Право на двубой

Малкият брат на Канаон още не умееше да крие чувствата си! Вече отваряше уста, явно за да изригне към Вълкодав именно тези слова, които мислено му подсказваше вянинът… ала тогава въоръжените слуги бяха решително разбутани от Сигина. Средният син на търговеца беше получил строго възпитание, затова не сметна за допустимо да подхваща кавга в присъствието на „майка на достойни мъже“. Точно това заяви и стисна устни, изгаряйки вянина с поглед.

— Ах, колко добре го каза за синовете ми! — зарадва се Сигина. — Достойни мъже! Да не би да ги познаваш?…

— Прости ме, госпожа, нямам тази чест — поклони се Кавтин. И добави ледено, гледайки през Еврих: — Искам вие двамата днес да се явите пред моята почитаема майка. Ще ви очакваме в дома на наместника.

Рязко се извърна и излезе, слугите го последваха, като последният неумело се опита да оправи завесите.

Еврих погледна спътника си и безпомощно разпери ръце. Още държеше стъкленицата и парцалчето с лекарство.

— А все ми казваш, че аз съм бил дърдорко!…

— Все едно, щеше да научи — равнодушно сви рамене Вълкодав.

— За кое? — учуди се Сигина, вземайки от Еврих стъкленицата.

Вянинът отговори също така равнодушно:

— Преди време убих брат му.

Няколко мига минаха в мълчание.

— Това… не е хубаво — огорчи се сетне жената и се зае да маже гърба му. — Не бива да се убиват братя…

Еврих извади от торбата още една превръзка.

— Ей! — обади се по-възрастният пленник, когото Рейтамира вардеше. — А с нас какво ще стане?

Другарят му нищо не питаше, само ридаеше от болка, тресеше се целият. Утрешният ден сега не го вълнуваше — по-лошо не можеше да бъде от този мъчителен миг на страдание. Вълкодав изкриви устни. Прекрасно знаеше, че може, и още как! Много, много по-зле…

— Какво си ме зяпнал? — сопна се на запиталия го пленник. И кимна към Еврих: — Ето го твоят господар. Той те надви, той да решава участта ти.

Този закон комай се спазваше във всички известни му страни. Разбойникът се размърда, търсейки с очи погледа на арантянина.

— Ако рече, ще те продаде в мините под Скъпоценната планина — злорадо предположи Вълкодав. — Или пък ще те предаде на стражниците на господаря конис. Ще кацнеш на кол за злодействата си…

Каза това и почувства как силно трепна ръката на Еврих, промиваща кървавите резки по раменете му. Сигурно после дълго ще мърмори за жестокостите, които само един варварски ум може да роди. И ще намеси още нещо относно някои коравосърдечни люде, дето поради собствени минали мъки не могат вече да проявяват жал към други страдалци. Нека си дрънка.

— Ох, наистина ще кацнеш… — ненадейно се подигра на Вълкодав Сигина. — Те са такива, конисовите стражници. Само гледат кого на кол да набучат…

Разбойникът потрепери. Сигурно се видя „кацнал“. После стисна зъби и скръцна с тях:

— Сонмор живи ще ви одере…

— Кой? — подигравателно уточни Вълкодав.

— Ще видиш кой… — избуча пленникът полугласно. — Конисът управлява Кондар денем, а Сонмор — нощем!

Вълкодав не се изненада, предполагаше нещо подобно. Заканата на вързания не го смути.

— Дали ще ни одере, или не — провлачи той лениво, — хич не те засяга. А на каторгата с такива хубавци като теб знаеш ли какво става?… Не знаеш? Ще ти разясня…

Разбойникът, изглежда, си представи какво става и без обяснения, също както одеве си се представи набучен на гнусния кол. Яростно напъна стегналите китките му парцали, но без успех.

