Вълкодав. Че как иначе. Надали скоро ще бъде забравен из тези краища…
Въпреки затъпяващата умора, той насили паметта си и изтръгна отговор от нея. Вярно, паметта не му даде име, то никога не й е било поверявано, ала поднесе картина. И вянинът видя отново пред себе си младежа, който с безразсъдна, показна ловкост играе с дълъг боен нож: „Аз ще пазя кнесинята вместо теб, защото повече ме бива в битките!“… А после — Прилепчо се хвърля право в лицето на оскърбителя, изведнъж, след пет години безпомощно положение на сакат, осъзнал, че ЛЕТИ!…
— „Първо ме надвий“! — каза Вълкодав. Наемникът като че ли се опита да се усмихне, значи паметта не беше подвела вянина. Сетне превърнатите в цепки очи трепнаха, устните пак помръднаха.
— Моето име е Имнахар, втори син на Мерохар, трети син на Меробих — чу вянинът.
Ето така става. Моето име е… Вълкодав ни най-малко не се усъмни, че сегванинът е изрекъл пред него истинското си име, съкровено и тайно, известно само на бащата и майката, както и на порасналите му братя. Нито един човек със здрав ум не го издава пред полунепознат. Освен ако не е луд. Или пришълец от далечен свят като Тилорн. От къде на къде този тук му споделя…
— Владей моето име, Вълкодав — каза Имнахар. — Умирам.
Не молеше за ответен дар, ала вянинът сметна за нужно да обясни:
— Бих ти дал и аз своето, сине на славни родители, но имам само прякор. А него ти и така знаеш.
— Умирам — повтори младият сегванин. — Не живях много добре. И загубих последната си битка. Дъгоцветният мост ще се прекърши под нозете ми и дверите на Звездния чертог няма да се разтворят пред мен. Алчният Хег вечно ще ме преследва по плитчините на студена река…
Асгвайр благоговейно слушаше разговора на воините, местейки подозрително блеснали очи от единия към другия. Вълкодав с лекота се досети какви мисли се въртят и бръмчат като бръмбари в главата на хлапака. Свидетел е на сбогуване на двамина велики мъже, двама силни воини, за всеки от които е редно песни да се пеят… Безнадеждна работа, мечтите за слава няма скоро да се изпарят от въображението му. Ала с драмата момчето засега ще се размине. За друг път, за друго време.
И Вълкодав по най-кощунствен начин се ухили и изръмжа:
— За умиращ твърде добре ти мели езикът… Чака те твоят Чертог… ще успееш да спечелиш последната си битка.
Умът му не бе завладян от призраци на славни деяния. И затова, за разлика от Асгвайр, той забеляза, че Имнахар вече не си почива дълго, събирайки сили да изрече още една дума. Строшените му ребра все още превръщаха всяко предпазливо поемане на дъх в изтезание, но се издигаха и спадаха без конвулсии, равномерно, диханието укрепваше. И кръвта спря да излиза от устата.
Имнахар пък съвсем не можеше да се погледне отстрани. А затова и нямаше как да се убеди, че страшните следи от побоя постепенно чезнат. Подхвърленото от вянина го накара да опита да се раздвижи. Не успя да обърне глава, но откри, че вече по-лесно отваря очи. Черните синини, сковали клепачите, бавно, но сигурно отстъпваха, отоците спадаха. Младият наемник се прислуша в себе си и внезапно усети, че кошмарната бездна на неведомото, в която бе надзърнала за кратко душата му, сякаш се отдалечава. По- точно нечии приятелски ръце го отместваха от ръба на сетната урва. Тялото още се терзаеше, болката бе все така твърде жестока, щеше да продължи дълго — не знаеше откъде изведнъж проумя това. Ала разбра и друго — че е грях да мърмори, след като оздравява. Само мъртвите не ги боли. Еврих с облекчение въздъхна и пусна дланта на сегванина.
— Как си сега, момко? — попита той с безстрастния тон на деен лечител.
Имнахар изкриви непослушни, нацепени устни в по-сполучливо от одеве подобие на усмивка и за първи път се оплака:
— Все едно ме гори…
Вилинът се приближи със сгънато тънко платно. Вълкодав и Еврих внимателно повдигнаха Имнахар. Асгвайр им помагаше със здравата си ръка. Вилинът ловко уви наемника като пеленаче, после го покри с пухкаво одеяло. Когато помагачите оставиха ранения на земята, той вече спеше.
