се настига. От такъв, то е сигурно, няма спасение.
Може би видението се дължеше на невярната здрачна светлина…
Вълкодав не виждаше нищо друго, освен нарастващия мечи силеут на Летмал и изкривената му от ярост мръснишка мутра. Прилепчо беззвучно се плъзгаше по въздуха, преварвайки всички. Девет разтега още. Синът на старейшината, без да забелязва нищо наоколо, се засили за нов ритник. Седем разтега. Прилепчо разцепи сумрака с войнствен писък, обръсна муцуната на Летмал, оставяйки тънки кървави резки по бузата му с дребните си, но остри нокътчета. Онзи изохка, зина с уста, залитна и кракът му не улучи свитата на нещастно кълбо Рейтамира. Три разтега… три крачки… една. Над проскубания треволяк се мярна сянка на скачащо куче. Единият крак на Вълкодав се заби в главата на разярения съпруг, другият го блъсна в гърдите. След такъв ритник падаха здрави врати, обковани с железни шини, а хора рухваха полумъртви. Летмал устоя. Не само че остана жив, а дори не загуби свяст, само го отнесе на три разтега назад. Той се хързулна, прекатури, друсна се на земята и продължи да се търкаля още два разтега. Вълкодав също уж падна, ала щом докосна леко с ръка земята, вече беше пак изправен и тръгна към поваления противник. Движеше се по странен начин — с плуваща, не напълно човешка стъпка.
Дотичалият Еврих прецени, че вянинът все някак си ще се оправи и без неговата безценна помощ, затова приклекна до жената. Рейтамира лежеше, неподвижно забила лице в земята, смъкнатата й и размотала се везана забрадка откри разкошна коса, каквато е грях да се крие. Граматикът обърна лекото телце. Рейтамира не отвори очи, по брадичката й течеше кръв. Еврих се ужаси от мисълта, че ритниците на мъжа навярно са й спукали вътрешностите. Бързият преглед бе последван от въздишка на облекчение, след като се убеди, че само устните й са цепнати. Младият учен я нагласи по-удобно и постави успокояващо главата й на рамото си… и внезапно си обеща, че ако се случи чудо и по непостижим каприз на Боговете Летмал надвие Вълкодав, тогава той, Еврих от Фед, няма да му позволи с пръст да я докосне. Няма да му позволи и толкоз. На тоя урод!…
Чудото не се случи, дори нямаше защо да се очаква такова. Летмал се надигна, измъкна от пояса дълъг ловджийски нож и се нахвърли срещу вянина. Беше страховит — здравеняк, по-едър от купа сено, пиян от бяс. В оскъдицата на ума му не се събираха по две мисли наведнъж, затова той, неочаквано натъкнал се на изникнал като от нищото противник, съвсем забрави за жена си. Сега искаше единствено да смаже нахалника, да го изкорми, да му усуче червата около врата! Защитник!… На него и на приятелчето му! Червата!… Много го биваше с нож.
Вълкодав вървеше право към него, плуваше като валмо мъгла, промъкваше се, течеше над земята. Не посегна към своя нож. Без него ще мине.
И преди да се вкопчат един в друг, се питаше —
Летмал изду бузи, облещи се, с размах пристъпи напред… и ръгна с ножа въздуха там, където се намираше коремът на Вълкодав. Уж точно се прицели, ама… Докато се гласеше да удари, докато замахваше, докато пристъпяше — вянинът можеше да направи много неща. Стига да искаше. Например да се плъзне насреща, да залегне по гръб с нозете напред и с безжалостен ритник да лиши завинаги този шопар от мъжкото му достойнство.
Ала не можеше.
Задоволи се с това, че се лашна настрани, пусна ръката с ножа да мине покрай него и се озова зад рамото на Летмал. Напереният селяк усети дланта на чужденеца на тила си и той, Летмал, дето тежеше седем пуда4, приклекна от това слабо докосване. Коленете му омекнаха и изведнъж му се отщя да се бие, само се мъчеше да се задържи да не падне!… Сякаш плуваше в дълбок вир — и някой неочаквано го бе сграбчил за глезените и го дърпаше към дъното. Черен страх стисна сърцето, Летмал конвулсивно рипна нагоре и напред, ала стана по-зле. Ловеше въздуха с ръце, насилвайки се да изправи превития си гръб, а се случи още нещо — нещо меко го подхвана под брадичката и заедно с челюстта взе… бавно… да му извива врата…
Летмал заврещя с цялата мощ на дробовете си, схванал, че чужденецът бавно и спокойно го убива. Досега не беше изпитвал такъв ужас. Лепкав, тресавищен кошмар. Но Вълкодав не бързаше да покаже, че няма да го убива. Макар изкушението да бе извънмерно. Изчака селякът да остане без дъх и да замирише на урина, след което го сви още повече към земята, зверски изви ръката му с ножа и му отне оръжието. Пръстите на Летмал бяха станали като сламени. А след това синът на старейшината с изумление откри, че са го оставили на мира. Жив. И не са му откъснали ръката даже. А и главата. Май. Той изправи гръбнак сякаш със скърцане и се занадига, досущ повален бик. И, също като споменатото добиче, тегаво смилаше случилото се, с усилие мислейки какво да прави сега.