— Престани! — възмути се Еврих, като замислено надзърташе през прозореца. Хановете имат широки прозорци, понеже нерядко в тях избухват пожари, та да могат хората да се спасяват. Но пък за да не привличат разни крадци, широките прозорци се правят с дебели капаци, които се залостват отвътре. Само малки прорези имат за отдушник.

Когато довтасаха разбойниците, Еврих записваше песните на Рейтамира, та заради повече слънчева светлина бе отворил широко капаците.

— Ето какво — отсъди ученият. — Изобщо не ми трябвате!… Скачайте през прозореца — и дим да ви няма. Развържи ги, Рейтамира!…

Младата жена плахо се приближи първо към ранения. Накрайникът на копието беше двуостър и тя започна да търка с него ивиците плат, стегнали ръцете на пленника.

— Почакай… — надигна се Вълкодав. — Нека остави кесията си тук… и другият — също…

Пещера. Дим от факли. Крилати, мятащи се по тавана сенки…

Три десетки, не по-малко, здрави роби теглят по подземните коридори дървена шейна, върху която е натоварена непомерна тежест — две блестящи метални плочи. Ако се вгледа човек, ще разбере, че върху шейната лежат щателно паснати една към друга крила на порта, снабдени с хитроумна и много яка брава.

Още двамина клетници се притискат към грапавата каменна стена, за да не се озоват под нозете на теглещите си събратя по мъка, а оттам и под гредите-плъзгачи на шейната, от които се вдига пушек. Един от двамата е прегърбен стар халисунец, вторият — висок и костелив млад вянин. На драго сърце биха се махнали от пътя, но не могат да помръднат от мястото си. Вянинът го държи къса верига, занитена към нашийник. Пазачите смятат смелия и невероятно силен момък за особено опасен затворник. Халисунецът няма дори обичайни за каторжник окови, но и без тях се мъкне с голямо усилие. Стъпалата му са като чуканчета, омотани в зебло, на дясната ръка не достигат два пръста. Отначало се боеше от свирепия си другар, който по цели денонощия дума не обелва. Страхът му изчезна веднъж завинаги, когато ги поведоха към нова мина. Той понечи да запълзи, както беше свикнал, на четири крака, защото трудно стъпваше на осакатените си ходила, ала тогава, пак мълком, вянинът просто го взе и понесе на ръце…

Скърцане, чак писък от плъзгачите, викове на надзиратели, плющене на дълги бичове — всичката тази врява ги подминава и продължава, отдалечава се по коридора, разтваря се в петна мътна светлина. Сакатият се настанява до стената, вянинът прикляка до него.

„Мъкнат ги за долните галерии…“ — кашля халисунецът.

Сивият пес въпросително го поглежда и онзи гърчи устни в нещо като усмивка:

„Не съм ли ти разправял как ми осакатиха крака?“

Вянинът поклати отрицателно глава. Обръща камък, под него е скрил неотдавна хванат плъх. Започва да го дере и корми — с нокти, готвейки завидно богата каторжна трапеза…

„Преди две години бяхме долу — без да сваля очи от ръцете на другаря си и преглъщайки лакома слюнка, подхваща халисунецът. Единствено с разкази може да благодари за угощението. — Сигурно си чувал, че колкото са по-надълбоко, толкова по-богати са скъпоценните жили. Не е лъжа, хората истина приказват. С очите си съм го виждал. Само дето е много зле там долу. Нечисто. Ти сигурно си мислиш, че щом отдолу жари Подземния огън, на човек му се привиждат разни работи, а? Имаш да вземаш! Опазило ни Лунното небе, но Боговете са ми свидетели, че се докопахме до дупка към оня свят, така да знаеш! Там мечове изскачат направо изпод земята…“

„Мечове ли? — пресипнало се обажда вянинът. Железните му пръсти не трепват, късайки суровото месо на две равни части — точно покрай гръбнака, така че да няма никой обиден. — И защо не си взе един?“

Събеседникът му се засяга, тросва се:

„Да те видя ти, ако отидеш там, как ще си вземеш!“