удар…
Разбира се, и двамата трябва да си държат очите отворени на четири и да се ослушват. Но Еврих скоро дотолкова капна, че предостави задължението да внимава на спътника си. Беше му станало все едно за всичко. Помнеше единствено, че трябва да ВЪРВИ. По възможност, без да изостава от варварина. Останалото — кучета го яли.
О, Богове от Небесната планина!…
Грубият вянин просто си крачеше ли, крачеше. Мълком. И без залък в устата от онзи ден.
А през това време, сякаш за капак на всичките нещастия, губещата се под нозете им пътека се размекна от бавния дъждец. Не беше само кал — коварните камъни тъкмо това и чакаха — да ги настъпиш, за да се килнат, хлъзнат, потънат, така че да се спънеш, да цопнеш на колене и да се изцапаш, че и в гиздавите кожени ботуши кал да влезе. При всяко такова падане Еврих се изправяше с голяма неохота, използвайки благовидна причина да си поеме дъх. Днес не виждаше високи била, към които да се стреми, за да падне горе и да пукне на място. Щом си набележеше някоя скала, тя или се скриваше зад платнището на мъглата, или изникваше друга, толкова подобна на първата, че граматикът се объркваше.
По пладне, когато спряха за отдих край малък ручей, глухата сръдня на Еврих прерасна в кръвожадна ненавист. Сега знаеше абсолютно точно, че вянинът се гаври с него, преднамерено го унижава. Иначе защо ще бърза толкоз? Кой демон ги гони, а?… Да не би да закъсняват за среща?… С една дума — варварин! Дивак!
Злобата помогна да пришпори не само тялото. Преодолявайки няколкото сетни изкачвания и спускания, Еврих караше изтощения си разум да се труди, като подбира и съчетава достойни слова. Вярно, след като му се удаде да седне и да протегне отекли нозе, тези думи някак от само себе си помръкнаха и увяхнаха, смени ги задгробна тъга, че съвсем скоро ще се наложи пак да става и да върви…
Вълкодав загреба вода от ручея, домъкна от нейде дълъг рухнал дънер и започна да го обхожда с брадвичката, остъргвайки гнилата влажна дървесина, за да оголи сухата сърцевина. Еврих го следеше безразлично какво прави. После постепенно схвана, че щом вянинът гласи огън, значи най-високите превали без гори са останали най-сетне зад гърба им. Ала не намери сили да се зарадва на това.
Вянинът откачи кипналото котле, извади хляб, намаза дебело краешника с топена сланина от глинено гърненце, натроши отгоре половин глава лук и поднесе творението си на Еврих. Лицето на арантянина бе посивяло, изпито, но зелените му очи святкаха непокорно и гневно. Ако вянинът не бе решил да устроят тоя бивак, граматикът просто би паднал и заспал под ръмежа от ниското небе. Вълкодав усети, че Еврих жадува да го удуши, но още повече би искал да пречука себе си, задето така се е размекнал. Ученият намръщен взе хляба и започна да дъвче с усилие, като преглъщаше с помощта на горещата вода направо от котлето. Отначало отпиваше с отвращение, после — с видимо удоволствие. Злобата във взора му постепенно гаснеше.
— Накъде препускаме така… — рече той дрезгаво накрая, облизвайки устни и обирайки от дланта си и последната троха.
Вълкодав сви рамене:
— Ако днес се доберем до реката, утре вече сме в Нарлак. Хора… село…
Еврих мрачно се осведоми:
— Там да не те чака някоя булка? Втурнал си се… като нетърпелив младоженец…
Вянинът нито се усмихна, нито се смръщи. Приглади косите си и твърдата като четка брада, после изтърси обратната вода от ръката си. Не желаеше да дава обяснения и си затрая, както винаги.
Реката имаше красиво име — Ренна. Носеше водите си от североизток, събирайки стотици планински поточета, извиращи благодарение на вечните ледници. В горното си течение тя чевръсто скачаше от скала на скала, но в равнината, както на много други планински реки, движението й бе забавено. Нахлувайки в широката долина, отделяща Засечния рид от хълмовете на северен Нарлак, Ренна бързо изгуби дивата си хубост и размах и се разтече на десетки плитки ръкави. Понякога тези потоци съвсем се губеха под керемидените наноси, мудно проправяйки си път към вече недалечното море. Двата края на долината бяха гъсто обрасли с ракита и тръстики, в ленивата вода на вировете шляпаха жаби, плуваха от бряг към бряг смокове. Ала в средата на равнината, върху довлечения ръждив чакъл, не се забелязваше нито едно храстче, камо ли върбалаци. И вещ човек от пръв поглед разбираше, че обикновено сънливата Ренна понявга бива страшна.
