Право на двубой

звяр с кучешка муцуна и криле на прилеп плува беззвучно в прозрачния въздух право насреща, а в полуотворената паст влажно блестят хищни зъби. Беловлас ездач седи с изправен гръб на звяра и насрещен вятър приглажда дългата козина на топлото му наметало… Вождът не повика Вълкодав, не му помаха с ръка. Двама мъже нямат нужда от думи и жестове, за да се разберат. Съплеменничките на Вълкодав сигурно биха се засмели и рекли, че мъжкото немногословие произлиза най-вече от неумението да се борави със словата. Мъжете трудно карат думите да се редят гладко и да изразяват мислите им… Да, помисли си вянинът. У дома обичаха да се смеят и шегуват…

Прилепчо се стрелна от рамото му и се втурна в надпревара със своя далечен полуроднина. Навярно проумяваше с мъничкия си ум, че не може да се мери със симурана, който с един замах на крилете покрива немалко разстояние, ала на къса дистанция животинката не искаше да отстъпва никому.

Небесният ездач се плъзна леко над самата земя, отклонявайки се от полянката, където труповете на злосторниците вече примамваха мухите. Вълкодав последва вожда, той също не искаше да минава покрай убитите. Народът на вянина смяташе, че за паднал враг трябва да се погрижиш — да му разкопчаеш дрехите и разхлабиш пояса, за да може душата без пречки да излети на воля, а после и самото тяло следва да се покрие с камъни, за да не станат тленните останки храна за диви животни… Ако бъдат пренебрегнати тези неща, мъртвите не ще намерят покой скоро, ще излизат от гробовете си, ще бродят нощем, дирейки погубителя си… Ами, нека. Да си бродят колкото искат. Тези шестима не заслужаваха дори да се нарекат достойни врагове.

Вълкодав не възнамеряваше да ги почита, нито се боеше от тях — живи или мъртви.

Следвайки Бащата на мъжете, той дълго се катереше по стръмнини, спускаше се в урви, прескачаше от канара на канара. Възбудата от схватката неотвратимо се разсейваше, на вълни го обливаше умора, искаше му се да легне и да заспи. По пътя вилинският вожд се отби до бърз ручей, спускащ се от ледниците и звънтящ във водоскок от скалите право в поднесените шепи. В езерцето под водопада се къпеше едър симуран, стопанинът му седеше на брега, като наглеждаше трима човеци. Единият бе съвсем гол и личеше, че е бил зверски пребит. Все пак Вълкодав разбираше от побои. Навярно, реши той, това е младежът, застъпил се за вилата против другарите си наемници. Май се е бранил отчаяно и умело, но какво да стори сам срещу шестима? И онези, които е смятал за съратници, са го повалили и наритали жестоко. За да пукне, щом не иска да живее като останалите, да не дрънка глупости за някаква си воинска чест…

Във втория Вълкодав тутакси разпозна Асгвайр. Момчето не бе оказало сериозна съпротива, затова му се бе разминало само със счупена ръка. Беше превързана с бяло платно. Вилите му бяха наместили костите и после го бяха церили така, както само те умеят — с поглед и докосване… също както и звездният скитник Тилорн. След два пъти по седем дни ръката на младия сегванин ще е като нова.

Щом съзря идващия Вълкодав, Асгвайр се изправи, придоби смирен вид и изведнъж се поклони на вянина. Вълкодав се учуди, от какъв зор такова почитание?… И се досети — ами да, вече е научил за онези шестимата. И навярно е съпоставил тази вест с вчерашното си преживяване в бащините двори. Тогава се бе почувствал оскърбен. Сега — кланя се с почит…

Еврих клечеше до пребития и го държеше за ръката притискайки с пръсти пулса му, преслушвайки сърцето. Слънцето поливаше със съживяваща топлина измъченото тяло, бледо като корем на жаба. Младежът почти не шаваше, само облизваше устни. В ъгълчетата на устата от дишането се издуваха кървави мехурчета. Здраво момче, рече си Вълкодав. Може и да не умре.

