите напуснаха жилището, като не спираха да се шегуват със странните вкусове на равнинните жители, на които допадат издути от лайна грозници, случайно приличащи на жени. Вълкодав затвори подире
