Вълкодав само усещаше далечното мълчаливо присъствие на вилите. Ако ги повика или им поиска подкрепа — ще се отзоват. Но сами напразно не ще се натрапят…
— Вълкодав!… — неизвестно защо шепнешком промълви Еврих. — Тези… вили дали четат всякакви мисли? Не само които насочваш към тях, ами всичко, което ти е в ума?… Как тогава успяват помежду си…
— Не всичко — поклати глава вянинът. — Само което искаш сам да им кажеш.
— Да, разбирам…
Може би наистина разбираше. В действителност мислената реч изисква да проявиш повече строгост към себе си, отколкото при обикновения говор. Недобра мисъл се отправя къде по-лесно към събеседника, отколкото лоша дума. Разликата е като между дървен и боен меч в ръцете на некадърник. Не му хрумна по- добро сравнение.
За това много пъти бе говорила майка му. Тогава беше момченце и още никой не го наричаше Вълкодав. Умни слова. Бедата е там, че смисълът им се постига след години блъскане, след като те поочука животът, след като се сдобиеш с излишни белези, след като проимаш бели коси и познаеш сърдечната болка… тогава се сещаш — ами че това са ми го казвали, ама откъде ум да чуя.
Еврих изглеждаше смазан и потресен от днешните събития. Ако Вълкодав намислеше да сподели с него разсъжденията си, сигурно този път не би го взел на присмех. Ала вянинът нямаше никакво желание да бърбори. Искаше само едно — да легне и да заспи, свит на кравай, направо върху тревата, още напоена с уютната и близка миризма на търкалялите се в нея симурани. Наложи му се да стегне волята си в юмрук, за да се разпаше, да остави колана и меча, да се съблече и да скочи в езерото. Трябваше да се измие. Де да можеше водата да го пречисти и по-навътре от кожата… Търкаше се не само със сапун, но загребваше и шепи пясък. Водата бе ледена. Отначало той настръхна, после престана да усеща, целият изтръпна.
— Ще настинеш! — разтревожи се от брега Еврих. — Пак ще те хване кашлица!…
Вълкодав даже не го погледна. Къпеше се близо до преливника, до самия край на каменната чаша, откъдето шуртеше водопадът. Нека по-бързо отнесе от него мръсотията; щом не става с душата, нека поне тялото стане чисто…
Докато вдигаше пръски и пръхтеше във вира, Вълкодав уж без причина се сети за разказите на Майка Кендарат за изваянията на Богиня Кан, поставени в нейните немногобройни храмове. Жрицата твърдеше, че Господарката на Любовта е изобразявана като прекрасна и помъдряла жена с милосърдно и проникващо в тежненията на хората лице. Статуите й винаги държали в шепи, сякаш протегнати към молещите се, едри скъпоценни камъни, шлифовани във вид на капки блестяща влага. Дали с това подканяли да си изплачеш болката като на майчин скут, да влееш сълзите си в общата съдина… или намеквали за обещание да утолят с целителна Обич духовната жажда… а може би значели пречистващо измиване — досущ както майката къпе младенеца си? Да, това планинско езерце с нещо напомняше на онази капка в исполинските длани…
Кан, Богинята на Луната, обича жадните духом. Вълкодав никога не бе отправял молитви към Нея.
Еврих се отчая да призовава варварина към здрав разум и се зае да разпали огън от сухи клони, които предвидливо бяха събрали още в полите на хребета. Вълкодав най-накрая излезе на брега — чист, а сколаса да изтърка и дрехите си. Разходи се гол, докато изсъхне под вечерния вятър. Беше вложил доста сила в къпането, едва не си смъкна кожата. Което бе за добро, навярно. Извади от канията бойния нож и начерта върху земята правилен кръг, който включи двете торби и тихо пукащия огън. Бе редно да чака отмъстителните души чак на третата нощ, но излишна предпазливост в подобни случаи никога не вреди, както се знае. Взе мокрите дрехи и започна да ги върти над пламъците. Повече се опушиха, отколкото изсъхнаха, огънят бе слаб, особено за кожените потури. Кръгът още оставаше незатворен. Еврих потопи котлето в езерото, после го окачи над въглените, хвърли вътре стиска дъхави корени да се разкиснат, разцепи миналогодишна зелка, купена от Бранох, сетне се разходи до отсрещния край на поляната и се върна с връзка див чесън.
