Зарязаха безпаметните младежи и тръгнаха нататък. Йара дълго вървя мълком и се мръщеше, обмисляйки нещо. Накрая се осмели, настигна вянина и с отчаяние го докосна по ръката:
— Кажи ми… страхливец ли съм?
Вълкодав внимателно го погледна:
— Кой ти каза тая щуротия?
Йара заби взор в бодливите храстчета с дребни плодове пред нозете си, които тихичко и влажно шумоляха, стелейки се под ботушките му.
— Когато стигнем у дома и там разкажа, че сме попаднали в засада, ще ме попитат защо не съм окачил ушите им да съхнат над огнището…
Вълкодав продължаваше да крачи — равномерно и неуморно по нагорнището. На всяка негова крачка Йара правеше три. Вянинът подхвърли:
— Но нали не ти ги надви. От къде на къде от теб ще търсят сметка?
Йара неловко обясни:
— Опитах се да си представя, че аз ги набих… И… още никога не съм рязал уши…
— А баща ти? — попита Вълкодав.
— Той… — Йара се смути. — Той беше храбър мъж…
— Някога да ти се е хвалил с отрязани уши?
— Не… — сподавено измънка Йара. — Не помня… Май не съм го слушал внимателно…
— А сигурен ли си, че не е отишъл да живее при майка ти в Езерния край, за да не му се налага да реже ушите на победените? Може да не му е харесвало да постъпва така.
Йара дълго мълча. Ленените му рошави коси скриваха лицето, бе оклюмал глава. Прошушна тихичко:
— Аз израснах твърде далеч от нашето племе. От мен няма да се получи истински воин.
— От теб — каза Вълкодав — ще стане това, което сам избереш за себе си.
Йара обречено вдигна очи:
— Лесно ти е да го кажеш…
Вълкодав се усмихна криво. Невръстният итигул виждаше в него човек, който бе успял в живота, комуто нищо не се опъваше. Велик воин. Вянинът по неволя си спомни мисления си разговор с жрицата на Богиня Кан. Де да имаше тази убеденост… Рече:
— Някога бях също като теб.
Йара не повярва, пролича му. А и да беше повярвал, не си го представяше… кого го е грижа какво е било някога си. Важното е сега. А сега на Вълкодав, ясна работа, никой дума не може да каже напреки, никой не ще го накара да постъпи против волята си. Опитай се да принудиш човек, отдавна забравил какво е да те е страх от наглите и силните. Вянинът вече не е момче на дванайсет години, комуто дано Боговете помогнат да се разбере със себе си — към какво се стреми, какво желае… Йара така и каза:
— Ти си велик воин. Аз зная кого наричат така у нас, у итигулите. И искам да бъда като теб, само че не успявам. Надали си бил някога като мен… Еврих ми разправяше…
— Много дрънка Еврих — изхъмка вянинът. — Само го слушай, такива лъжи ще ти провеси на ушите, вратът ти ще омекне. Момко! Кому са нужни тия велики воини! Мъжът е длъжен да обича жена и деца да възпитава, а не да ловува човешки глави!
Вече проумяваше в какъв лабиринт блуждае момчешкото сърце. Йара бленува да бъде пръв сред воините итигули, понеже този житейски път му се струва най-достоен. И внезапно разбира, че цената е да престъпи през нещо твърде важно в душата си. Да отреже от съвестта си кървящ къс и да го скрие в дъното на сърцето си… И още — оказа се, че съществува и друг път. Не по-малко честит. И дали този чужд му човек, вянинът, не прилича повече на баща му, отколкото кръвните роднини на Йара, измерващи доблестта с броя отрязани шански уши, провесени над огнището и почерняващи в дима?…
Наред с това обаче момчето съзря в словата на Вълкодав някакво противоречие, затова и попита:
— Ти казваш — жена и деца… Защо тогава си самотен? Защо си станал велик воин? И нямаш свой дом. Защо си го поискал?
