се втурна да мъсти за батко си.
— Не докоснах Летмал и с пръст — предупреди го Вълкодав. — И теб няма да те пипна…
Данмал, наистина най-умният от тримата, здраво сключи ръце около кръста на Кромал, предпазвайки го от белята. Онзи се мяташе и пръскаше слюнка.
— Недей!… — чу Вълкодав увещанията на Данмал. — Ще те претрепе като муха…
А Летмал се изправи и предприе ново тромаво нападение срещу оскърбителя си. Широкото му лице, обрамчено с мека светла брадица, имаше цвят на червено цвекло. Вянинът не искаше да го тръшва отново, защото този път се налагаше да е ОЩЕ по-убедителен. След което бабаитът щеше да се надигне чак довечера.
— Можехте да кажете с думи, че парите ви трябват за откуп от разбойници — укори вянинът старейшината, нехайно загърбвайки големия син. — С думи, хора, с думи, не веднага с шамари и синини…
Озверелият от презрителното загърбване Летмал, рипна напред… и късо, стреснато изпищя. Прилепчо висеше във въздуха, пърхайки с крилца. Мъничката паст с иглени зъбки свирепо съскаше право в очите му. Летмал неволно отстъпи и замаха с ръце.
— Стига! — каза Вълкодав. — Тръгвам си.
Свирна, подмамвайки Прилепчо, обърна се и пое обратно към землянката на Лудата. Прилепчо от рамото му съскаше и плюеше назад към селяните. До храсталаците Вълкодав чакаше камък в гърба. Нищо чудно даже и стрела — озлобените хора са способни на какво ли не. Ала червеникавите пламенни отблясъци, винаги предварящи нападение пред вътрешния му взор, така и не протегнаха пипала към него. За щастие на селяните.
Върна се още по-мълчалив отпреди. Беше си претоварил езика да говори с изнудвачите, а после и със старейшината и отроците му. Затова нямаше никакво желание да разказва за случилото се на Еврих и Сигина.
Удареното око на младежа беше толкова подпухнало, че почти се затвори. Здравото обаче гледаше питащо.
— Сиромашия… — изсумтя накрая Вълкодав. — Халал да са им сребърниците…
Сигина надзърна от землянката, но не каза нищо. Само погледна пронизително вянина и той не успя да се отърве от обезпокоителното чувство, че тази жена по неведом начин знае точно какво се е случило в селото… Ала — как?
И още нещо го учуди — воднистата, лъхаща на плесен каша в котлето напълни догоре точно три паници, без остатък. Да не би Сигина да е предвидила, че ще й дойдат гости?… Не, не — Лудата нали чака всеки ден синовете си, затова готви да има и за тях… Обяснение се намери, вянинът въздъхна по-спокойно.
Вечерта, съвсем на залез-слънце, към землянката се приближи кротка млада женица, в която Вълкодав отдалеч разпозна съпругата на Летмал, същата, която бе попаднала в лапите на къдрокосия стрелец. Булката плахо пристъпи напред, вянинът стана на крака и рече с поклон:
— Добър ти вечер, дъще на славна майка.
Надигна се и Еврих, за да приветства дошлата по арантски обичай. Жената смънка нещо в отговор. Необичайното внимание на двамината странници, поздравите им като към госпожа, повече я уплашиха, отколкото поласкаха. Затова пък пухкавото бяло кученце, което припкаше редом с нея, изобщо не се подвоуми — хукна към Вълкодав, завъртя опашка, джафна възторжено и се заумилква.
Летмаловата булка подири с поглед Сигина, ала Лудата нещо сновеше вътре в обиталището си. Рано сутринта щяха да потеглят и тя събираше оскъдните си вещи, мъчително избирайки кое да вземе и кое да зареже.
— Майчице Сигина… — събра смелост булката. Носеше нещо вързано в чиста кърпа. Ако носът на Вълкодав още бе наред, то във вързопчето трябваше да има храна.
Сигина не я чу и той се обади:
— Госпожа Сигина е вътре, в коп… в къщата.
Младата жена заслиза предпазливо по сплутите стъпала в пръстта, като хвърляше боязливи погледи към странния брадат чуждоземец, комуто бе хрумнало да я почете, изправяйки се. Тя, клетата, не смееше да седне пред мъжа си, нито пред свекъра и свекървата, нито пред братята на съпруга си, а тук… Беличкото кученце подскачаше весело, игриво поставяше предни лапи на коляното на пришълеца. Прилепчо ревниво се зъбеше на псето от рамото на приятеля си.