Вянинът първо доближи вилина и полугласно изсвири на неговия език:

„Как е малката сестра?“

Вместо отговор вилинът му посочи цъфтящия склон на планината. Там, накацали като лястовичи гнезда, мънички в далечината, се виждаха каменни къщички. Вълкодав добре помнеше подобно селище, само че разположено на стотици версти2 на юг. Зрението му литна устремно напред, уголеми гледката… видя врата, пред която седеше намръщеният рижав вилин, годеникът на поруганата девойка. Държеше самострел, от кого ли пазеше жилището?… През такава вратичка вянинът би минал само превит на три. В къщичката, на широка пейка, спеше светлокосо момиче, свито на кравайче като коте. Вълкодав си отбеляза, че лицето й е безметежно, а диханието — спокойно. До спящата седеше жена. Щом вянинът я съзря, наум мигом му дойде думата „величествена“. Имаше гарвановочерни коси, посипани с бели нишки, и лилаво-сини, досущ като планинското небе, очи. Майката на жените, съобрази Вълкодав.

Предводителката на племето почувства далечния поглед и обърна лице към взиращия се. Не й бе нужно да пита кой я гледа и дали е свършил онова, с което се беше наел. И, също както някога, Вълкодав не можеше да се отърве от мисълта, че тази Жена знае за него много повече, отколкото той самият знае за себе си.

И Тя му каза единственото, което сега имаше значение:

„Твоят Приятел умее добре да врачува, щедър дар са му дали Боговете. Той приказва с вътрешния разум на малката сестра, който разум е по-дълбок от разсъдъка. Сега тя спи и ще спи дълго. А когато се събуди, ще разбере, че от всичко, което я е сполетяло, са останали само телесните рани, а такива бързо заздравяват… — По устните на Майката на жените плъзна лека усмивка. — Годеникът й с радост ще я увери, че е така…“

Вълкодав изпита желание да коленичи пред Нея и да я помоли за благословия, но навреме се опомни. Каква благословия може да иска мъж, току-що пролял чужда кръв?!…

Ала ненапразно му се струваше, че за Майката на жените той е прозрачен ручей с ясно видимо дъно.

„Остани с мир, Вълкодав“ — тихо и ласкаво проговори Тя. И той усети докосване до челото си.

За няколкото изминали години вянинът бе отвикнал от общуване с вилите. Дори леко се учуди, когато се сепна и откри, че пак си стои на поляната край водопада, а излезлият от езерото симуран вежливо души ръката му.

— Благодаря, брат — каза Вълкодав на вилина, галейки рижия звяр. Онзи с достойнство се поклони в отговор, а вянинът отиде при Еврих и Асгвайр, седнали до пребития млад мъж.

Арантянинът вдигна глава и погледна Вълкодав така, сякаш се канеше да изтърси поредното си поучение от рода на „понякога много се притеснявам за теб, приятелю варварино“, затова Вълкодав се приготви да пропусне словата покрай ушите си. Еврих обаче, въпреки че навярно именно така си рече наум, гласно каза нещо съвсем различно:

— Държеливо сърце има… предполагам, че ще прескочи трапа… — Помълча и додаде: — Вилите обещаха да помогнат на двамата да стигнат до дома на Асгвайр.

— Това е добре — отзова се Вълкодав. Разглеждаше подутото обезобразено лице, виждаше му се все по-познато. Някъде бе срещал този човек. Понечи да зарови пръстите на волята в сандъците на паметта, ала мисълта му затъваше в тресавището на уморено безразличие. Шест живота с вопли се продънваха през вселенските синори към по-дълбоки и мрачни светове, за да се озоват в нетопимите снегове на Изподната страна, където вечно ще мръзнат заради делата си в света на живите. Или да чакат възраждане, ако някой отмъсти за тях. И с тях, щеш не щеш, отиваше в небитието част от живота на самия Вълкодав… Това последното тегнеше, подсилваше изтощението на тялото с вцепенение на ума. Засега вянинът можеше само да каже, че клетият наемник е светлокос млад сегванин от бреговчаните. Личеше му от дамгата — черно- син, свит на кълбо звяр, избоден върху кожата в средата на гърдите. За същото говореше и счупеният боен нож — три педи дълъг, който лежеше върху дрипите на доскоро хубавата дреха. Ето така става. Сутринта е крачел здрав, прав, напет… сега е проснат, сякаш паднал бор го е затиснал…

Младежът изведнъж отвори тесните цепки на посинените от неприятелски юмруци очи, огледа Вълкодав през слепналите се мигли и вълнистата пелена от страдание.

— Ти пазеше кнесията… — заедно със словата от обезформените устни се издуха кървави мехури. Вянинът тутакси приближи ухо до устата му, за да му спести и без това оскъдните сили. А наемникът продължи да шушне: — Знам от кое племе си… Разпознах те. Тогава ти викаха Вълкодав.

Дочул хъхренето на ранения, Асгвайр облещи очи и слисването на хлапака не убягна от вниманието на