Право на двубой

Мълчаливи, пепеляви, неистински, сякаш сънувани. Сякаш бяха спомени, едно време ярки като слънчево пладне, невероятно скъпи, ала постепенно помръкнали и покрили се с мъглата на изтеклите дни.

Вълкодав гледаше далечните ледени върхари, призрачно припламващи, отразявайки светкавиците, и много му се искаше да попита Бога на Бурите — Ей, Господи, как търпиш неправдите?… Защо не надробиш на чакъл Скъпоценните планини, защо не погребеш завинаги това място на мъки?…

Искаше да Го попита. Но не питаше. Вяните обичат да отправят молитви, когато бушува гръмотевична буря, тогава Богът е най-близо, по-сигурно ще ги чуе. Само че бурите биват различни. Лесно е да се молиш през син ден, докато в небесата ехти весела и светла сватба, а тътените са като победни викове на любов. Ала когато властва черна нощ, тогаз зад облаците се вихри двубой. Не бива да разсейваш воин, който се бие с лют враг.

Вянинът напусна темето на хълма, след като се убеди, че Змеят отново е отблъснат, низвергнат и не ще долети да притесни спящите под навеса пътници. Слизаше по склона, когато внезапно се сети за старинното сказание, което разправяше как била свършила Великата Тъма. Богът на Бурята я разсеял, ала за да го стори, му помогнал човек. Гръмовникът бил окован със седемдесет и седем вериги в ледената си тъмница. И дошъл човек, първият Ковач, който освободил Бога. Няма вянин, който да не сочи за родоначалник на рода си същия този Ковач.

Да не би и сега… Ами ако срещу злото на Скъпоценните планини Светлите Богове пак се нуждаят от смъртна подкрепа…?

Бурята стихваше в далечината. Ала в мига, в който тази неочаквана мисъл посети разсъдъка на Вълкодав, ярка мълния, може би последната, избухна и освети околностите, направи нощта по-светла от деня, сцепи небесната твърд… Вянинът успя да различи всяка иглица по боровото клонче, което отместваше с ръка от лицето си. Видя дори мъничко паяче, спотаено между иглите… Минаха няколко удара на сърцето и тътенът на светкавицата долетя, удари като тежка морска вълна. Бе толкова мощен, че Вълкодав, при все че го очакваше, трепна заедно с целия свят. И разбра, че Богът, когото не посмя да безпокои с молитва, все пак го е чул. И това бе Неговият отговор.

Еврих бе на стража — блещеше очи в мократа тъма, борейки се с прозявките. Като познаваше нрава на граматика, Вълкодав очакваше от него незабавно и разпалено обсъждане на необикновената по сила последна мълния. Арантянинът обаче премълча.

Жените спяха кротко под навеса, притиснати една до друга за по-топло. Вянинът потърси с поглед Прилепчо. Зверчето висеше по обичая си с главица надолу от дървения прът на платнището. И също спеше, завил се в крилцата си. Никой не бе обърнал дължимото внимание на небесното знамение.

— Лягай си — каза Вълкодав на Еврих. — Аз ще пазя.

И си рече наум — дали тази светкавица не бе пратена да блесне само в моите очи?…

Еврих се промъкна под платнището, понечи да се настани до дълбоко унесената Рейтамира, но се притесни, измъкна се обратно, запълзя на четири крака и легна до Сигина, с гръб към нея. Вълкодав с насмешка го наблюдаваше. Самият той неизвестно защо не искаше да спи. Вече предусещаше, че тази нощ отново ще го сполети нещо, което не се беше случвало през двете му години в Бяла вода. Необяснимо ще се изострят сетивата, сетне сякаш и съзнанието ще се раздвои… и той, оставайки си седнал пред навеса, без да губи зорката бдителност на пазач, ще се почувства в козината на голямо сиво куче… Ще хукне през поля и гори… ще извършва постъпки, които ще му се струват не по-малко истински от сторените в човешка кожа…

И то стана. Събудената животинска половина пое в тръс покрай друма, а останалата до другарите му част от Вълкодав погледна в тъмнината към дланите си. Вянинът понякога се опасяваше, че и по тях ще вземе да поникне един ден кучешка козина. Засега обаче Боговете бяха милостиви към него.

