килна към дебнещия го отляво воин.
Беше русоляв личен велх, с целуната от слънцето кожа, гърбав нос и дълги мустаци, които метяха широките му гърди. Откритите до раменете ръце бяха яки, буцести и украсени със сребърни гривни. Държеше, то се знае, велхски меч — островърх, плавно стеснен в средата на острието. Стоманата му описа великолепна дъга, прицелена в гърлото на Вълкодав… а после дълго се премята във въздуха с мъртво вкопчената в дръжката дясна китка. Пръстите на отсечената ръка се разтвориха чак когато мечът се удари в един камък в края на полянката. Велхът рухна на колене, крещейки от болка и ярост, пресегна се със здравата ръка да стисне кървящото чуканче… заряза раната, дръпна от пояса бойния си нож… пак трепна да спре кръвта… ала не сколаса да направи нито едното, нито другото — и лявата му ръка увисна, подсечена в лакътя, сякаш на касапска сергия и увисна на ивица кожа.
Момъкът отдясно закъсняло се втурна да отърве загиващия, ала велхът вече бе пресякъл чертата, отвъд която би могъл да бъде спасен. Той отпълзяваше от мястото на схватката, треперейки страшно и поливайки тревата с червено…
Вълкодав с плъзгаща се стъпка подмина следващия противник, без да го загърбва, и повтори онова стряскащо движение, с което изтръска кръвта от стоманата, след като бе отнел живота на главатаря. Алените пръски още висяха във въздуха, а тялото, погледът и ръцете на вянина вече се обръщаха към бързащия на помощ нападател.
На онзи му трябваше миг, за да разбере, че е късно да защитава приятеля си, в най-добрия случай можеше да отмъсти за него.
А след още един миг проумя, че дори това няма да постигне. Щеше само да умре тук, на същата поляна, на която береше душа другарят му. Това видя той, неволно надзъртайки в очите на Вълкодав. Там нямаше нито ярост, нито жажда за убийства. Нито едно от онези чувства, които с багрена пелена замъгляват зрението и правят воина уязвим. Лудият вянин, появил се незнайно откъде, просто изпълняваше смъртната присъда над шестимата насилници, невъзмутим и неотвратим. Навярно само Божи гръм би го спрял… би ли? Неизвестно. Приятелят на велха заврещя като окачен на месарска кука и се устреми напред. Размахваше меча като тояга без никакъв смисъл и цел. Знаеше, че е обречен. С лекота на танцьор вянинът се дръпна встрани, пусна противника покрай себе си, завъртя се на пръсти и уж лекичко достигна с върха на меча префучалия наемник по тила, точно в основата на черепа. Все едно го ужили.
Мъжът залитна. Преди още да падне, вече не усещаше тялото си. Напъна се да изкрещи, но откри, че не може и да диша. Пред лицето му изникна тревата, съвсем близо из нея щъкаха бръмбарчета. Къс отрязък от време отваряше уста, хапейки въздуха, като нахалост се опитваше да поеме поне глътка от него, да насити пламналите гърди… от очите му текнаха сълзи. Лежеше, забол нос в земята, и не успяваше да шавне. Сколаса да прокълне родителите си, дали му живот, прокле злата си участ, която му отнемаше същия този живот… сетне смъртта, впила се в месата му под шията, се разпростря нагоре…
Последният наемник не бързаше да напада. Не изглеждаше да е стреснат или обезкуражен, напротив — изглеждаше така, сякаш всичко станало дотук само ще придаде повече тежест на неговата собствена победа.
— Ела насам, вянино! — подвикна насмешливо той, когато с Вълкодав останаха сами. — Вече знам на какво си способен. Хубаво надви тези леваци, само че с мен няма да се справиш. Хайде де, ела, ако не те е шубе!
Вълкодав мълком пое към наемника, без да се замисля с какво ли тайно оръжие разполага онзи. Изходът на двубоя се намираше във властта на Господарката на Съдбите. Тя ще отсъди кой кого — според Правдата на Боговете…
Врагът го чакаше с вдигнат меч. И някак странно помръдна нозе. Бе по-скоро трепване, нагласяне за схватка, ала на Вълкодав и толкова му стигаше, разбра всичко. Наемникът се канеше да го посрещне с хватка от изкуството кан-киро, ала пригодена за въоръжени ръце.
