Право на двубой

бързаха да пресекат опасната ивица — едни въртяха камшици, други не жалеха шпори, трети вдигаха повече платна и дори слагаха хора на весла. Змеят, нека му отдадем дължимото, донякъде бе благо същество — винаги предварително огласяваше появата си, също като сега. Така че не е кой знае колко трудно да се махнеш от пътя му. Още едно благо — вярно, съмнително според мнозина, — беше самородното злато, влачено от реките на Змейската диря. Всеки нов смерч префучаваше през долините като орда земекопи с лопати, неизменно оголвайки нови и нови находища. Вълкодав не виждаше в това нищо удивително. У дома му също всички знаеха, че Змеят е лаком за съкровища, носи ги под крилете си. Понякога ги дарява на хората. Често заедно с гибел.

Кондарският друм, по който тръгнаха двамата мъже и двете жени, се намираше на почтително разстояние от Змейската диря. Въпреки това скоро заръмя и се забелязаха синкавите пламъчета, святкащи над морето. Никой смерч, помнеха хората, не вървеше без гръмотевици и мълнии. Вълкодав би могъл да обясни и това — Богът на Бурята зорко следи старинния Си враг, пъди го с удари на пламтящата Си секира, не го допуска да изкачи светлите небеса…

Дъждът накара бегълците отново да се върнат в гората, където мъжете опънаха кожения навес. Той бе просторен, имаше място за всички. Настаниха се на завет, край не много висок, но стръмен хълм. Песъчливият откос гостоприемно надвисна над тях, без да ги заплашва да се свлече, защото бе укрепен от жилави корени. Бяха избрали хубаво място за отдих.

Рейтамира вървеше сама почти от самото начало, което учуди мъжете. Мислеха, че след жестокия побой, нанесен й от мъжа й, ще им се наложи да я носят.

— Как си? — няколко пъти я питаше грижовният Еврих. И неизменно чуваше отговора:

— Благодаря, добри ми човече, добре съм…

Докато укрепваха навеса, тя усърдно трупаше под него суха хвойна. И се намести чак когато там се настани Сигина. И щом седна, силите я напуснаха. Даже не седна, а се свлече. Омекна и притихна, сякаш заспала мъртвешки сън, напълно изтощена.

Еврих със закъснение съобрази, че Рейтамира по-скоро би паднала и умряла по пътя, отколкото да посмее да се оплаче дори с въздишка. Тя твърде много се страхуваше да не я помислят за бреме. Той коленичи до нея, измъкна трескаво от торбата си топло вълнено одеяло и я уви с него. Младата жена изненадващо се разсъни, отвори очи и се опита да каже нещо…

— Лежи, лежи — ласкаво й прошепна на ухо граматикът. Помилва я по косата, за да я ободри. — Почакай, не заспивай, първо ще се нахраним. Всичко е наред…

Тя заплака. Забрадката й на омъжена беше останала да лежи до землянката. Нима вече е… свободна?

Вълкодав изкатери върха на хълма, скри се от дъжда под гъст, разкривен, но як бор и загледа на юг. Мъртвешките искри на далечните светкавици вече пламтяха безспирно, като открояваха гигантска черна сянка, която бавно се движеше. Вятърът донесе яростен гръмотевичен тътен, прекъсван от време на време от чудовищен рев. Вихърът, Змеят, в прастари векове прокуден от Гръмовержеца вън от пределите на земята, настъпваше, домогваше се до дневния свят, напипваше с вихрената си опашка пътя към Железните планини с отдавнашната си надежда да съкруши неприкосновените крепежи, за да пусне от дългото заточение господарите на смъртта и студа, Тъмните Богове…

Вянинът втренчено следеше разигралата се вселенска битка, която бушуваше на много преходи разстояние. Не си позволи дори да помисли какво би се случило, ако на Змея изведнъж му щукне да кривне от вековния си път и да се втурне право към мястото на бивака им. Лошите мисли привличат лоши неща, дърпат бедата за опашката, затова Вълкодав старателно ги гонеше далеч от ума си. Не напусна хълма, докато бурята не се дотъркаля до планините, опря в снагата им и заседна, както винаги. Нейде там сега от страшните удари на Змея се напукваха гранитни скали, кървяха с потоци натрошен камък, изсипваха се като лавини, бляскави от светлината на мълниите, сякаш порой скъпоценности. А особено силните светкавични избухвания понякога озаряваха в натрупаните облачни стръмнини я крилати коне, я летяща колесница, я безпощадно замахваща огнена секира…

