Ако Вълкодав беше сам, би се втурнал на бегом. Ала не беше. Пак добре, че не взеха да го разпитват още, не настояваха да им обясни защо толкова уверено си пробива път към брега на Ренна през боровата гора. А после излязоха към реката…
Тук Ренна се беше разляла на два полета на стрелата широчина. В други дни водата на това място съвсем се къташе сред напластени бабуни чакъл, дори и сега над сякаш кипналата повърхност тук-там се подаваха просъхнали островчета. Течението вече не влачеше непосилни и за сто юнаци канари. Човек би могъл да мине на отсрещния бряг, прескачайки от една островна плешивина към друга.
На една такава лежаха няколко големи камъка. И между тях стоеше и гледаше към хората огромно куче.
Сърцето на вянина все едно хлъцна, удари по-силно, умът забрави защо е довел тялото тук… Грамадният пес се обърна и скок след скок се отдалечи, прелитайки с лекота над клокочещите бързеи. Вълкодав не го изпрати с поглед. Гледаше си под нозете. С отдалечаването на песа усещаше как постепенно нещо вътре в него се отпуска, разхлабва прангите на вцепенението.
Така и не разбра дали спътниците му са видели същото, което видя той.
Прилепчо изведнъж заврещя, стрелна се от рамото му и като черна стрела се втурна над руслото.
— Там! — викна Еврих, сочейки с изпъната ръка. Вянинът присви очи и парлив срам го ужили отвътре. Ето какво става, когато се разсее ненавреме. Край единия от камъните, в изровена от течението падинка лежеше човек. Като че ли момче, никой не бе сигурен заради разстоянието. Мътната вода и наслоеният чакъл позволяваха да се види само тъмнокосата глава и раменете, върху тях — везана подплатена куртка и безволно разперени ръце. На пясъка му е все едно какво ще затрупва — живо топло тяло или догниващ пън…
Четиримата пътешественици дружно побързаха на помощ. Пред един по-широк проток жените, разбира се, се запънаха, не се решаваха да прескачат бързея, широк навярно повече от разтег. Мъжете, без да се замислят, скочиха над препятствието.
Момчето не беше на себе си. Дочу скърцане на чакъл и близки гласове, но нито обърна глава, нито отвори очи.
— Кученце… — промълви на нарлакски, когато Вълкодав се наведе над него, отмести косите от детското лице и погали хлътналата буза, загрозена от дълбоки следи на ожулване. — Кученце, не си отивай…
— Дръж се, малчо, с теб сме — коленичи до него Еврих. Бързешком смъкна торбата и я развърза. Някъде вътре имаше нечуплива стъкленица със силно вино. Намери я, шарейки трескаво из торбата, изтръгна със зъби тапата и повдигна момчето, за да поднесе към устните му гладкото прозрачно гърло на стъкленицата: — Пий! Отпий, малчо, ще ти стане по-добре…
Хлапето опита, задави се и започна да кашля мъчително. После отвори очи. Бяха сини като утринно небе. Чуплива тъмна коса, нежна смугла кожа, че и такива очи… Нарлакският народ открай време е прочут с красивите си юноши и мъже. Ето от такива пораснали момчета навярно е тръгнала тази слава.
Вълкодав загребваше с шепи наносите мокър пясък и чакъл, предпазливо откопавайки затиснатите нозе на хлапето. Никак не му хареса как лежи многопудовият камък. По него личаха кървави пръски, а момчешките длани бяха разранени от усилията да се покатери отгоре, далеч от дърпащата го обратно вода. Цяла нощ е продължила борбата, цяла нощ е викал за помощ и е ловял глътките въздух… Вълкодав се докопа до неподвижните колене, опипа ги през гиздавите някога, а сега изподрани потури и се убеди в най- лошото — нозете бяха затиснати от канарата.
Змеят ли, оттегляйки се след поредното си поражение по речното корито, в безсилна злоба е метнал гранитния къс, заклещвайки като в капан тялото на клетника? Или хлапето, мъчейки се да издрапа от потока, само е срутило върху себе си подровеното от водата парче скала?…
— Сега ще те измъкнем — каза Еврих. — Само потрай още мъничко.
