зацъкаха с езици, омаяни от плетеницата неповторими слънца, сякаш струящи от върха до дръжката. Вълкодав забеляза какво изкушение веднага завладя главатаря. Чак до смърт му се прииска да докопа меча, да го отнеме от онзи същия млад стрелец, любител да трепе кокошки и да натиска чужди булки. Но не смееше да пусне Сигина, въпреки че двамина с опънати лъкове държаха вянина на прицел… Усещаше, гадината, че Вълкодав и с вързани ръце ще им създаде главоболия, надали биха го притеснили насочените жила на стрелите…
— Абе, Тигил — неочаквано рече на главатаря един възрастен разбойник с побелели провиснали мустаци. — Нещо много засукан меч има тоя момък. Гледай да не стане беля… да не налетим не на когото трябва…
Вълкодав веднага се запита какво има предвид под „беля“ и „когото“. Подозират в него знатен витяз? Възкръсналия Жадоба? Или… друго?
Младият стрелец предпазливо опипа с нокът острието, възхитено вдигна порязания си пръст, а после сграбчи меча с две ръце и със засилка посече плота на масата. Слънчев пламък, надали зарадван от такава употреба, яростно блесна, отразявайки жаравата в камината. Очерта свиреща дъга, дълбоко се впи в жилавите дъбови дъски… и безнадеждно заседна в дървото. Стрелецът заруга, запъшка, задърпа дръжката — напразно. Клатеше настрани, нагоре и надолу, опря крак до острието — нищо. Сякаш Божия длан държеше оръжието. Сам по себе си мечът не би могъл да се изтръгне от безсъвестни ръце и да уязви нечестивеца. Ала каквото умееше да стори в такива случаи — умееше го!
Отчаян и изпотен, стрелецът вече запсува на висок глас инатливото острие, докато другарчетата му подигравателно се смееха на безплодните усилия. Някой посъветва да набият клинове в цепнатината. Друг предложи да отскочи за трион.
Не се веселеше единствено главатарят.
— Ти! — поглеждайки към вратата, отново нареди на човека с въжето главатарят. — Почвай го!
„Почвай го“ не значеше „довърши го“, ала Вълкодав се напрегна в очакване да превари ножа в гърба и да се преметне напред, като с ритник пукне черепа на Тигил — защото и без туй нямаше какво да губи повече… но разбойникът мина иззад гърба му и хищно се ухили. После с един замах разпра ризата на вянина от яката до пояса. Тогава Вълкодав обърна внимание, че един от Сонморовите юнаци държи навит камшик. Досети се какво са намислили. Предводителят на шайката искаше отмъщение за унижението в малкото селце, като унизи оскърбителя си.
— Ако почнеш да викаш — с крива насмешка рече той на Вълкодав, — веднага ще резна гръкляна на дъртата.
Вълкодав нищо не отвърна. Нямаше да му говори. Беше го набелязал за убиване. С такива не се приказва…
А Тигил комай вече съжаляваше, че се е заел със Сигина. И той сега бе като вързан — ни меча пръв да опита, ни с бича да поиграе… Безпогрешно виждаше, че пленникът кротува само заради ножа, опрян в гърлото на жената. Ако понечи да предаде бабичката на някой от хората си… абе само и пръстът му да трепне — край! Не ще остане време да съжали за моментното отпускане. Да заповяда да вържат вянина за пейката? Ще си развали удоволствието…
А Вълкодав се прислушваше какво става на горния кат на хана. Там беше тихо.
Якият младок с висящия от китката му камшик носеше протрита черна куртка без ръкави. Никой нарлакски мъж не излизаше пред хора без такава дрешка, съгласно обичая, с нея се кипреха в памет на чергарското минало на народа им. За старци и почитани мъже ги крояха от цели, ненарязани овчи кожи, младежите в активна възраст навличаха подобни, но щавени, при това ги обличаха на голо. Сигурно за да изтъкват издутите си мускули, белег за мъжка хубост, да личат изпъкналите мъжки гърди, твърди като ясенова дървесина… Докато вянинът си припомни навиците на местните, размотаният бич плъзна опашка по пода, досущ дебела змия, но в очите на младока, който държеше камшика, липсваше решимост. Нямаше вид на жалостивец, обичаше да се посбие, да размаха юмруци, даже и нож да развърти, ала не му се нравеше да смъкне кожата от гърба на вързан човек… за такова деяние трябва да си много черен по душа, не всекиму Тъмните Богове са дали този дар. Нямаше го в крайречното село този момък, рече си вянинът.
— Данкел, спиш ли!? — кресна предводителят. — Я му обясни кой е Сонмор! Нека потанцува!
