Вълкодав, то се знае, си изпати не толкова лошо, колкото едно време на каторгата, но пак немалко. Сцепената кожа наистина се наложи да бъде зашивана на места. Другаде стигна замазка с тъмна смола, която Еврих загребваше с кокалена лъжичка от малко пръстено гърненце. Смолата пареше като коприва, Сигина и Рейтамира бършеха очи отстрани. Вълкодав с раздразнение си мислеше, че ако беше ранен по-зле, жените направо щяха да се поболеят от жал. Ох, вместо да помагат без рев и въздишки… но пък, кой знае, може би, ако нещо наистина стане зле, те тогава ще се държат тъкмо както трябва — умно, разбрано, овладяно. Вече е виждал подобни неща.
— Ще тръгвам — рече, обличайки чиста риза.
Еврих настоя:
— Идвам с теб.
— Накъде така, дечица? — попита Лудата.
— При госпожа Гелвина — поясни Еврих. — Майката на момчето.
— Напразно — каза му Вълкодав, докато слизаха по стълбите. — Кой знае какво може да стане…
Еврих се наежи:
— Не е напразно! Брат му… нали разбираш, също не ми е чужд…
Вълкодав понечи да възрази, но и при най-лошия развой Кавтин надали би зажаднял смърт за арантянина… така че тогава защо да си пъха носа, където не бива, че и жените кой ще наглежда, срам е сами да ги оставяш… Не започна обаче да се препира, защото тъкмо слязоха в общата стая долу.
Вече бяха изнесли на двора мъртвия Тигил. Липсваше и раненият стрелец. Никой не го върза и той сам се разкара нанякъде. По-късно Вълкодав научи, че взетите в плен разбойници били пуснати. Здравомислещи люде бяха жителите и гостите на Четирите дъба. Никой не съжаляваше, че се е сбил с разбойниците — свято дело е да се защитиш от нападатели, ала не посмяха да се разправят с хората на Сонмор. Стигна им и трупът на Тигил. Повече от достатъчно. Пък и имаха оправдание за своя утеха — убил го е минаващ човек, чужденец…
Посетителите в хана бяха се скупчили и разглеждаха нещо на пода. Даже ратаите, които уж бяха подхванали да разчистват и обръщат прекатурените маси и пейки, надничаха над раменете на гостите.
— Аз пък ти казвам — ще го прегризе! — дочу Вълкодав уверения глас на ловеца.
Малкият син на грънчаря разпалено възрази:
— Аз пък бас ловя, че няма!
— Какво залагаш? — тутакси се хвана за думата ловецът.
— Не смей да се обзалагаш, сине — строго вметна грънчарят. — Това е грях!
Тогава от средата на скупчените хора възмутено заврещя Прилепчо, тълпата се люшна назад, запристъпваха нозе. Вълкодав реши да надзърне да види какво става и се приближи. Някой го забеляза, смушка съседа, сборището уважително даде път на юнака. Вянинът погледна и веднага си рече, че е избързал със заключението, че рошавото хвъркато приятелче е забравило каторгата и удара на камшика, разпрал крилцето му. Зверчето отлично помнеше. И сега си го връщаше тъпкано на омразния предмет. Седеше на пода, вкопчено в бича, и настървено гризеше дебелата ремъчна плетеница. Смехът и подмятанията на хората наоколо го ядосваха. Затова от време на време вдигаше муцунка и сърдито съскаше.
Вълкодав приклекна и тихо му промълви на родния си език:
— Благодаря ти, мъник.
Дребният хищник само светна с очички към другаря си, кихна, изплювайки парченца корава кожа, и пак заръфа съсредоточено камшика. Ловецът спокойно можеше да заложи на острите му зъбки. И щеше да спечели.
Госпожа Гелвина се оказа истинска красавица, някак съумяла да запази почти моминска свежест и гъвкава снага въпреки раждането на трима сина. Вълкодав само веднъж я погледна и разбра откъде децата й са наследили тези сини очи. Като всяка нарлакска жена и тя носеше забрадка, но не от лен като захвърлената от Рейтамира, а свилена. Забрадката обаче не покриваше косите на челото — знак за вдовство. Косите й бяха гъсти, вълнисти, блестящо черни, с широка побеляла ивица отляво. Подобна жена би могла да седи до самия конис на висок престол. И да управлява наравно с владетеля — умело и твърдо. Също както навярно управляваше богатството на покойния си съпруг.
Посрещна гостите в една от големите стаи на палата на наместника. Кавтин, както и преди с меч и ризница, стоеше до креслото й. Вълкодав с огромно облекчение се убеди, че Инори го няма в помещението.
— Нека Свещеният огън умножи дните ти, майко на достойни мъже… — поклониха се вянинът и арантянинът. От Вълкодав не убягна трепването и присвиването на устните й, когато бе споменато почтеното й майчинство. Кавтин, без съмнение, вече й бе казал, че пред нея стои убиецът на големия й син.
— Нека не ви сполети тъга край изстинало огнище, скъпи гости — отвърна Гелвина.
Нарлакска легенда гласеше, че преди много-много зими, по времето на Великата Нощ, предците на народа им дълго се скитали по страшни заледени страни, в които нямало по-лоша беда от това да ти угасне огънят. И макар отдавна нарлаките да са заселили топла и хлебородна земя, благословението пази спомена за студените им минали неволи…
— Благодарна съм ви за спасението на чедото ми, благородни чуждоземци — продължи Гелвина. Имаше звучен и властен глас, но същевременно женствен. — Особено съм задължена на теб, граматико. Ти си велик целител. Моят домашен лекар прегледа нозете на клетото ми дете и твърди, че си сътворил чудо. Според него твоето лечение е правилно и моят син Инори не след дълго отново ще проходи.
— О… аз, почитаема госпожо, не съм достоен за толкова хвалби… изпълних само онова, което ми повелява скромният дълг на лечител… — поклони се отново Еврих. Светлокосият арантянин лесно се изчервяваше, ето и сега Вълкодав забеляза с ъгъла на окото си, че бузите му руменеят. — Пък и истина е, госпожо, че успях да окажа помощ на храброто ти момче само защото благородният воин до мен сътвори истинското чудо, като изтръгна сина ти от ноктите на смъртта… Той усети, че се е случило нещастие, той