— Ще ядеш ли? — за всеки случай попита той вянина.
Познаваше Вълкодав от три години и предполагаше какво ще чуе в отговор. И наистина, онзи само люшна отрицателно брадичка. Убиецът е нечист. Убиецът не смее да отправя зов към Боговете в кое да е светилище и да докосва жена, дори да му е съпруга. А също така — да споделя човешка храна. Още по- малко да я приема заедно с други хора…
— Когато уби Лъчезар, ти не отказа да хапнеш — почти жално рече Еврих. — И когато извършиха покушение срещу владетелката — също…
Вълкодав не помръдна. „Може и да съм ял“ — беше изписано на лицето му. И какво от това? Живота на болярин Лъчезар той взе на Божи съд, което по същество не би могло да се смята за убийство. Десницата му се водеше от Слънцето, Мълнията и Огъня. Самите Богове извършваха своя Съд — не е ли смешно след такова нещо да се плашиш от мъстта на някаква си нищожна душичка?… А пък когато изви врата на нападателя срещу кнесиня Еленя, изпълняваше дълга си на воин, бранеше господарката си. И я уварди. Морана Смърт тутакси завлече Своя поклонник в чертозите на Изподния свят. Но днешните убийства… или онова преди три години, когато бе тръгнал да довърши кунс Винитарий по прякор Людоеда… беше си нечисто дело. Предварително скроено и обмислено. Хладнокръвно. Без жал. Затова има от какво да се опасява. От какво ли не трябва да се пази сега…
Ала Вълкодав не промълви нищо, нямаше желание да обяснява разликите между едното и другото. Еврих сви рамене и си отряза комат хляб, като не спря да се озърта към вянина, докато разбъркваше манджата с дървена лъжица. Котлето закъкри и плъзна апетитен аромат. Зелето увря и арантянинът започна да се храни едва ли не с отвращение.
Истински се тревожеше за спътника си. Случвало се бе да му се иска жив да глътне досадния и лазещ по нервите варварин, дето бъкел не отбира от прекрасно и полезно. Вълкодав често го дразнеше до смърт със силата си, умножена по воинското майсторство — наука, към напредналите в която, защо да си криви душата, Еврих понякога изпитваше люта завист. В такива моменти даже си казваше, че Боговете от Небесната планина може първо да помислят кому да даряват подобен талант…
Обаче после изведнъж се оказваше, че Вълкодав не е неуязвим. Както сега, да речем. И тогава Еврих се стряскаше. От страх чак го избиваше пот.
Боеше се да не изгуби вянина.
В такива дни на драго сърце прощаваше на „варварина“ всичките му прегрешения към цивилизацията. Отдавна бяха заедно и беше виждал Вълкодав, както се казва, всякакъв. В това число и безпомощен, окървавен със собствената му кръв. И отлично знаеше, че хич не е безсмъртен. Еврих се проклинаше за дребнавите си и недостойни помисли, възникнали в спокойно време и породени от яд и раздразнение!…
Вълкодав се пресегна и с върха на ножа затвори предпазния кръг.
Два дни по-късно още нищо не се беше случило. Вянинът и арантянинът вървяха към далечната си цел, понякога почти наслуки следвайки едва забележима пътека, понякога — съвсем напряко, през чукари и гъсталаци. Наоколо преливаше от толкова красота, че Еврих често недоумяваше как може по тези места да не живее никой. Е, почти никой… Нима обяснението се крие в това, че тесните и дълбоки долини зиме потъват под дебел сняг, непроходим и коварен? Че и животинските пътечки се заледяват и никой човек не може да ги премине? Че бръснещият вятър убива катерачите по скалите, които сега с Вълкодав криво-ляво преодоляваха?… Не, не можеше да се съгласи с толкова просто обяснение.
