Право на двубой

държах за другите!…

Само я държах, повтори си наум Вълкодав. Само я държах. За другите.

„Пощади ме — умоляваха широко отворените, безцветни от ужас очи. — Виждаш ме, ранен съм. Страдам. Останах без сили, не мога да се съпротивлявам. Само я държах. Вече достатъчно ме наказа. Сигурно няма да успея да изпълзя оттук, когато ме зарежеш и си тръгнеш. Нима ще довършиш беззащитния? Безпомощния, осакатения, мъчещия се?…“

И още как, също така мълком му отвърна Вълкодав. Ръцете му бавно вложиха стрелата в улея и вдигнаха оръжието. И още как. Ти СЕГА си сакат, слабичък и нещастен. Хленчиш да те съжаля. А нея съжали ли? Съжали ли я, докато беше здрав и прав? Или тя не ви е просела милост?…

Момъкът видя смъртта, насочена право в очите му, отчаяните длани литнаха да го предпазят и стрелата ги закова към челото. От десет крачки не ще те спаси и кован шлем с читав подшлемник. Вълкодав хвърли настрани самострела, наблюдавайки как стихва трептенето на живота, как красивата млада снага се превръща в мъртва леш. После се обърна и закрачи нагоре по клисурата.

Приведен вървях,
потайно пълзях,
надушвайки пътя напред.
Гората достигнах,
на дърво се повдигнах
и отгоре погледнах навред.

Следата си сам
в годините там
за миг чудодейно видял,
веднага разбрах —
в безпътност и мрак
оковите сам съм ковал.

Но що е напред?
Без слово и ред
е разумът на Боговете!
От слънце огрян
възправя балкан
короната на снеговете.
И ето — прозрях:
от каква висота
се вижда брегът
                на Земята!

Ръцете отпуснах,
на скалата се спуснах
и снегът ми проблесна
                в косата.
Но все пак го стигнах!
До върха се издигнах
и пред мене се ширна
                простор.
Далеко и близко
земята разкри се
пред моя жадуващ я взор.

Оглеждам небето
със болка в сърцето,
че пак съм от блян уязвен.
Там, в синевата,
със облак в краката
възправя се връх озарен.

Но ето, дочувам
пред Божия трон
орел ми говори надменно:
„Недей се стреми
към тез висоти,
крила са дарени на мене.

Малцина сред вас
получиха шанс,
на тебе той не приляга.
С душа си богат,
затуй си ми брат,
за още недей да посягаш!“

Не почнах да споря,
и без да говоря,
изправих се, тръгнах
                напред.
Ръцете разтворих,
за пропаст, за полет.
И нека ме съди Небето.

3. Третата нощ

На излизане от клисурата Вълкодав почувства приближаването на Бащата на мъжете и се озърна, тъкмо навреме, за да го види.

Някой друг, незапознат с навиците на вилите, би се уплашил не на шега от подобно зрелище. Жълтоок