разлято мастило. Скулите му бяха зелени. До него се търкаляше нож. Еврих притискаше противника към дюшемето с хватката „забито весло“ — същата, на която дълго време без успех го беше обучавал вянинът. Виж ти… не можел, не можел, а като опря ножът до кокала — научи се! Е, пак не докрай. Книголюбецът не можеше да съобрази как да постъпи нататък и затова не се решаваше да махне ръце от лакътя и китката на проснатата си жертва. Така все едно бе вързан към врага си. Онзи се дърпаше, ръмжеше, но всеки негов напън свършваше с къс сподавен вопъл и удар на челото в пода. Въпреки това упорстваше.
— Варварино, братко, в името… — с чупещ се глас и почти през сълзи поде Еврих, като за миг охлаби хватката и се разсея. Сонморовият човек се възползва от отслабената бдителност, тозчас надигна рамо, ловко се изхлузи от ръцете му и се метна към ножа си, който през цялото време виждаше, ала не успяваше да достигне. Рейтамира ахна и неумело замахна с копието. Вълкодав пристъпи напред, затисна с ходило пръстите на разбойника, вече добрали се до чирена, а после с безжалостен ритник му строши лакътя. Момъкът закрещя диво и се изопна, задраска с пети, сякаш се опитваше да отпълзи от болката си.
Еврих пък се завтече да събира разпилените пергаментови листове. Едни бяха скъсани, други омацани в мастило.
— Синове на скопци и блудници!… — заруга той на арантски. — Безграмотни говеда, непознаващи истинските ценности!… Съсипахте записките ми!…
Вълкодав безгласно зяпна Еврих, дишаше тежко, по гърдите му течеше пот на едри капки, смесени с кръв. Жив си, помисли си.
Наведе се, откъсна парче от завесата и жестоко стегна китките на гърчещия се разбойник. Онзи и не понечи да се съпротивлява. А беше много страховит и наперен одеве, докато воюваше с овчици. На ти сега — вълчета! Личеше, че е млад, надали е навършил двайсет, съвсем момчешко лице — съвсем по момчешки цялото в сълзи и сополи. Хлапак. Е, и? Оправдания с младост и неопитност Вълкодав не приемаше. Напакостил си — отговаряй.
Еврих вдигна глава, възмущението му нямаше предел.
— В името на наковалнята, рухнала на земята и прищипала… О! — сепна се той, забелязал в какъв вид е вянинът. — О!… Приятелю… кой толкова нечовешки те е…
— Ха така… — ухили се Вълкодав. Едва говореше, повече му се ръмжеше и зъбеше. — Приятел. По- хубаво от „варварино“…
Еврих искаше да скочи на крака, ала те бяха изтръпнали от дългото клечане и едва не се просна, подпря се на ръце и изчака да плъзнат и утихнат бодливите мравки под кожата. Рейтамира накрая събра кураж да зареже пленника, когото вардеше, и подаде на лечителя торбата му.
— Ти седни — проговори меко Еврих на вянина. — Сега ще те превържа…
— Почакай — каза спокойно. — Не съм легнал да мра. И по-зле съм бил. Там… Кавтин е дошъл май.
Слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, му се струваше нетърпимо, ослепително ярка.
Еврих неочаквано се заинати:
— Нека чака този Кавтин! — рече непреклонно. — Сядай, казах!
Дали от твърдия тон, дали от друго, ала Вълкодав внезапно се отказа да спори, придърпа с крак малка пейка и уморено седна на нея, като постави меча в скута си. Еврих угрижено огледа гърба му и се зае да разтрива и тръска китки. Вълкодав знаеше какво означават тези движения.
— Ще те удуша — обеща полугласно. Не даваше никому да го цери с вълшебство, освен на Ниилит.