Вълкодав внезапно си представи, как един такъв буреносен облак… не, къде ти! По-голям облак трябва! — та този гигант захлупва като с шепа облечените в снегове гърбици на Скъпоценните планини… разразява се невиждан от времето на Великата Тъма ураган… страховити рогати мълнии бият от висините по върховете… Удрят, удрят, удрят. Цепят ледници, топят черни канари, обръщат наопаки проядените от пещери земни недра…

Сивият пес неведнъж и не дваж бе отправял молитви това да се случи, докато беше окован във вериги на заточеник. И ако тогава бе се намерил някой Бог, съгласен да откликне на молбата, да разпердушини Скъпоценните планини на пепел и прах, но и за самия вянин да предрече смърт под страшното срутване, — затворникът с радост би приел тази участ. Би се съгласил да умре като роб, което значеше и в следващия си живот да е обречен на неволя. И, загивайки под лавината, с упоение би прегърнал смъртните мъки. Стига да му бе дадено в последните мигове от съществуването да почувства как до корените си треперят Скъпоценните планини… как се рушат, изгарят под потока небесен пламък… продънват се неизвестно къде… завинаги се заличават от снагата на земята, която толкова дълго са осквернявали…

Девойката седеше на сгънато с козината навън кожено наметало. Прегръщаше с ръце коленете си и се взираше в далечината. Ярко светеше луна, озаряваше с неживо сребро хребетите, станали за две години и половина толкова привични. Денем по поляните кипеше живот — треви поемаха сокове, над цветята се трудеха пчели и пеперуди, ненаплашени елени излизаха на паша. Но ето, падна нощта и ясно пролича колко е нетраен този пъстър шаващ живот, мимолетен като искрица на светулка, а истинският лик на планините остава неизменен, вечен и мъртъв. Замрели под луната ридове дишат тежък мраз и тревата по тях е като сноп стрели от чупливо сребро. Ще премине хилядолетие, не ще остане даже прах от ярките цветя и претичалото покрай тях сърне, а планините пак ще се издигат към черния, отрупан със студени звезди небосвод, ще леденеят под месечината, ще мълчат — равнодушни, всезнаещи… самотни.

Редом с девойката се разшава мека бяла пряспа, заискри като скреж гъста блестяща козина. Огромният котарак сладко се прозя, показвайки на света кинжални зъби, и заби чело под лакътя на стопанката си, като просеше милувка с едва чуто мъркане. Хищната му памет не пазеше спомен за плетената кошница, в която планинците-ичендари го доставиха през пропастта Препона, за да поднесат котенцето за подарък на един млад велможа, Страж на Северните врати. Котаракът доста смътно се сещаше единствено за огнището и затоплените килими, човешки миризми и ласкавата силна ръка, която държеше биберона с мляко. А после, когато започна да става възрастен мъжкар, неизвестно защо го занесоха в планинската гора и го тупнаха по тила — тичай! Откъде можеше да знае младият звяр, че кунс Винитар, загубил годеницата си, не смята, че има правото на благосклонния дар на ичендарите, и бе решил да пусне хищника на свобода?… Котаракът не разбираше какво е свобода и изобщо не изпитваше стремеж към нея. Той искаше да хапва вкусно, да играе с парцалчета рунтава кожа и да спи край огнището… защо ли го изпъдиха от хубавото място? Два дни броди през чуждата му гора, преди, гладен и мръсен, да попадне на човешка следа. Тогава хукна по дирята с все сили, като жално и гръмогласно мяукаше, докато не настигна сегашната си стопанка. И отново всичко стана хубаво — отново се чувстваше обичан. Скиташе накъдето му скимне, дори постепенно взе да се отдалечава нависоко в планината, ала винаги се връщаше.

„Твоята годеница не е достигнала още зряла възраст — предадоха на предишния му господар ичендарите. — Трябвало е да я пази някой — баща или съпруг. Защо стана така, че само старата й бавачка, дъщеря на нашето племе, можа да изпълни дълга си пред своята господарка? Ти, който не съумя да посрещнеш скъпоценната гостенка както подобава, не смей дума да обелиш повече тя да се върне преди срока. И срокът е — докато тя не навърши двайсет и една години! Чакай дотогава. Щом денят дойде, тя сама ще вземе решение“.

Девойката, някога наричана кнесиня Еленя, наследница на престолния Галирад, се премести и притисна към топлия хълбок на котарака. Загледа се на запад. Там, много далеч — невъобразимо далеч, както е възможно единствено сред планини, — трепкаше зарево от мълнии. Гръмотевиците не успяваха да се преборят с разстоянието, утихваха по пътя, ала отблясъците достигаха може би до края на света.