Право на двубой

Всъщност Инори не помнеше добре баща си, който беше починал преди десет години.

Кавтин, повтори си наум Вълкодав. Името му се стори не толкова чуждо, имаше свързан с него спомен, при това не много хубав. Ала не успя да се сети какво точно.

Узнаха още, че въпреки младите си години Инори вече бил станал добър майстор в изкуството на шевиците. Заради това го взел в свитата си велможа, наследник на самия владетел конис, господин Алпин. И преди няколко дни на момчето била оказана нечувана чест — наследникът му позволил да го съпровожда в Обиколката на границите, предприемана всяка година. Щели да стигнат чак до Бялата стена!

— Толкова младички момчета не бива да пътуват самички! — укори неизвестно кого Сигина. — Как така стана, че твоят господар те е отпратил назад без придружител?

На островчето сред реката Еврих даде воля на лечителските си умения. Той потопи измъченото момче в дълбок сън, за да му спести страданието, докато го пренасяха на брега, после го съблякоха, наместиха костите и стегнаха счупените крака в корави ликови превръзки. Докато лекуваше, младият арантянин силно се вълнуваше и почти всяка втора дума, насочена към Вълкодав, беше „варварино!“, от което вянинът, за разлика от обикновено, не се обиди никак. Когато приключи с онова, което зависеше от него, Еврих разреши на Инори да се пробуди, макар и да го остави полусънен — колкото да поема вода и храна, да отговаря на въпроси, но без да изпитва болка. Вълкодав пък се върна в реката, доплува до мъртвата кобила и донесе на брега дисагите. Инори бе казал истината за себе си, не бе избълнувал своите блянове, смятайки ги в болезненото си състояние за действителност. В кожените торби имаше кълба разноцветна коприна и тънки игли, хванали ръжда от влагата. Вълкодав си отбеляза, че кобилката беше дребно животно с разкошна приживе грива, на ръст сигурно малко по-висока от теле. Тъкмо по мярка на ездача.

Грижовен е бил господарят на невръстния майстор по шевиците.

— Не бях сам! — с обоснована гордост обясни момчето. Вече не наричаше Сигина „мамо“, ала личеше, че копнее да е до него, изглеждаше по-спокоен, когато тя бе наблизо. — Господин Алпин ме цени и обича. Даде ми своя телохранител Сенгар. Сенгар е истински герой!

Еврих само с поглед попита Вълкодав има ли такова нещо и онзи мрачно кимна. Инори не видя това. Вянинът наистина откри дири, които свидетелстваха и за втори ездач. Неговият кон благополучно беше достигнал брега. Вълкодав ги огледа, след като взе дисагите на момчето. Следите говореха за едър сегвански жребец, който е носел човек в седлото си. При това не какъв да е човек, ами як млад мъж.

— Защо този герой не се е погрижил за теб? — намръщено запита Вълкодав. Знаеше какви телохранители обичат да наемат нарлакските благородни люде. Канарата, която двамата с Еврих едва помръднаха заедно, не би се опънала на този Сенгар. Че и конят му, преборил се с потока, без да си скъса жилите, би измъкнал дребната кобилка…

— Водата ме заля… не знам… сигурно ме е изгубил… — стъписано сви рамене Инори. После се усмихна. — Сенгар непременно ще ме намери, просто вие го изпреварихте. Той е много смел… и ужасно силен… Обичам го. Прилича на големия ми брат, Канаон…

Еврих и Вълкодав зяпнаха един друг над главата на момчето.

Канаон. Син на Кавтин…

… Канаон все дебнеше Вълкодав и вянинът се досещаше какво чака. Чака го да се подхлъзне.

И Вълкодав се подхлъзна. Изгуби равновесие, неловко замахна със здравата ръка и полетя да пада по гръб. Нарлакският наемник мигновено вдигна меч и с тържествуващ рев скочи да довърши жертвата. Острието политна в дъга надолу, но тогава Вълкодав изведнъж изстреля нагоре свитите си нозе, извивайки тялото си така, че само плещите и шията му докосваха земята, а стъпалата в мокри, облепени със сняг чизми се забиха в плаващите ребра на Канаон. Страшен удар. Ако не бяха кованите доспехи, нарлакът би издъхнал на място със смазан гръден кош. Бронята му даде малка отсрочка. Беше почти два пъти по- тежък от вянина, но двойният ритник го издигна във въздуха над пътеката и преметна зад ръба на урвата. А колко време след това мечът на Вълкодав преряза въжето, стегнато около пояса, само вянинът си знаеше…

Това село го нямаше на картата, ала по думите на Рейтамира то се казваше Четирите дъба. След като поразмисли върху названието, Вълкодав реши, без да го споделя, че иде реч по-скоро за гостилище5. Някой конис от предишни времена обикалял владенията си, вземайки дан и броейки поданиците си, та харесал и равното поле под стръмния хълм, увенчан с четири древни дъба. Рекъл си този конис и занапред тук да се спира, да гостува. Добро място — тъкмо да посреща поданици и да беседва с местните родови старейшини, да приема годишните дарове, праведен съд да съди, Богове да призовава, тоест да върши всичко, което върши един вожд на страната си.