— Рейтамира, дъще! — зарадва се в землянката Сигина и двете нещо заговориха.
А Вълкодав си направи извода, че тъкмо благодарение на грижите на тази млада жена с малко натруфено име селската смахната не е пукнала от глад. Заради които грижи надали са я похвалили у дома. Видя също, че Летмал е успял вече да си изкара злобата на неин гръб. Не, нямаше видими синини. Мерзавците имат достатъчно акъл да бият така, че да не личи за пред хората. Ала побоят й личеше по походката и у вянина се надигна като студена пепелянка желанието да прескочи до селото… за малко. Той понечи да сподели с Еврих, но се отказа. И за жената срам, и за арантянина излишна тъга. Не си струваше.
Рейтамира излезе след малко, извръщаше лице, криеше едри сълзи. Прегърна Лудата и се сбогува с нея шепнешком. Комай заминаването на Сигина й идваше твърде много. Ами да. Не ще има повече с кого да си побъбри, съвет да получи, да се оплаче… Вълкодав каза учтиво:
— Здрачава се, госпожо. Позволи ми да те изпратя до дома.
Рейтамира се люшна в обратната посока, само дето не отскочи като коте, вдигна мокри очи…
Ето това винаги изумяваше вянина — всяка жена от пръв поглед смогва да ти надникне в душата. Или само при него е така, и той като всички мъже от племето си бе открит и прозрачен за жените, нищо не би могъл да таи?… Ето че и потисканата съпруга на първия нарлакски нехранимайко веднага бе разбрала, че той има предвид само това, което е изрекъл, нито повече, нито по-малко. Наистина, става тъмно. Наистина, той не е като разпасания млад стрелец. Ала все пак…
— Благодаря ти, добри човече — отвърна тя, — ала не бива. Аз… мъжът ми ще се сърди…
— А дали не трябва да поприказвам с мъжа ти по мъжки? — тихо промълви вянинът. — С удоволствие ще му обясня някои работи…
— Какви ги приказваш!… — уплаши се тя. — Какви ги… ах!…
Завъртя се припряно и бързешком заситни към селцето. След десетина крачки продължи бавно, с голяма неохота, ниско свела глава, омотана по нарлакски обичай със забрадка. В този край забрадките бяха богато везани и падаха на врата и гърба като прострян пешкир.
— Дали да не си остана? — заколеба се Сигина, като гледаше отдалечаващата се булка. — Съвсем само ще изоставя момичето… Не е хубаво така!
— Съпругът й, според мен, е голямо говедо… — навъсен произнесе Еврих.
— Бие я — потвърди Вълкодав.
Еврих за всеки случай не възрази, не огласи мнението си, че мъжът има известно право при определени обстоятелства да понатупа жена си…
— Рейтамира втора година е омъжена — поясни Сигина. — Селото е бедно, кой ще си даде за тукашен щерката? Че и на Летмал!… Затова се уреди със сираче. А тя още не може да му роди детенце. И аз така си рекох и си реших — само да дойдат синовете ми и…
Какво именно Сигина предвиждаше да сторят нейните синове за Рейтамира, така си и остана неизвестно. Откъм гъсталаците, грубо прекъсвайки песен на славей, екна сподавен, прекъснат вик. Жален, отчаян. Последва кучешко джафкане, но и то се прекъсна от скимтене като при агония. Залезът още догаряше последните си облачни въглени и трепналите пътешественици заедно със селската луда видяха нещастната булка да тича с все сили през ливадата обратно към тях. Летмал беше по петите й. Настигаше я. Настигна я. Просна я на земята и я ритна със засилка. И пак. И отново.
— Пачавра…! — изрева той, нарушавайки вечерната тишина. — Ще те смачкам!…
Вълкодав вече тичаше, Еврих също хукна след него. Граматикът го биваше в бягането, ала дори да бе хукнал заедно с вянина, пак не би го изпреварил. Нещо повече — все му се струваше, че вместо човек пред него над песъчливата почва и рядката жилава трева се носи огромен космат пес. А такъв, както се знае, не