Вълкодав бавно поклати глава:
— Не съм го искал. Мечтаех да стана ковач като баща си. Бях почти на твоите години, когато врагът ни нападна. Върху ми легна бремето да отмъстя, заради което се научих да се бия. Сега вече много добре го умея, а за жена и къща не остана време. Умни хора ми рекоха, че зле съм похарчил живота си. Трябваше да живея, пък аз… смърт сея. Не знам.
Йара съсредоточено и объркано мълчеше, Вълкодав добави:
— Нямах избор, момко. Нямах. Но ти имаш.
Предположението на Еврих бе правилно, когато определи „десния“ склон на планината като южен. Само че на пътниците не бе позволено да се убедят в това самостоятелно.
Спряха да нощуват, без да палят огън — не искаха да привличат ничие внимание. Вълкодав не довери на Еврих оставането на стража, накани се цяла нощ да будува сам. Ала малко след като спътниците му задрямаха, вянинът предпазливо ги събуди.
— Имаме гости — прошепна им. — Шестима души.
Нито Йара, нито Еврих чуваха, още по-малко виждаха „гостите“, но не се усъмниха в думите на Вълкодав — той не грешеше за такива неща. Оставаше само да изяснят кого е усетил в сгъстилата се тъмнина. Ако бяха довтасали шани, намислили да отмъстят за обидата, тогава…
— Ти можеш ли да им дадеш знак, че си от „истинските“? — подшушна Еврих на ухото на момчето.
Йара се разтрепери така, че му се наложи да стисне зъби, за да не тракат. Ето, настана мигът, в който от неговата решимост зависеше животът и на тримата. Озърна се към Вълкодав, безспорният вожд в така създалата се обстановка. Вянинът му кимна. Тогава момчето си пое дълбоко дъх, стисна клепачи и юмручета… и запя.
Странна песен бе това. Йара не отвори уста и сякаш звукът не излизаше от гърлото през носа, а се отронваше от трептяща струна на неведом инструмент. Никой шан не умееше да повтори тази песен. Това бе тайната и гордостта на племето итигули — една от многото, изгубена от изгнаниците през века на тяхното робство.
От мрака дълго не дойде отговор. В мълчанието на проследилите ги хора Еврих съзря изумление — итигулите никак не очакваха да срещнат тук човек, владеещ наследственото изкуство. В неголемите племена всички поне криво-ляво се познават. Шестимата съгледвачи, спотаени в тъмнината, отлично познаваха своите роднини, имаха представа и къде се намират кажи-речи всички хора от племето. Не бе за вярване, че се натъкват на непознат итигул, при това явил се от посоката, от която досега са идвали само шански разузнавачи!…
Вълкодав чуваше онова, което другите не чуваха. Умееше да не пропусне тих звук всред страничен шум или разговор. Той се вслушваше и вглеждаше в не толкова гъстата за неговите очи тъма. Свирепите планинци имат навика първо да прережат гърлата на непознати неканени гости, а чак после да гадаят кои са били нощните нещастници…
Йара пееше, изпъвайки напред ръце и без да вдига клепачи. По бузите му текнаха сълзи, невидимата струна трептеше и бе готова да се скъса. В отчаяната песен звучаха и страст, и молба, и трепетна гордост на самотен светилник, брулен от вятър.
Лъжец не би могъл така да пее. Или все пак би могъл?… На Вълкодав му предстоеше да научи, че всеки итигулски род има своя собствена, само нему присъща песен. Когато обща скръб или радост събираше племето заедно, различните мелодии се сплитаха в изумителна звукова дантела, сякаш нишки в гоблен или преплетени пръсти на влюбени, та затова и немногобройните чужденци, попаднали по волята на Боговете на подобен събор, не можеха да забравят общата песен до сетния си дъх… Ала това само предстоеше. А засега вянинът слушаше напрегнато страдащия пряко сили глас и усещаше почти плътска болка, чакайки итигулите да вземат някакво решение.
И те го взеха. От мрака затрептяха една след друга още струни. Ниски силни гласове все едно прегърнаха късащия се глас на Йара и го поведоха след себе си, ободрявайки певеца и пазейки го от срив. А