Няколко пъти през лятото се случваше от Залезното море да долети въртелив стълбовиден вихър. Хората знаеха, че това е древният Змей, съучастникът на Тъмните Богове, който се мъчи да придобие плът. Насмуква морска солена вода и яростно се втурва към планините, ала неизменно си разпорва търбуха в острите чукари, пада долу и се пръска на парченца в коравите скали. Тогава небесната твърд се продънваше, отгоре плющеше и шибаше такъв порой, сякаш настъпваше потоп, а кротката Ренна се отърсваше от съня си и се превръщаше в бесен поток. Търкаляше цели канари, като за забава отнасяше изтръгнати с корен дървета и с рев млатеше бреговете си с жълтеникави разпенени вълни. В такива дни от високите приморски скали отчетливо се забелязваше мътната речна струя, белязала зеленикавосиньото море на половин верста навътре с кална резка.
А сетне водата, донесена в корема на лакомия Змей, секваше, а Ренна отново утихваше смирена. Пак цъфтяха глухарчета покрай течната й снага, крещяха жаби, кланяха се над вировете върби, пораснали на безопасна височина покрай стръмните откоси, плакнеха наново поникналите на мястото на пречупените клони…
Тази вечер Ренна беше спокойна. Заек би я прекосил, без да си намокри лапите, камо ли човек — само малко да покриволичи по наносните езици. Пробивайки си път подир Вълкодав през върбалака, Еврих прескочи тясното ръкавче и скърцането на чакъла под ботушите му се счу като приветствие с фанфари. Той издаяни. Устоя. Издържа. На онзи бряг е почивката…
Даже си каза, че би могъл да върви още и още. Не сме кекави, я! Не била чак толкова страшна тази гонка, неизвестно защо устроена от варварина! Затова пък ще има какво да си припомня — със заслужена гордост…
С тази мисъл граматикът захлупи очи и се свлече върху постелята от дребни огладени камъчета, загубил свяст. Така става, когато се държиш в юмрука на волята, стискаш зъби, а после разхлабиш мъртвата хватка изведнъж.
Дойде на себе си бързо. И преди да е отворил очи, усети, че се поклаща като в люлка. Чувстваше и движение, при което няма нужда да си мърда краката. Чудно… Нозете висяха, без да докосват земята. Еврих вдигна клепачи и през миглите си различи нечие рамо под влажна кожа на куртка. На рамото, пристегнато от платнен ремък на торба, седеше недоволно накокошинен Прилепчо. Очичките на животинчето слабо светеха в гъстеещия сумрак като две сребърни въгленчета. Нагоре следваше познатата русокоса глава, тъмна от дъжда. Още по-нагоре плуваше мокро сиво небе, а нейде долу равномерно поскърцваше и жвакаше наносен пясък. Еврих шавна и разбра, че Вълкодав го носи на ръце. Задуши се от обида, понечи да се освободи:
— Пусни ме!…
И се изуми, когато вянинът се усмихна. Усмивката бе гузна. Той каза:
— Добре де… Утре можеш да спиш чак до вечерта…
Еврих размисли да се дърпа и оскърбено притихна. После пресметна наум ширината на руслото, спомни си за дъждеца, упорито ръмял цял ден и малко се поизплаши. Ами ако сега от изворите се е втурнала насъбралата се вода?! Като ги завлечеее!… Той косо се озърна, прецени нивото в поредния подминаван вир и се убеди, че се тревожи нахалост.
И наистина, Вълкодав се добра до отсрещния бряг без никакви премеждия. И там, като изкатери стръмното, облизано от наводненията, спря на малка уютна полянка, обрамчена от пухкави плачещи върби. В средата се виждаше пясъчна плешивина. Тъкмо за огнище.
Вълкодав постави Еврих на крака, той пристъпи колебливо и с отвращение усети, че нозете му треперят и се подгъват. Вянинът стовари на земята двете торби, измъкна брадвата от калъфа и посъветва спътника си:
— Хапни си сладкиш.
— Какво…?
