ха-ха…
— Я, още един мераклия довтаса!
— Уха, братлета, ама да не би вянин да ни е добре дошъл!
— Само такъв ни липсваше…
Вълкодав крачеше мълком. Главатарят, когото веднага безпогрешно определи, беше солвянин. Як здравеняк с широко лице, рижаворуса брадица и коса със същия цвят, се извърна наполовина и с безметежни светлосини очи косо следеше приближаващия се непознат. Погледът на главатаря беше измамно разсеян и наивен, сякаш на пеленаче. Когато срещнеш такива очи, винаги ти се струва, че са устремени в мечтания, че не гледат теб, а през теб или съвсем покрай. И виждат там нещо достъпно само за тях, цял неведом свят може би.
Сигурно някои се хващат на това. Подлъгват се по вида на солвянина, който приличаше на добродушен богатир от преданията, нещо като питомен мечок. Май жените харесват такива като него. Но Вълкодав знаеше като какъв бе отразен този юнак в зениците на момичето, запратено първо от него, красавеца, в бездната от болка, ужас и унижение.
Водачите на воини никога не са глупави. И този солвянин не беше такъв. Той, разбира се, тутакси съобрази, че неканеният пришълец не се е отбил към огъня им случайно. Пък и Вълкодав не криеше намеренията си. Вървеше по начин, по който обикновено никой не се приближава към приятели. А освен това водачите на воини притежават достатъчно предпазливост и предвидливост. Затова главатарят не посегна към оръжието си, остави го да кротува в ножницата, вместо това за всеки случай извика към непознатия:
— При нас ли идваш, добри момко, или покрай нас нозете те носят?
Вълкодав спря на десет крачки от забравилите за смях мъже. Без да промълви и дума, протегна ръка напред и полъх на вятъра разклати вкоравената от кръв бяла вълнена тъкан. Дали насилниците познаха или не парчето от наметало, но сутрешната им „забава“ бе още твърде прясна, за да я забравят. Едни веднага си спомниха какво са свършили, други с малко закъснение и с малко усилие. Ала и едните, и другите бяха от онзи сой хора, които не държат в паметта си образите на чуждо страдание.
Свободната ръка на Вълкодав без припряност се пресегна зад рамото, дланта спокойно легна върху сребърната дръжка и мечът с тихо съскане изпълзя от кожената си бърлога. Две и кусур години тази ръка бе свикнала да вади оръжието гладко, понякога само за да не забрави как се прави.
— Е, вянино, май ни се сърдиш, задето не сме ти пуснали и на теб момичето, а? — изръмжа главатарят.
Вълкодав не откликна на оскърблението, макар тези слова да бяха едва ли не най-лошото нещо, което може да чуе за себе си мъж от неговото племе. Той пусна парцалчето да падне и сключи двете си длани на дръжката на меча. После отново тръгна напред. Нито бързо, нито бавно, с едно безмълвно послание: скачай и се отбранявай, ако не искаш да те посека седнал.
Беше повече от ясен.
Шестимата рипнаха като един и сграбчиха с ругатни чирените на ножовете си. Забави се само един млад, очевидно неопитен момък, галирадски солвянин.
— Млък! — кресна главатарят и прекъсна врявата на хората си. — Сам ще се оправя!
Изтегли дълъг, добре изкован меч, върху чието острие се мярна познато клеймо на майстора-оръжейник. Откачи от колана празната ножница и я метна настрани. Водачът затова е водач, за да защитава четата си и пръв да посреща всяка заплаха. Вълкодав, впрочем, заподозря, че наемникът е успял обстойно да оцени великолепното древно острие, лъщящо в ръцете му. И комай възнамеряваше да си го спечели.
— Трупам такива като теб на купчини!… — озъби се той в лицето на Вълкодав.
Вянинът не отвърна. Не обичаше да напада пръв. Освен всичко друго, първият нападнал ще не ще разкрива своя обичай да върти меча, показва силните и слабите си страни, дава на съперника предимство…
Стига съперникът да е достатъчно вещ, за да се възползва от това предимство.
— Я ми ела, гнидо вянска…!
