Право на двубой

без малко — и видимо, като се почувства притеснен и не на себе си… защото точно по същия начин го гледаше майка му. Пък и тя би могла да изглежда като Лудата, ако бе доживяла до днес. Мамо…

Сигина разсея, подплаши привиделия се образ:

— Хапвай, хапвай! Дано ти хареса.

Вълкодав опита борша. Не бе сварен кой знае колко умело, но старателно и с обич. Освен изхитрилото се да се запази ядливо ланско зеле, езикът и небцето на вянина разпознаха прясна млада коприва, киселец и всичко, успяло вече да поникне по тукашните градини и навярно в гората. Възрадва се стомахът му. Вълкодав загреба още, взе хляб, сдъвка залъка и благодарно проговори:

— Тук не готвят подобни гозби, госпожо. Откъде знаеш какво обича да вкусва народът ми?…

Сигина ласкаво се усмихна и, като с неприкрито удоволствие се любуваше как той яде, поясни:

— Моите синове не могат да се върнат при мен, докато са разделени. Но това не значи, че изобщо не ме навестяват. Понякога ми идват у дома… мислят си, глупавите, че уж не ги разпознавам. Един от тях ме посети десетина дни преди ти да дойдеш. И онзи път беше вянин. Той ми разказа как се готви вашият борш.

Дали не е същият вянин, минал и през хана на Четирите дъба? — запита се мислено Вълкодав. И още нещо — щом Лудата го е сметнала за свое дете, момъкът сигурно не е лош човек. Само да узная заради какво се скита сам-самичък в чужда страна… Трябва да я питам дали е разбрала от кой вянскирод е пътникът. Ако го е питала… инак надали ще знае… макар че, ето, разпозна в мен Сив пес…

Вълкодав надникна в полупразната паница. Да ометеш храната толкова лакомо и припряно, не се нарича прилично поведение. Ала пък постният борш, както всяка добра гозба, сякаш минава покрай корема, без да тежи, само навява топла благодат. Изгреба паницата и даже не забеляза кога лъжицата взе да скърца по дъното. Понечи да се извини, но Сигина, както всяка добра домакиня, можеше единствено да се зарадва на мигновено изчезналото угощение.

— Ще ти донеса още! — рече тя и се надигна. — Много съм сварила. Цяло гърне.

Вълкодав също пъргаво стана:

— Не приляга да ми слугуваш, госпожо…

Къща й трябва, помисли си внезапно. Свой дом, истински. Уютен и топъл, не онзи гнусен коптор. И истински, не измислени синове. Любими чеда, помощници и застъпници…

Сигина се усмихна:

— Моите деца веднъж само да се намерят един друг, веднага ще си дойдат при мен. Тогава ще си построим къща и ще заживеем честито и весело. Знаеш ли ти каква радост е за една майка да гледа децата си на една маса?… Тази радост още ме чака… а засега ми дай да те нагостя, както аз си зная.

Взе паницата от омекналите му шепи и пак се скри в кухнята, като мимоходом го погали по косата. Той стъписано седна обратно, изтръпнало усещайки дланта й върху главата си. Като издалеч чуваше детската врява навън. Несъзнателно отначало долови, че хлапетата изведнъж се умълчаха за кратко, сякаш бяха видели непознати хора, сетне продължиха играта. Смътно си помисли — дали не е довтасал Кавтин най-после?… И също толкова смътно реши, че едва ли. А дори да е Кавтин, голямо чудо!… Казаното и стореното от Сигина бе твърде значително, за да се разпилява заради Канаоновия брат. По-значително и важно от всичко, което можеше да става навън.

Лудата се бавеше. Вълкодав се размърда неловко и тъкмо реши да иде да види дали няма нужда от помощ, когато завесата отлетя встрани и той видя Сигина.

Наистина имаше нужда от помощ.

Як брадат мъжага я държеше здраво пред себе си, опрял към гърлото й нож.

Вълкодав вече бе излетял от пейката и прескочил масата…

— Я кротувай! — кресна мъжагата. И чак тогава, от втори поглед и по гласа, вянинът го позна. Главатарят на бирниците, обиращи крайречното селце от името на някой си Сонмор.

