изведнъж осъзна, че приказките на Йара за лютата жестокост на шаните бяха правдиви от игла до конец. Само дето и неговото племе не падаше по-долу. И шаните биха могли да кажат същото за своите съперници — правдиво от игла до конец…
Ох, колко мъдър е бил Наставникът, казвайки: „Не вярвай на разкази за два враждуващи народа, в които едното племе е представено като мъжествен страдалец, а другото — като семе на негодници! Започнеш ли да ровиш за истината, ще видиш, че между тях няма разлика…“
— Утре пак ще празнуваме — говореше през това време Елдаг. — И ще има жертвен пир, за да могат прадедите, гледащи ни от Харан Киир, да вкусят от радостта ни. А докато телето не е одрано и не е събрана кръвта му, нека тази шанска курва стои и гледа как ликуваме!
Младите воини, домъкнали пленницата, веднага я хванаха и изведоха в средата на угасеното огнище, раздрънчаха с веригите и вързаха ръцете й към тях. Тя не се дърпаше, остави ги да правят каквото поискат, ала с такъв израз, сякаш всичко случващо се край нея никак не я засяга. Еврих пък си рече, умърлушен, колко несправедлива е съдбата. Разчиташе да си почине сред планинците няколко сити и топли дни, а после да продължат към Тин-Вилена. Може би дори под охрана на въоръжен отряд от домакините Досега от какви ли не премеждия бяха излизали с вянина, но нима щеше да е зле да изминат малко път защитени от местния народ?… Младият учен беше успял да си помечтае за леко и приятно прекосяване на Задоблачния рид, както и за това какви глави би добавил към „Допълненията“ си, към които, впрочем, от срещата с конника още не се беше връщал…
Ала ето че стана ясно — нищо такова не им предстои. Нито безгрижен път, нито работа над книгата, при това в най-добрия случай. Ако пък се разсъди трезво, всичко май ще приключи скоро и бързо. И завинаги. Защото не ще смогнат да защитят Раг нито с оръжие, нито с помощта на цялото красноречие на високочелите мъдреци от Силион. Люде, които празнуват клане на други хора, рядко се вслушват в разумни речи. А от друга страна, да се престорят с вянина, че нищо лошо не се е случило, и да продължат да си живуркат… също не бива… жената на всичко отгоре е бременна… и не помага мисълта, че тя с наслада би измъчвала пленници, ако бе имала сгоден случай. Палач на палачите — и ролите все се разменят…
Ето ти сега — прави правилен избор. Като онези избори, за които преди само беше чел в героическите сказания на велики писатели. Четеше ги преди много време и бленуваше за подвизи, докато си седеше у дома в благополучната Горна Арантиада. И искаше да се пренесе в света отвъд равните редички от букви, там, където се вземат достойни за възпяване решения и изборът се плаща с кръв. Ами ето го твоя час, граматико! Хайде, направи нещо!
Ха! В сказанията обикновено събитията се развиват не в забравено от Боговете местенце, а под стените на бляскав град от величавото минало. И става дума най-малкото за цели царства, вместо за някаква си видяна за първи път жена, която, даже и с подкрепата на чудо небесно да бъде спасена сега, докато се прибере, може да умре при раждане…
А веселбата, станала след появата на пленницата осезаемо зловеща, продължаваше. Итигулите се наливаха с опияняващо прокиснало мляко и поглъщаха ароматни късове печено месо, питки и зеленчук. През гърлото на Еврих обаче вече и залче не минаваше. С мъка довърши храната пред себе си. Дивният вкус на хляба от земни ябълки му се струваше кощунствен. А и тази напитка много коварно удряше в главата, затова той започна само да поднася съда към устните си, без да отпива.
— Нещо не ти се услажда угощението, уважаеми гостенино — тутакси забеляза промяната у арантянина мустакатият му съсед. — Да не би да е твърде грубо за стомаха ти? Мекотелите жители на равнините винаги зле смилат храна, достойна за истински мъже!
Каза това уж с доброжелателна усмивка — не се сърди на закачката, чужденецо, — но Еврих съгледа в словата на планинеца известна подозрителност, затова рече:
— Вашето угощение е толкова прекрасно, колкото са несравними хубавиците на племето ви, които ядат тази храна. Уви, стомахът ми наистина нерядко ме подвежда и излага, щом понеча да отдам дължимото на непривични за него лакомства. Може би скоро ще свикна…
Отдавна знаеше, че най-добрият начин да разсее нечие подозрение е да позволи да му се присмеят. Ала съседът му на трапезата се оказа твърде настойчив.