Край водопада меко кацнаха шест симурана — двойка рижи, сив, петнист, бял и вран — всички оседлани, само че без ездачи. Към едното седло бе вързана стегнато навита мрежа. Шесторката благородни хвъркати отначало наобиколиха Вълкодав. Животинските им съзнания признаваха у него далечен роднина, макар че очите и носовете им съобщаваха друго. Значи трябваше да го подушат и огледат отблизо, да го лизнат с език, да разберат що за същество е… Петнистият водач недоволно заръмжа към арантянина, когато той посегна да разпъне мрежата. Намеси се вилинът и крилатият звяр неохотно допусна граматика- лечител да върши, каквото си е наумил. Когато мрежата бе подготвена, вилинът строго изсвири заповед, а Вълкодав пренесе Имнахар и го настани в средата на конопената паяжина.
— Сядай до него — нареди той на Асгвайр.
Момчето с детинска боязън погледна воина. Ясно, въздъхна наум вянинът. Синът на пчеларя се страхува от полета, ала не това е най-голямата му мъка. Не искаше да се завръща у дома. Би предпочел да последва познатия му досега като Зимогор човек в страната на нарлаките. Ръката го болеше, но костите скоро щяха да се сраснат. Може да слугува… да носи походните торби, да чисти оръжието, ще пали огън… и ще се учи, трошица по трошица поемайки скъпоценната воинска наука…
— Сядай — повтори Вълкодав.
— Ама как сега така вкъщи?… — жално попита Асгвайр, устните му предателски затрепериха. — Как да се покажа… ще ме спукат от подигравки… ще кажат, че след първия бой съм подвил опашка…
— Ти спаси един мъжки живот и не пожали себе си заради една женска чест, момче — поклати глава Вълкодав. — Ако за това ти се смеят, Боговете да простят на глупците… Аз се гордея, че се запознах с теб. И твоят баща ще е горд с толкова храбър и честен син. Хайде сега, качвай се.
Известно време Асгвайр зяпаше вянина безмълвен и стъписан. Как така — хем да си ял бой, хем да се гордееш с това?! Ще го проумееш, момче, отвърна му наум Вълкодав. По-късно.
Момчето унило оброни глава. Кимна. Няма да спори с прославен воин я! И въпреки това не изтрая, примоли се, почти със сълзи на очи:
— Исках да се уча от теб, Вълкодав…
Вянинът изсумтя:
— Имнахар също е добър боец; докато оздравее, учи се от него. Направи така, че да остане повече у вас. Кажи му, че аз му искам това като услуга.
За момента предложената утеха не изглеждаше кой знае колко обнадеждаваща, но Асгвайр обеща да постъпи, както му е казано. С обречено покорство седна до ранения в средата на мрежата.
Вилинът яхна своя симуран, даде мислена заповед… шесторката силни хвъркозвяра едновременно приклекнаха на задни лапи, а после стремително се втурнаха за къса засилка колкото им позволяваха вързаните към ремъците на седлата въжета, сетне се откъснаха от земята в единен скок. Дружен плясък на дузина широки криле завъртя вихрушки, които подеха във въздуха откъснати тревички, пясък, ситни бучици пръст и даже дребни камъчета, изровени от ноктестите лапи, а по езерото плъзнаха гъсти вълнички срещу онези от падащата вода.
— Майчице!… — изохка Асгвайр и се вкопчи в мрежата. Вълкодав се усмихна, присвивайки очи. Еврих вдигна лакът срещу прахта. А Имнахар дори не се разсъни.
Ездачът вилин се издигна подир плавно и предпазливо отдалечаващата се шесторка, като преди да полети след тях, описа кръг над поляната край езерото. Рижият красавец симуран внимателно гледаше хората с жълто-кафеникави кучешки очи и сумтеше. Вилинът вдигна ръка за сбогом. Вълкодав и Еврих отвърнаха със същото. Ездачът повече не се обърна. Колкото и прозрачен да бе планинският въздух, разстоянието полека-лека замъгли силуетите на отлитащите симурани, разпознаваеми от всякаква друга летяща живинка, освен когато не са твърде далеч… Седморката изви зад петносан със снегове скалист чукар и се разтвори в лъчите на вечерното слънце.
Вълкодав напрегна вътрешния си слух. Помнеше, че докато бе гост на Поднебесния народ след освобождаването си от каменоломната, доста трудно научи мислената реч. Спасителите му незлобиво го подкачаха за тромавите му опити да приема и предава слова без глас, по техния начин. Той си даваше сметка, че тогавашните му напъни напомнят естествения език на вилите точно толкова, колкото чуруликането на „говорещ“ скорец прилича на разумна човешка беседа. Виж, Еврих навярно би усвоил такова знание по-бързо и по-добре. Та той само за един ден започна да разбира какво се приказва край него!