Шареният меч запя страховита песен, цепейки прозрачните струи планински въздух. Чуждото острие се втурна насреща… Както всичко в кан-киро, този похват бе смъртоносен и необратим, освен ако не се извърши грешно. Наемникът не владееше изкуството, просто бе имал зорко и грабливо око, гледал е и е запомнял, но без да вниква в същността и смисъла. Навярно се досещаше кое как е и защо, ала без наставник и без повечко самодисциплина, естествено, доникъде не беше стигнал по Пътя. Ето го, направи недостатъчно широка крачка, при това с грешен крак, твърде рано вдигна ръце, а и се изкуши да лови вражеския меч… Вълкодав беше готов да си заложи главата, че самоувереният воин нито веднъж не е пробвал в действие „пъстърва във водопад“, не е прилагал тази хватка в безжалостна схватка, а само в ратна игра, където за неловкостта се плаща най-много със синина, а не с живот, каквато е цената в истинския бой… Вълкодав проби отбраната му като сламено килимче. Неговият меч премина покрай рошавата коса на момъка, плъзна се надолу и се развилия, косо посичайки гръдната кост. Наемникът залитна назад и почна да пада — без вопъл, непохватно, с изцъклени помътняващи очи. В цъфналите гърди се видя сивкава ципа, която се опъна и спука, а под нея за сетен път потръпна тъмна шаваща буца. Потръпна, изплю кървава вълна и утихна. В съзнанието на Вълкодав като догоряла свещ се сви и угасна отражението на още едно лице от кошмарния спомен на вилата. Вянинът изтърси меча от кръвта на четвъртия наемник и се озърна.
На полянката бе съвсем тихо. Две тела, велхът и главатарят, още помръдваха — последните капки живот се изцеждаха от тях, но скоро щяха да замрат и те. Вече никой лечител не би ги спасил, дори да се склони милосърдно над тях в същия този миг.
Вълкодав отиде в неотъпкания край на поляната, където щателно избърса оръжието със стиска чиста трева, после подсуши острието с парцал. От дръжката до върха по стоманата струяха, преплитаха се и играеха космати слънчица на неповторимата вътрешна шарка. Този меч струваше повече от тежестта си в злато, той сам премина към Вълкодав по време на бой, като заряза предишния си собственик, един разбойник, който без право носеше благородното острие. И обеща, явявайки се в съня на Вълкодав, че не ще го изостави, докато бъде достоен да го притежава…
Кръсти оръжието си съвсем наскоро, името изникна само, докато живееше в Бяла вода и вече се канеше да тръгва насам. Една сутрин отвори очи и вече знаеше как се казва мечът. Не помнеше да е имал съновидения, но навярно оръжието само бе нашепнало името си. Значи вече напълно му се доверява и дава знак, че дълго ще му служи. Би било много долно след такъв жест да го оскърби в самото начало на дългото странство. Да. Ако би могъл отново да изживее днешния ден, Вълкодав не би променил нито една своя постъпка. Нито една…
Той прибра Слънчев пламък в ножницата, вързана зад дясното рамо, и пое към скалите. Имаше още двама живи злосторници.
Първият беглец, хлапак на възрастта на Асгвайр, нямаше дори свястно наболи мустаци. Вледеняващият начин, по който вянинът се разправи с непобедимия му кумир, врелия и кипял главатар, потресе момъка до мокро петно на панталоните. Беше избягал надалеко. През зрението на Бащата на мъжете Вълкодав видя наемника сгърчен сред равнодушни морени, на самия край на необхватен, висок стотици разтега гол каменист сипей. Стената на Великаните — така наричаха този склон. Ужасът бе натикал младока в капан, от който пътят към свободата лежеше единствено през окървавената полянка. Беглецът не намираше кураж да се върне. Сигурно щеше да седи там целия ден, да трепери и да се надява, че вянинът няма да го открие. Вълкодав реши да го остави засега и първо да се заеме с втория, още повече, че бе по-близо.