— Не се тревожете, добри люде, не ме боли — учудващо спокойно отговори момчето. — Изобщо не ме боли. Само… само дето ми е тежко…
Вълкодав се надигна, обиколи камъка, опря гръб в него и запъна стъпала в земята, пробвайки накъде ще поддаде канарата. Горкото хлапе сигурно наистина не изпитваше болка, макар че краката му вероятно щяха да се окажат смазани. Вянинът по себе си знаеше, че именно така става. Разумът не допуска болката, а заедно с нея често пъди до време и смъртта. Също както набоден с много стрели воин отблъсква враговете, спасява се и бяга, а чак после, след като сражението е далеч зад гърба му, безсилно стене и се гърчи, вадейки окървавените жила от плътта си…
— Почакай, първо ще го превържа… — каза Еврих. Извади въжетата на платнището и здраво пристегна краката на момчето малко над коленете. — Давай сега, ако има рана, няма да кърви чак толкова…
През това време жените слязоха надолу по течението поне на сто крачки и там най-сетне намериха достатъчно тесен проток, който да прекосят, съвсем малко мокрейки нозе. После бързо пристигнаха при мъжете. Момчето слабо се усмихна. След страшната нощ пак светеше слънце, край него имаше хора. Значи наистина всичко щеше да се нареди.
— Мамо? — радостно се учуди то, щом зърна Лудата. — Мамо, как ме намери?…
— Как мога да не те намеря, миличък — отзова се Сигина, като седна до него и веднага се зае да му подпъхне торбата си под главата за по-удобно. — Чух те да викаш и веднага дотичах насам!
Спътниците й потиснаха желанието да уточнят какво общо може да има между богато облечено момче, почти юноша, и селската просякиня, която можеше да му е по-скоро баба. Няма начин наистина да й е син! Или?…
— Ти не плачи — рече момчето на Рейтамира, която бършеше сълзи. — Сега мъжете ще ме измъкнат и после ще идем у дома. Мамо, нали ще ги поканим всички да дойдат?
— Разбира се, миличък — незабавно разреши Сигина.
— Тогава каня всички! — зарадва се хлапакът. — Няма да откажете да ни бъдете гости, нали?…
Прилепчо, който клечеше на злощастния камък, изведнъж се стрелна над водата, по която танцуваха преливащи се ослепителни слънчеви отражения. Вянинът присви силно очи, за да види какво е привлякло дребния хвъркат ловец, и скоро различи стърчащ над повърхността неподвижен конски крак. Е, това можеше и да се отложи за после… Вълкодав скоси поглед към Еврих, опрял гръб в канарата редом с него.
— Благодаря ви, добри люде — неочаквано ясно проговори невръстният нарлак. — Не се бойте… ако не сполучите…
— Ние ли да не сполучим?! — ядоса се Еврих, поглеждайки Вълкодав. — Че кога нещо ни се е опъвало!
Кимнаха си, поеха дълбоко дъх и напънаха с все сили гранитния отломък. Босите нозе на вянина потънаха до глезените в калта и чакъла, чак мускулите и жилите му запращяха, когато му се стори, че камъкът мръдна, поддаде…
— Дърпайте го!… — изхърка той на Сигина и Рейтамира. С ъгъла на окото си виждаше лицето на Еврих, изкривено от напрежение, с дебели издути вени по челото и на слепоочията. Навярно и той самият изглеждаше така.
— Търпи, синко — каза Лудата. Пъхна ръце под приповдигнатата канара и трескаво заизгребва пясък и камъни. Рейтамира прегърна момчето и го задърпа. И в този момент до клетника се докопа закъснялата жестока болка, той се загърчи, неразумно мъчейки се да се освободи от ръцете й и запищя пронизително. И внезапно млъкна, а главата му клюмна безжизнено настрани. Показаха се неестествено извъртени прасци в кожени ловджийски ботуши, омекналите ходила издълбаха браздички…
— Готово! — викна Сигина и мъжете изпуснаха канарата. Тя рухна с глух плясък на предишното си място и пръски измокриха и петимата.
— Как си тръгнал толкова младичък сам на път… — отрони Сигина, галейки бледото лице на изгубилото свяст момче.
Вечерта беше студена и пътешествениците накладоха голям огън, без да ги е грижа за възможните преследвачи.
„Нека само дойдат!“ — зло каза Вълкодав.
Вече знаеха, че пострадалото момче се казва Инори, че е трети син на търговеца Кавтин Стоте друма.