— Я стига! — засегна се граматикът. Ала прие предупреждението на сериозно, понеже отвори издута стъкленица, помириса съдържанието й и капна от нея върху чисто парцалче. — Що за варварска добродетел е това — почна да мърмори, — да пренебрегвате раните си!… Аз пък си мислех, че отдавна си надраснал това овехтяло заблуждение…
— Виж се сам, умнико — озъби му се Вълкодав. — Зяпаш във висши сфери, а тия двамата за малко да ви сгащят неподготвени… Писна ми да те уча. Добре, че глупците имат късмет…
Еврих се намръщи от досада. Цярът му не можеше да се сравнява с онзи буламач, с който навремето уплашеният халисунски лекар Иллад обля Вълкодав. То спираше кръвта, без да превръща лекуването в изтезание.
— Как така се даде на някакъв си камшик!? — възмути се Еврих след малко. — Съвсем ли ти е все едно! Всичките свилени конци на Инори няма да стигнат да ти зашия гърбината!
В този момент се дочу забързан тропот по стълбите и Вълкодав — уж беше капнал, уж нямаше сили — мигновено се изправи с насочен към противника меч. Еврих отскочи назад, опитвайки се хем да сложи тапа на стъкленицата, хем да застане в бойна стойка кан-киро. Естествено, не се справи с нито едно от своите намерения.
А пред тях цъфна строен тъмнокос юноша в скъпа блестяща ризница. В ръцете — дълго нарлакско острие, над горната устна и по долната челюст се къдреше младежки пух, но широките рамене, яките китки и коравият, самоуверен взор принадлежаха на истински воин.
— Чух да се вика!… — каза той, шарейки из къта със зорки сини очи. Зад него се появиха напрегнати лица на още неколцина въоръжени хора. Слуги? Домашна дружина?…
Вълкодав прибра своя меч и пак седна на пейката. Гърбът му бе като кълцан сюнгер, напоен с кръв. Еврих присви устни и пак отвори стъкленицата.
— Приветствам те, благородни Кавтин — каза тихо вянинът. Бе успял да реши, че няма да се бие с този човек. Никога и никъде. Макар че онзи сигурно скоро ще пожелае да си уредят сметките…
Кавтин през това време се убеди, че няма нужда от помощта му. Момъкът със счупената ръка хълцаше до стената, изцяло погълнат от усилията да намести осакатената си ръка така, че да не го подлудява. Другарят му пък не смееше да шавне, за да не бъде наистина набучен от плашливата мома с копието. Острието и без това го натискаше по-силно от необходимото да кротува. Кавтин прибра меча си в ножницата и си позволи да изрази учудване:
— Откъде ме познаваш, страннико? Прости ме, но не те помня… както и теб, достопочтени сине на Арантиада.
— Братята си приличат — каза Вълкодав. — Познавам по-малкия ти брат Инори, познавах и по- големия — Канаон…
— Наместникът взе братчето ти в палата си — припряно се намеси Еврих. — Момчето много ни разказваше за теб. Срещнахте ли се вече?
— Не, майка отиде да го види първо — съвсем по момчешки люшна глава, за да посочи назад Кавтин. — Ние тъкмо пристигнахме, когато се появи едно местно хлапе и се развика, че нещо лошо ставало в хана… И аз веднага… Значи вие сте спасили братчето ми да не се удави в реката?
Еврих кимна и Кавтин се усмихна широко и открито:
— Съжалявам, че не пристигнах по-рано и не ви помогнах срещу мерзавците. Все още съм ви длъжник. Затова ви моля да бъдете мои гости. Моят меч и моята чест са свидетели, че ще ви браня от беди… а за кого, благородни господа, да отправям благодарствени молитви към Свещения огън?…
— Аз съм странстващ учен, наричат ме Търсач на Мъдрост — поде обичайното Еврих. — А той е моят слуга и телохранител, аз му викам Зимо…
— Хората ме знаят като Вълкодав — прекъсна спътника си вянинът, като впи очи в очите на Кавтин.
На младия нарлак му потрябва известно време, преди да осъзнае смисъла на чутото. Ала когато вникна в произнесените слова, изразителното юношеско лице сякаш се вкамени, сините очи станаха на две късчета лед… Вълкодав, ако все още разбираше нещо от хора, си рече, че в момента Кавтин горчиво съжалява за прибързано произнесената клетва за гостоприемство. Нищо не можеше да поправи вече. Казаното не се връща.