— А твоят слуга защо не яде и не пие? — попита итигулът. — Като го гледам що за мъжага е — такъв само с катапулт да го стреляш! И той ли има слаб стомах?
Еврих знаеше, че Вълкодав е равнодушен към омайващи питиета и дори си мислеше, че вянинът просто не умее да носи. Граматикът често подкачаше спътника си по този въпрос при всеки удобен случай, ала не биваше да дава повод за същото на чужд човек. Еврих помнеше как бе обидил Вълкодав на тържището в Кондар. Не желаеше да повтори срамната постъпка.
— О! — разпери ученият ръце. — Този мъж даже от уважение към стопаните на дома не ще стори нещо неправилно според него. Наех го за телохранител, почитаеми господине, защото из пътищата много беди дебнат безобиден събирач на мъдрост като мен. Той, уви, отказва да носи моя багаж и навсякъде си пъха носа, но службата си гледа отлично. Дори и сега, когато сме сред приятели, не си позволява да натежи от храна или да размъти главата си с питиета, за да не изгуби способността си да превари всякаква опасност…
Итигулът с уважение погледна към Вълкодав, измърмори нещо одобрително и престана да разпитва. Комай арантянинът бе налучкал вярната приказка, която обясняваше на местните жители всичко, а те добре разбираха що е бдителност. Като поразсъждава над това, Еврих на свой ред се обърна към съседа си:
— Кажи ми, почитаеми… пирът ви е прекрасен, но дали няма да стане така, че нейните — кимна към пленницата, — хора, да се махне името им от мъжките приказки, да ви нападнат, за да си я върнат? Защото тогава вашите воини, замаяни от прекрасната ви напитка…
Итигулът го прекъсна със смях:
— Няма от какво да се безпокоиш, арантянино! Това сега е само половин пир! Виж, утре — ще е истинско тържество, когато се заемем да изстискваме живота от шанската блудница. Ще има какво да се види! Но даже ако всеки от нас изгълта по цял мях, както прилича на мъжете, кой враг ще довтаса, след като селото ни се пази от ето тези кученца, а?…
И той потупа по хълбока голям рошав мъжкар, който душеше костите с недооглозгано месо по тях.
Еврих постави на дланта си парче овнешко:
— Позволено ли ми е да нахраня този великолепен пес?
Итигулът млясна с устни, привика кучето, сочейки учения и рече:
— Свой!
Утавегу вежливо люшна пухкава опашка, помириса първо ръката, после угощението и накрая внимателно взе месото. Стори го бавно, без лакомия, сякаш изпълнявайки дълг на учтивост по отношение към госта. Зъбите му бяха страховити.
Пленницата Раг стоеше неподвижно в средата на огнището. Еврих не забеляза дори да пристъпва от крак на крак или да се провесва на веригите. Безпощадната й доблест сигурно й костваше доста, но шанката явно не желаеше да показва и най-малки признаци на страдание. Страдание на показ — това е слабост. Гибелта й щеше да е ужасна, знаеше го. И възнамеряваше да запази ледено достойнство, докато е по силите й, че и малко отвъд тях…
Зад възрастните итигули сновяха деца — от едва проходили до младежи с наболи мустаци. Те слушаха разговорите на мъжете и от време на време се събираха край Раг, за да й обяснят, подскачайки весело, какво именно да чака от утрешния ден. Жената не ги удостояваше с вниманието си и не отронваше нито дума. Когато сред хлапетата, дразнещи обречената, се появи и Йара, за да я тормози заедно с останалите, Еврих усети, че му се свива сърцето. Ето това е, каза си наум. Това е. Момчето направи избора, за който му говореше Вълкодав…
— Нека се приближат насам новите братя, до вчера били за нас чужденци! — прозвуча изведнъж гласът на вожда.
Еврих веднага се надигна, малко след него се изправи и Вълкодав. Двамата отидоха до вожда и преклониха колене пред него.
— Ти и твоят спътник доведохте нов воин и нов мой наследник — каза Елдаг. — И аз виждам в това знамение на Бащата Небе, след като в същия ден Му бе угодно да ни предаде в ръцете добра възможност за мъст. Кажете, нови братя, с какво деяние или подарък мога да ви се отблагодаря?
Скулите му аленееха, очите блестяха — вождът бе изпил доста от млечната напитка, ала това никак не