Главатарят на наемниците се устреми напред. Не беше вещ. Всезнайко — да, навярно. Опитен — несъмнено. Иначе хората не биха го следвали, не биха му се подчинявали. Но не бе майстор, в никакъв случай. Най-много свестен занаятчия във воинско изкуство. Дори само заради това, че във всеки меч, даже в калпавите, живее мяра божествен Огън. А тя никога не ще се покорява с охота на някой злодей, не ще му даде да стане истински вещ… Не, Вълкодав не си помисли всичко това така подредено. Изобщо не помисли. За нищо. Не изпита и чувства. Нито ненавист, нито презрение, нито гняв. Всички чувства и дълги мисли бяха останали на каменната площадка в подножието на Канарата на Прекършените криле. Сега усещаше само свеж студен повей от снега наблизо, слънчевата топлина, миризмите на млади треви и горчивия вкус на пушека от главните в огъня. Безбрежната жива вселена предаваше на своята мъничка частица хилядолетното спокойствие на морета и планини, чистотата на бистрия въздух и безгрижието на небесата. А тези тук бяха чужди тела, подобни на узрял цирей. Намеренията им се появиха пред вътрешния му взор като езици и стрели от червеникава светлина. Тези хора сееха зло, което следваше да бъде пресечено. Пресечено заедно с нишките на живота им. Толкова е просто. Да станеш пръст на Господарката на Съдбите, Нейно справедливо оръдие. Какво общо има с всичко това гневът? Или такава дреболия, като страха за своя живот?…
Ослепяващ лъч се отрази във фината шарка на сивкавосребристото острие. Вълкодав уж мудно пристъпи срещу наемника… и ненадейно се озова плътно до него. Солвянинът смътно схвана, че нещо се случва не така, както е очаквал, ала въпреки това продължи със заучено движение хватката, с която бе свикнал. Помъчи се да отхвърли падащия надолу вражески меч с намерението, когато съперникът се приведе в устрема си, губейки за миг равновесие, да скочи напред и със замах да отнесе главата на пишман боеца… Направи всичко това — бързо, добре и силно. Главатарят с право се гордееше със своята сила, неведнъж го бе спасявала. Само днес тази уловка кой знае защо не заблуди противника. Вянинът не беше там, накъдето свистейки се стрелна оръжието на наемника. Мечът на главатаря потърси врага отдясно и отпред, а той изникна откъм левия лакът и вече му минаваше в гръб… и нещо почти неусетно докосна плътта на солвянина и тозчас се отдръпна… а миг по-късно в долната част на тялото му избухна зверска, с нищо несравнима болка. В пеша на гиздавата везана дреха, току под катарамата на ремъка, се отвори дълга цепка, която незабавно обрасна с ресни… не бяха ресни, а струйки кръв… шурнала щедро и неудържимо. Мечът на Вълкодав разпра дрехата и кожата под нея, разсече мускули и сухожилия, достигна до бедрените кости, поряза ги и двете. И обрули онова, което олицетворяваше животинската сила на всеки мъжкар.
Наемникът нададе силен вой и близките канари върнаха гръмко ехо. Изтърва оръжието, прекърши се в кръста и се свлече на земята. Започна да се гърчи, силейки се да прибере към корема изтръпналите непослушни нозе. Тялото още живееше, крещеше, че има сили да се бори, ала черната душа, навярно омесена от древно и по-властно от плътта и разума тесто, се смрази, почувствала присъствието на Господарката Смърт.
Вълкодав спокойно и както преди уж бавно се обърна към останалите. Изтърси меча с особено извъртане на ръката, острието трепна късо, поръсилите го капки се откъснаха от стоманата и като ярки алени мъниста се посипаха в тревата. Оръжието пак блесна чисто.
Насреща оставаха петима.
Ще понечат ли да го обкръжат?… Не дръзнаха.
Червеникавите стрели намаляха — двамина побеляха от ужас и хукнаха да спасяват кожите си. Досетиха се, че следващите изтърсени от меча на вянина капки ще са от тяхната кръв. Един от малодушните бе голобрадо хлапе, което бягаше босо, зарязало подсушаваните край огъня ботуши. Вълкодав дори не се озърна подир бегълците. Нямаше къде да се дянат. Те са за после, небесният симуранов ездач не ще ги изтърве от поглед, ще ги открие сред урви и стръмнини, а после ще ги посочи на отмъстителя. Няма къде да се дянат.
Тримата, които не пожелаха да отстъпят, се разпръснаха, гласейки се да притиснат самотния си противник като в клещи. Вълкодав не остана да ги чака. Само си отбеляза, че един от юначагите се държи по-встрани от другарите си, ходи наперено и ги поглежда отвисоко, без да е по-голям на бой. Все едно знаеше нещо по-така, нещо повече и от Вълкодав, и от останалите, и това му тайно знание неминуемо трябва да му донесе победа. Вянинът си рече да не го изпуска от очи, след което, сякаш танцувайки, се