— Пръждосвай се! — начумерено го подкани Вълкодав. Стоеше между нарлака и Еврих с Рейтамира. Младата жена помръдна, почувства грижливата прегръдка, която й напомни за нещо много, много хубаво и мило, ала после се обади болката в хълбока и в бедрото. Тя веднага си спомни всичко, ококори очи, видя арантянина над себе си, а нататък — мъжа си, който стискаше пестници като тикви… и по-възрастния чуждоземец, който му преграждаше пътя.
„Бягай, добри ми човече, ще те претрепе!…“ — прииска й се да викне, но вик не се чу, само жален стон се отрони, без слова, пълен с отчаяние.
Според Вълкодав Летмал би трябвало да се е вразумил. Сгреши. Щом Рейтамира зашава, Летмал заби в нея кървясалите си очички. Досега никой не му бе пречил да си изкарва яда на нея. Нямаше да му попречат и сега. Нищо, че снажният вянин още запира пътя до жертвата, какво като държи собствения му нож? Летмал измуча и се втурна да научи пачаврата на обноски.
Търпението на Вълкодав се скъса като тетива, изтъркана от кокалените пети на стрелите. Навярно слабо е търпението ти, би казала осъдително Майка Кендарат, гледайки го строго. Нека. Самият той смяташе, че прояви търпение към насилника извън всякакво приличие. Юмрукът на Летмал, корав като воденичен камък, се целеше в лицето на Вълкодав, ала улучи нищото вместо податлива плът. Вянинът ръгна младия нарлак с палец в особената телесна точка, тайната на която му бе споделена от рано побелял мономатанец. На езика на чернокожото племе на това местенце му викаха „я потрай“. Голямо е колкото дива ягода, че и у всеки човек е различно разположено, пък и не всяко боцване има успех… Вълкодав се справи. Разпозна точното място и удари по точния начин. Сякаш магическа сила изтръгна всички кости от якото туловище и купчината мускули стана на пача. Летмал, одевешният разярен бик, се просна на тревата като омекнало кравешко лайно. Не изгуби свяст, ала от уплах губеше последните трошици разсъдък. Не успяваше дори да прошушне ругатня или зов за помощ. Само блещеше очи, все по-безредно и все по-малоумно.
Вълкодав приклекна край Еврих. Рейтамира плачеше беззвучно, доверчиво притискайки се към гърдите на арантянина и криейки лице в рамото му. Еврих я милваше по тънкия гръб, опитвайки се да я утеши.
— Ти… дали го…? — полугласно попита той спътника си. Трепна, защото му се стори, не — бе готов да се закълне, как в сиво-зелените очи на вянина бавно гаснат жълти искри. Като на хищен звяр.
— Не съм — измърмори Вълкодав. — Стреснах го. До сутринта ще се окопити.
Рейтамира рязко вдигна глава и изхълца:
— Моля ви, вземете ме с вас, добри люде!… Ще ви слугувам! Робиня ще ви бъда! На вас и на майчица Сигина!… Няма връщане за мен! Само в някой вир да скоча!… Моля ви!…
Замлъкна, задавена от сълзите си.
Еврих се спогледа със спътника си. Май малко им беше една възрастна жена на врата. Само дето не би издържал да зарежат клетата булка след всичко това. Не би издържал да остане глух към тази молба.
И нищо, че законите на просветена Арантиада в подобни случаи неизменно вземаха страната на съпруга…
— Разбира се, вземаме те — рече Вълкодав. Него засуканите умувания не го тревожеха. — Само едно искам от теб — не се наричай робиня. Става ли?
Помогна на Еврих да изправи жената, ала нозете не я държаха и граматикът, надявайки се да не го помислят за сластолюбец, взе бегълката на ръце. Изуми се колко е лекичка.
Лудата ги чакаше развълнувана на края на мижавия си бостан. Беше видяла всичко.