Момъкът се намръщи и с очевидна неохота започна да вдига бича, но тогава онзи с побелелите мустаци го хвана за рамото:
— Чакай малко…
Втренчено разглеждаше пленника.
— Какво ти става, Морни!… — освирепя главатарят. — Познаваш ли го?…
Май замисълът му бързо клонеше към объркване. Гласеше се бързичко да се прошмугнат в хана, да ограбят и да пребият наглия вянин, като с това дръзко да ядосат наместника Рино, а после също тъй чевръсто да офейкат, нека после стражата дири вятъра в полето. Ненадейни прекословия хич не му трябваха точно сега.
— Виж го, Тигил — намръщен проговори Морни. — Дамга има. Три зъбеца в кръг. Помниш ли какво значи това? Бил е под Скъпоценните планини!…
Всички зяпнаха Вълкодав и той с лекота отгатна какво мислят. В мините под Скъпоценните планини попадаха не само невинни, по зла прищявка на орисията, както му се беше случило на него. В червото на проклетата планина псуваха съдбата си мнозина върли злодеи, проклинаха я, задето не ги е дала на секирата или въжето на палача, а ги е погребала живи в кошмарния рудник за деянията им душегубни!… В мините на планината беше пълно с грабители и убийци, силни и издръжливи, от цял свят събрани. Защото кой управник ще екзекутира престъпника, след като може да се облажи и да го продаде? А сега — откъде могат Тигил и другите „бирници“ да знаят що за човек стои пред тях с дамга от Скъпоценния пъкъл? С дамга на каторжник и с великолепен меч, който струва колкото три такива хана?… Ами ако е прочут разбойник, пред когото самият Сонмор на колене ще падне?… Знае ли се…
— Умен си, Морни! — най-сетне обели дума Вълкодав. Горе пак оставаше тихо. Даже взе да се надява, че нещата ще се уредят мирно…
… и тутакси бе наказан за надеждата си. Май малко те е мачкал животът, вянино! Очаквай най- лошото — само така ще си опазиш главата на раменете!… Ако имаш късмет де…
Нямаше късмет. Тигил се оказа от онези люде, които, като си навият нещо на пръста, не им заставай на пътя, ще те прегазят като луда крава. Не понесе главатарят мисълта, че проклетият вянин отново ще го принуди да отстъпи. Не, няма да стане!…
— Данкел! — изрева той и притисна острото на ножа към шията на Сигина. Вече и без това бяха изгубили много време, повече от замисленото. Отдавна бе редно да препускат, зарязали жертвата си полумъртва на пода… Не, трябва да се разтакават! И кой е виновен? Собствените му хора! Юнаци!…
Данкел помръдна бича, жилавата кожена змия се сви и разви, готова да клъвне мека плът. Младокът косо погледна Вълкодав в очите… и изведнъж запрати камшика на пода, изчерви се като нецелувана мома, пред която пияница си е смъкнал гащите.
— Сам си го бичувай! — озъби се той на Тигил. — Накарай ме да се бия с двама такива като него — мога! Ала вързан — няма да го пипна!
Предводителят отвори уста, поморавя от гняв, а Вълкодав пак се залъга с плаха и неразумна надежда — току-виж се скарат, сдърлят се помежду си… Не, не, пак друго отсъжда съдбата. Къдравият стрелец, губителят на кокошки, се наведе гъвкаво, грабна бича и го развъртя вещо срещу Вълкодав…
Коравото жило полетя към лицето… с тая сила, дърво ако перне — трески ще хвръкнат. Три-четири пъти като те погалят така — и си свършил земния си път…
Вянинът отгатна намерението на разбойника половин миг преди онзи да вдигне ръка. Извърна се, падна на коляно, пазейки очите, подставяйки гърба и плещите… стара каторжна хитрина… Вълкодав знаеше как мислено да превърне тялото си в неуязвима вода, умееше с гола ръка да угаси пламтяща главня, можеше да се търкулне по стълби, избягвайки синини… Не помогна! Ударът, почти пропуснал го и застигнал плътта далеч от пълната си сила, пробуди твърде страшни спомени. Тези спомени отведнъж отнесоха и воински, и всякакви други умения. От болката секна дъхът, пред взора избухнаха багрени звезди, кожата сякаш прогоря до костта, усети текналата си кръв… Редом зейна минна пещера, запълзя дим от факли, замятаха се крилати сенки по тавана… Душата с вой се гърчеше върху лепкави камъни и умираше, свиваше се в кървава стиска, забравила гордост, забравила непокорство — съвсем нищо вече не помнеше, освен безумния ужас на звяр,
