Еврих тя очевидно допадаше и той непрекъснато се опитваше да я разприказва, да я отпусне, в което скоро успя. Затова пък с Вълкодав досега не си бе казала и една дума. Избягваше да го поглежда в очите. Вянинът знаеше защо. Рейтамира достатъчно е видяла какво може — и в селото, и после сред пущинака. Тя не забравяше, че той накара четирима любители на побои да се съобразят с него, при това на коне и с оръжие. А сетне като на шега даде доста жесток урок на мъжа й Летмал. Летмал, чиято безжалостна сила тя твърде добре познаваше… Как да не се свиваш пред толкова страховит мъж!?
Вянинът обаче се чувстваше засегнат. Хубаво де, Летмал бая й е взел страха. Ала нима всеки мъж е Летмал?… От Еврих не се бои… А и нему се искаше да я поразпита за това и онова. За това кой е Сонмор, да речем. Накрая придума Еврих да я попита, но се оказа, че за загадъчния Сонмор младата жена има доста мъглява представа. Жалко.
Вълкодав се замисли над последните й слова. За воденичаря, който купил накити да гизди дъщерите си, а от доведеничето, щом вече станало ненужно да се грижи за тях, мигом се отървал. Дал съобразителна и хубава девойка на малоумник, на когото, хайде, може да се прости скудоумието, но липсата на съвест — това вече не!
Какво ли друго можеше да се очаква от мелничари. Те, според дълбокото убеждение на вянина, всички бяха един дол дренки…
— Рейтамира! — повика младата жена събудилият се Инори. — Разкажи нещо красиво, моля!
И тя с готовност се отзова на молбата му:
— В тъмна доба, когато не се виждат дори звезди, а в тревите шуми сирашки вятър, тази легенда я разправят край пастирските огньове, предават я от уста на уста… — заразказва Рейтамира. — А моряците, тръгващи на плаване, творят предпазни знаци и гледат да измолят прошка и за най-мъничкия грях, който са извършили, ако някой им припомни за Конника… Това е сказание за човека, призовал Боговете да му помогнат да отмъсти… И Боговете направили това, което той поискал!
— Къде е станало това? — попита Инори.
— О, било е толкова отдавна, че никой не помни къде именно се е случило. Рядко се сещат вече за тази легенда, защото Конникът понякога броди сред хората, появява се там, където говорят за него…
— Аха! — каза Еврих. — Ето какво значел онзи странен белег по брега на Шо-Ситайн!… Все се питах защо рибари и мореходци ще рисуват кон всред морето? Рейтамира, нали ще ми повториш насетне сказанието, за да го запиша дума по дума за книгата си?
Тя ласкаво кимна. И подхвана полугласно следната песен:
Вече излизаха към крайната къща на гостилището, когато посред друма, вече преминаващ в главната улица на селището, съзряха следа от конски подкови. Ах, да бяха минаващите хора затъпкали тези дири в прахта! Или поне Вълкодав да бе зареял поглед другаде, да не бе видял следата! Сякаш си нямаше достатъчно грижи с малкия брат на някогашния си противник… Да, ама не. Не бяха заличени следите, не се зарея взорът на вянина. Той ги видя по силата на отдавнашен навик, неведнъж отървавал му кожата. Видя дирята и я разпозна. Копито на едър жребец бе запечатало подковата си тук. Едър жребец воинска сегванска порода. Леко накуцваше с предния десен крак след двубоя с бясната Ренна…
Вълкодав въздъхна, взе нарочно да се вглежда и немалко се зарадва, когато откри, че следите не кривнаха към първия хан, падаше се Далечния, а продължаваха нататък през селото към другата странноприемница. Портите й, както бе обичайно за гостилници, бяха подканващо широко разтворени. Двамата мъже и двете жени влязоха в двора с товара си, а ратаите, щом забелязаха носилката, веднага забързаха насреща.
— Аз съм странстващ учен от благословената Арантиада! — представи се Еврих на излезлия на прага