Нямаше как да не се подчини, замръзна на място, смирявайки злото треперене на тялото си, вече готово за схватка. Ето какво става, когато синовете скитат неведомо къде, каза си той с отвращение. Знаеше кога се налага да е бърз. Ех, да бе застанал Сонморовия слуга три крачки по-насам, вече би се търкулнал по пода, губейки ножа си заедно с ръката. Но разбойникът имаше опит, преценяваше действията си. Вълкодав разбра, че няма да успее да го докопа. Не и преди онзи да драсне с острието по жилите на Лудата, дори и в предсмъртната си конвулсия…

— Не се бой за мен, синко — неочаквано промълви Сигина. — Не го слушай, няма да ме убие. Моите момчета няма да му позволят.

— Трай, дърта кокошко! — раздруса я главатарят. Вълкодав не помръдна. Чуваше, че откъм гърба му се промъкват поне двама души, а разбойникът злорадо се озъби: — Хайде, вържете го!

В стаята нахълтаха още хора, този път бяха десетима, а не четирима както в селцето. Всички с оръжие. Неколцина местни и гостуващи мъже, които се намираха в общото помещение на хана, като видяха, че става нещо нередно, рипнаха… ала ги възпря отблясък от лъскавата стомана на оголени мечове. Вразумени, те бавно насядаха на местата си. Остана си да седи старият грънчар, който караше за Кондар нечупливи стомни и звънки чаши от белоснежна глина, каквато се добиваше само в едно-единствено находище близо до дома му. Мрачно застинаха синовете на стареца. И даже ловецът, който делеше с грънчаря каруцата за своите кожи от дивеч, а в замяна се бе наел да го варди по горските пътища, се уплаши…

— Тихо седете — ухилено нареди разбойникът — и няма да ви закачаме. А който не кротува, нека на себе си се сърди!

Ето заради такива мерзавци, мислеше си през това време Вълкодав, не пуснах Тилорн обратно през Портала. Че и на Еврих не биваше да позволявам, няма той работа по такива места… Ех, Бяла вода! Дори мен ти отучи да се озъртам във всички посоки! Какво пък да речем за онези, израснали в скута ти безгрижен!… Ама и мен си ме бива! Така да ме сгащят — срам…

И вянинът си обеща, че ако и сега остане жив, нивга, до края на дните си не ще слуша разните му там човеколюбци. Милосърдие, как пък не! Майка Кендарат. Възприе наставленията й, не се счепка с онези четиримата навреме — на ти награда! И сега? Как би се държала в този миг, жрице? Коя моя грешка пак би посочила? Че не е бивало да обиждам бирниците юначни край реката, а щом съм ги засегнал — да си тегля последиците, да жъна каквото съм посял?… Да, имам грях, призна Вълкодав, пропуснах да им извия вратовете още тогава. Сега остава и Сенгар да заповяда… и него само с перце погали, а сетне го пусна — жив.

Някой отзад припряно сключи китките му и започна твърде умело да ги омотава с въже, на допир подобно на тетива. Пак добре, че не му стегнаха клуп на шията. Вълкодав напрегна ръце, стараейки се да си осигури поне някаква надежда, но разбойникът с въжето не беше вчерашен, имаше представа до какви хитринки прибягват жертвите, за да спечелят малко хлабавина.

— Я не се дърпай!… — вресна той в ухото на вянина и за по-убедително опря нож в ребрата му. Вълкодав стисна зъби, трескаво премятайки наум наличните възможности.

Така, Еврих си бе горе, в спалната стая. Усърдно пишеше книгата си за всичко видяно по време на пътешествието. Вянинът се чудеше кога на граматика ще му дотегне от това занимание, ала той бе повече от прилежен. Днес се зае да разпитва подробно Рейтамира за чутите от нея песни, а тя на драго сърце говореше ли, говореше. Стоейки като кръгъл глупак с вързани ръце, Вълкодав се сети за тях двамцата, без да знае какво да пожелае. Да надникнат, що ли? Или нека си останат в неведение, докато всичко свърши и разбойниците се разкарат?…

Нозете му оставиха свободни — не се погрижиха, затова Вълкодав с ъгъла на окото наблюдаваше главатаря. Напразно го дебнеше. Онзи не изгуби бдителност и не махна ножа от гърлото на Лудата Сигина.

— Ще ида да видя горе — каза един от бандитите, снажен мустакат младеж. Предводителят кимна. Вълкодав изпроводи с поглед двамата разбойници по витата стълба и душата му се смрачи. Техният кът горе беше първият до стълбите, най-евтиният. А да чакаш Еврих да надвие тия биячи — умряла работа…

А от него вече свалиха колана с ножницата и алчни ръце незабавно оголиха острието. Грабителите