— Ако Инори наистина е храненик от свитата на великия наследник — разсъди арантянинът, — наместникът само ще се радва да му помогне да стигне в Кондар с всички удобства!
Начинанието се увенча с пълен успех. Наместникът даже се яви с неколцина придружители в хана — лично да се увери в истинността на чутото. Вълкодав скромно застана отстрани, както подобава на слуга и телохранител, и си рече наум, че в гостилището наистина отдавна нищо интересно не се е случвало — ни грабежи, ни убийства, ни разбойнически нападения, иначе знатен велможа не би дотичал след две приказки, казани от някакъв си чуждоземен странстващ учен. Явно в Четирите дъба липсваха развлечения, щом даже и наследникът е подминал селището. Подир Последната война годишната Обиколка на границата се провеждаше по другата страна на реката.
Наместникът беше невисок мъж, на възраст, с необикновено пищна побеляваща брада и ярки зеленикавокафяви проницателни очи.
— Скъпи господин Рино! — зарадва се момчето. И наместникът, леко учудвайки Вълкодав, плесна с ръце и побърза да прегърне невръстния майстор. Прегръдката бе мимолетна и по-скоро показна, но нелишена от известна искреност. Слугите тозчас подставиха пейка и господин Рино се настани до ложето на болника. Вянинът послуша разговора им и разбра, че напразно се е учудвал. Нормално е наместникът да познава момчето, особено след като то е ценено от господаря Алпин. И непресторената сърдечност на господин Рино, бореща се с официалната му важност, бе съвсем обяснима. Наместникът се държеше с хлапето като със свой внук по същата причина, поради която и Вълкодав само за една седмица бе успял да заобича Инори…
— Държа три гълъба, знаещи пътя до гълъбарника на господаря конис! — каза наместникът, ласкаво милвайки момчешката слаба ръка. — Храня ги да са готови, когато се наложи да занесат спешна вест. Още днес ще напиша писмо и ще го пратя с най-бързия гълъб. Той има бяла опашка и бели пера по крилете. Не по-късно от утре госпожа Гелвина и твоят брат ще бъдат уведомени, че няма причини да се тревожат, но следва незабавно да дойдат тук. Брат ти Кавтин ще запрегне карета и скоро ще се появи в гостилището, а ти тъкмо ще си укрепнал за пътуването, така че като пристигнеш у дома, да не разплачеш госпожа Гелвина… много си блед и слаб, момчето ми… Ще наредя да те преместят в моя скромен дом. Там ще си по-добре.
— Но тук са моите приятели, господин Рино — запротестира Инори. — Много ги обичам. Те се грижат за мен…
— Ще идват да те виждат всеки ден — възрази наместникът. И се усмихна: — Помисли за мен, момчето ми. Брат ти, да не говорим за господаря Алпин, няма да ми прости, че съм те оставил в хана! Пожали старините ми, момко!
Вълкодав никога не бе харесвал Нарлак. Честно казано, той рядко харесваше нещо друго, освен родните си гори. Но от всички беззаконни и неправедни страни, където го бе запокитвала съдбата, Нарлак стоеше сред най-лошите. Вярно, засега вянинът не беше стъпвал в Кондар, ала град, изграден от камък, дори само заради зидовете си не заслужава обич. Не е добре да живее човек с камънаци над главата си. Вълкодав прекрасно помнеше как лекуваше раните си в крепостта Страж на Северните врати в страната Велимор. Нощ не минаваше без кошмари заради тежките тавани! Все сънуваше, че отново се намира в каторжните подземия. А какви ли съновидения може да имат хора, които от години си лягат да спят под каменни стрехи?… Не смееше да си го представя!
Освен това нарлаките, според мнението на Вълкодав, хич не умееха да готвят. Тук не познаваха нито рибената чорба със земни грудки, нито борш, постен и блажен, нито ги биваше да надробят свястна попара. Спретваха само печено, а често се задоволяваха да плеснат кашкавал или месо върху краешник хляб и наричаха подобно недоразумение „обяд“! А за да не се бунтува стомахът им от подобна „храна“, обилно се наливаха с каквото Боговете им дадат. Заможните люде — с леко ябълково вино, простите хорица пък — най-вече с пиво. Пиво!… Нарлакската горчилка, която минаваше за пиво, Вълкодав не можеше да понася. Добре, хайде, нека са им нескопосни манджите, ала и хлябът им не струваше — все едно бяха забравили как се пекат самуни. Друсват тесто върху жарава, а сетне вадят нещо с вкус на глина с трици. Същинско оскърбление. Докато са топли, все някак се дъвчат, ала изстинат ли — клинци с такъв хляб да забиваш. Безумен народ. Е, Вълкодав допреди няколко години смяташе за велико лакомство сурови плъхове, така че не се плашеше от калпава храна. И все пак…
Все пак е по-умно да се придържа към поговорката — яж, каквото са ти дали, и не забравяй да кажеш „благодаря“.