Преди зазоряване до слуха му долетя нисък, зловещ и тътнещ рев. По-различен от онзи, съпровождал пришествието на Змея. Това бе ревът на търкалящата канари и изкоренени дървета, сякаш бяха камъчета и клонки, забучала и изгубила разума си река…

По видело бегълците продължиха нататък по пътя. Над мократа земя висеше неуютно сиво небе, ала без дъждовна завеса. С напредването на деня грохотът откъм Ренна стана по-тих. Предната бурна вълна, поела донесената от смерча вода, бе успяла да отмине, прекопавайки руслото и затрупвайки с кал тревата по ниските ливади. Водният вал навярно сега тормозеше крайбрежието и стражата на кондарските подстъпи не без трепет наблюдаваше страховито зрелище — в разтревоженото от снощното минаване на Змея жълтеникавозелено море се влива яростна и бърза кална струя…

— Защо бързаме? — учуди се по едно време Еврих на припряната крачка на спътника си. — Едва ли вече някой ни преследва…

Вянинът не отвърна веднага. Тоест отначало изобщо възнамеряваше да премълчи, въпреки че заради това надали би предизвикал добри чувства у граматика. Но какво да прави, щом Боговете са забравили да му дадат поне шепичка красноречие?… Той не се надяваше да смогне да обясни на младия наперен учен даже малък дял от случилото се нощес. Особено това, че този път кучешката му половина не бързаше да се върне обратно, като оставяше човешката част на съзнанието самичка като сираче. В родината на Еврих не почитаха животните-предци. Арантянинът не би повярвал. Ще вземе да се присмива, ще подхвърли с важен глас нещо за варварските суеверия. Той не е като Тилорн. От Еврих, ако не внимаваш, чакай заяждане всеки миг…

Почти решил нищо да не споделя, Вълкодав ненадейно улови погледа на Сигина, която носеше котлето. Поглед, спокоен и дълбок като небе. Нея май никак не я учудваше бързата му крачка. Лудата просто знаеше най-главното — и за Вълкодав, и за целия останал свят. Вянинът се озърна към Рейтамира. Младата жена също го гледаше, ала щом се обърна към нея, срамежливо скри очи. Вълкодав пак се взря в Сигина и за първи път му хрумна, че навярно Еврих също се чувства засегнат от навика на другаря си да не отговаря на питанията му. И затова изсумтя:

— Заради реката… Може разливът да е застигнал някого, кой знае. Ще помогнем.

Граматикът кимна, съображението му се стори уместно.

Друмът бе почти изсъхнал в средата, но доста кален отстрани, и Вълкодав едва ли не тутакси забеляза онова, от което се страхуваше и за което същото време копнееше. В размекнатата глина тъмнееше дълбока следа от едра лапа. Да, страшничко е. Ала ако дирята липсваше, вянинът би преживял горчиво разочарование, че двойникът Пес съществува единствено във въображението му. Но не. Следата не му се привиждаше, имаше я. И Вълкодав, разглеждайки я, изпита онова особено чувство, което изниква, докато виждаш собствените си следи по земята. Частица от самия теб. Вянинът въздъхна. Все пак не му се разделяше с човешкия облик, стига това да не бе предначертаната му свише съдба, разбира се…

Тръсна глава. Стига умувания. Дирята е истинска. Значи и всичко направено през тази нощ също е истинско, а не сън.

Тънък, отчаян вик в тъмнината, заглушаван от неистовото боботене на реката. Момчешки пръсти със счупени нокти напразно се опитват да се вкопчат в хлъзгавия хълбок на нащърбена канара. Тъмнокоса глава изниква от пяната и отново изчезва под водата. Конят е повлечен от ревящи вълни… мимолетни искри, изсечени от камъка в предсмъртен къч с подковата… И пак — слаб вопъл отдалеко…

Плуващ пес. Дълги два пръста хищни зъби се сключват около яката на подгизналата куртка със спретнати шевици. Изнемощелите ръце се мъчат да прегърнат мократа космата шия на кучето, закачат се за кожения нашийник. Мощни лапи се запъват в камъните, опълчват се на стихията, песът аха да измъкне човека на сухо, ала тежестта не му е по силите. Бесният поток неистово шиба и двамата в стремеж да ги катурне, зашемети, удави. Песът глухо ръмжи от инат и ярост, стиска зъби и държи, държи, държи…