Вълкодав заслуша обясненията на Рейтамира и те потвърдиха догадката му. Четирите дъба действително представляваха гостилище. В голямото и богато селище намираха място не един, ами два хана за търговски люде, които идваха тук за панаира. Нямаше много умуване в названията на хановете — Близък хан, Далечен хан и толкоз. Близостта им се мереше, то се подразбира, от разстоянието до Кондар. Имаше и къща, обитавана от наместника на кониса. Само едно липсваше — укрепен градец с воинска дружина в него, както се полага в крайграничните гостилища. Тих и спокоен, изглежда, беше този край, не се плашеха тук от врази и разбойници…

— А ти идвала ли си насам, Рейтамира? — попита Еврих. С Вълкодав мъкнеха измайсторена от дрянови пръти носилка, в която спеше момчето и Прилепчо, настанил се удобно на корема му. От време на време Инори се разсънваше и се усмихваше едва на животинчето, като мърдаше пръст, а хвъркаткото престорено го нападаше. При сериозна атака би могъл да отхапе пръста на момчето, ала Прилепчо разбираше от игра и само лекичко стискаше плътта със зъбки, което по-скоро гъделичкаше, отколкото болеше. Инори предпазливо издърпваше пръста си, удивен от извитите и остри зъбки, подобни на игли за кърпене на килими. Играта приключваше с погалване, приглаждане на наежената черна козинка на Прилепчо, после хлапето се усмихваше на свирепия ловец на птички, озърташе се докъде са стигнали… и отново заспиваше.

Сигина и Рейтамира често сменяха някой от мъжете, хващаха по един от прътовете на носилката. В нозете на Инори лежеше мях с гореща вода. Щом изстинеше, всички спираха, палеха огън, топлеха нова, почиваха си малко и продължаваха нататък. Раните на момчето кой знае защо не се възпалиха и не предизвикаха опасна треска, от каквато Еврих силно се боеше. Ученият обаче бе заинтригуван кое възпира неизбежното в такива случаи загнояване и наум неуморно благодареше на Боговете от Небесната планина. Защото друго обяснение, освен намесата на могъща и блага Сила, не можеше да намери.

— Била съм тук… преди две години, когато пастрокът ми бе дошъл за панаира… — отвърна Рейтамира.

От Вълкодав не убягна, че тя, споменавайки настойника си, не добави обичайната благословия и не призова Свещения огън да стопли приемния й родител. Вянинът беше отпред и не видя израза на лицето на младата жена, но добре си го представи. И, ненадейно, се разсея по самия й образ. Особено заради дългите, гъсти кестеняви коси със златист отблясък. След като захвърли съпружеската забрадка заедно с миналото си на насила обвързана с немил й човек, Рейтамира държеше косата си както бе прието у нарлакските девойки и безмъжни жени, надяващи се на ново сватосване — грижливо сресана и пусната почти свободно по гърба, само връхчетата сплете в къса плитка. Вълкодав я харесваше. Радост бе да гледаш как се плъзгат по крехките рамене преливащи се вълни, прилични на тежко сърменосвилено наметало. Просто си проси милувка с нежна длан. Косите на вянските момичета, разбира се, бяха по-красиви. Но и нарлаките разбираха от моминска хубост.

— И какво продаваше или купуваше почитаемият ти приемен баща? — продължи Еврих, без да обърне внимание на дреболията с непроизнесената благословия.

— Той е мелничар — отговори Рейтамира. — Има воденица на Брезовия ручей. Тогава купи крава. И още взе накити за щерките си. Аз ги гледах, докато не пораснаха…

Първите дни подир бягството от селото Рейтамира предпочиташе да мълчи, не смееше да изрече и дума в повече пред неочакваните си застъпници, само плахо се опитваше да им слугува. Ала пред Сигина се съживяваше, даже се смееше. А един ден внезапно запя и стана ясно, че има прелестен глас и добра памет за старовремски балади. Инори я слушаше с пламнали очи, съвсем забравяше за премазаните си крака. На