Четири дни след като наместникът прати гълъба-вестоносец, Лудата Сигина потърси Вълкодав и от прага го покани вътре, при което имаше доста тайнствен вид. Вянинът нямаше желание да влиза. Местните хлапета неизвестно защо бяха харесали двора на Далечния хан за място на своите игри и неизменно се събираха тук, въпреки че редовно ги пъдеха. Децата се надпреварваха да тичат „по пътечки“. За целта в прахта чертаеха сложна заплетена линия с множество пресечници и остри завои. Момчето, което обикновено го правеше, минаваше за най-умния хлапак в селището. Сега той и всички останали, редувайки се, обикаляха на бегом „пътечката“, та чак босите им пети святкаха изпод ризките, а чакащите да поемат пътя на другарчетата си равномерно пляскаха с ръце и хорово брояха:
— Двайсет и пет! Двайсет и шест! Двайсет и седем!…
Трябваше да преминат от началото до края възможно най-бързо и без нито една грешка — един след друг, за да не стане объркване. Хорската мълва гласеше, че най-добрите играчи уж ставали свестни воини по-късно. Всички искаха да бъдат воини, даже някои момиченца. Вълкодав и сам някога се заблуждаваше, че не си никакъв мъж, ако не си бранител, ако не си ратник!… После животът го поочука, започна да разбира това-онова…
Прилепчо разпалено се стрелкаше напред-назад, мислейки се за равноправен участник в детската забава. Когато отначало животинката се присъедини към веселбата, хлапетата останаха с отворени от изумление устички, в които все липсваше по някое млечно зъбче. Минаха няколко дни, преди да свикнат с новия си приятел, но след това Прилепчо стана за тях не по-различен и необичаен от двете кутрета, които тичаха с лай подир малките си стопани по „пътечката“. Е, черното хвъркато зверче не беше кученце все пак, не сядаше да се чеше и да лови бълхи в козината си посред начертаната линия. И нямаше лошия навик да вдига задна лапа на най-неподходящи места и в най-неподходящи моменти…
— Синко, я ела насам! — прекъсна гледането на детската игра Сигина. Вълкодав се надигна и намести на гърба ножницата със Слънчев пламък. Не оставяше меча в стаята — чужда страна, че и то такава като Нарлак, не е място, където непредпазливостта да е простима. Прилепчо остана да лудува на двора с другите пакостници, до последния малчуган на един акъл с него. Вълкодав влезе в странноприемницата, размишлявайки за децата и припомняйки си как в своето време е щурял заедно с братята и сестричките си. Изведнъж му хрумна нещо уж просто, пък някак недокосвано досега от съзнанието му — че
Прекрачи прага и тутакси забрави всички други мисли, освен една. В ноздрите му се промъкна благодатна миризма, каквато да усетиш в Нарлак е също толкова чудно, колкото да подушиш аромат на цъфтяща градина нейде на северните острови, сред вечните ледове. Ухаеше на постен борш6.
Сигина посочи пейката и Вълкодав седна покорен и шашнат. Лудата изчезна зад завесата към кухнята и след малко се върна с комат хляб и голяма паница, над която се вдигаше пара. Едва тогава вянинът повярва на носа си.
— Мъчно ли ти беше за родна гозба? — усмихна се Сигина и тържествено постави паницата на масата. В чорбата белееше сметана, гъсто плуваше зеленина от подправки.
— Ами ти, госпожо…? — смогна да промълви Вълкодав. Почти всякога се хранеше в самота, макар да бе посвикнал покрай Еврих да споделя трапезата с други хора. Граматикът обаче не си падаше по „варварската“ кухня. Ала Сигина… всъщност, кое ли племе тя наричаше родно? Вянинът още не бе намерил отговор на тази загадка. Ако не го смяташе за неучтиво, би попитал направо.
— Яж, яж, аз само ще те погледам, ще ти се порадвам… — махна тя с пешкира, в който бе донесла паницата. И наистина — седна да го гледа, подпряла с длан меката си буза. Вълкодав потръпна вътрешно, а
