Вянинът сви рамене:
— Минавам оттук.
Прилепчо, останал да върлува из гъсталаците, излетя оттам, кацна на висок кол от плета и втренчи мънистени очички в ставащото. Малцина го удостоиха с внимание.
— Този и негов приятел днес сутринта дойдоха, господарю, отседнаха у смахнатата — услужливо поясни старейшината. — Не познаваме този човек! Не е наш!… — добави забързано.
Със страх и омраза той се озърташе към Вълкодав. Нищо чак толкова лошо нямаше да я сполети глупавата булка. Е, може и да я изтреска посланикът на Сонмор, след като му е хванала окото — голяма работа. Е, ще я понатупа насетне Летмал, особено ако рече да му роди къдрав изтърсак през зимата. Дребен кахър. Ама сега, сега какво ще стане!?
Главатарят на конниците смуши жребеца към нахалния непознат. От седлото той отлично виждаше, че устатият чужденец има само един нож, макар и боен, но какво може да направи с него? Още повече, че даже не посегна към дръжката. Правилно. Иначе зле му се пише… Ала защо стои толкова спокойно и даже комай се подсмихва?…
… И по непостижим начин от него вее същата безпощадна готовност да убива, каквато ездачът познаваше у себе си самия… Този е воин, смутено си рече главатарят. Знае що е смърт.
Спря коня си на няколко крачки от Вълкодав и внезапно кресна — силно, заплашително. Жребецът сви уши и се дигна на задните крака, замаха копита във въздуха, а ездачът отлепи задник от седлото, изправи се на стремената и замахна с копието. Някой от селяните охна, хукнаха да бягат женорята, хлапетиите запищяха. Спокойствие запази само чужденецът. Дори не помръдна. Конникът бе готов да се закълне, че сиво-зелените му очи за миг станаха по-светли.
— Какво си се разкряскал? Плашиш животното — каза Вълкодав на принудения да укротява коня си нарлак. Онзи, ядосан, но и разколебан, се озъби в отговор:
— Какво, напълни ли гащите… минувачо!
Вълкодав се усмихна, показвайки празното място в зъбите си, един беше избит още през каторжните му години. Попита хрисимо:
— Аз ли трябваше да се плаша?
Конникът отново се облегна на дъгата на седлото и с непресторено изумление попита:
— Живееш при смахната и сам си се чалнал, а? Не знаеш ли кой е Сонмор?
Вянинът си направи окончателния извод, че тия юнаци не вземат данък по повеля на владетеля конис. Да бе този Сонмор велможен мъж, неговият бирник тутакси би стъпкал оскърбителя в земята с титлите на господаря си като с конски копита. Да, ама не. Сонмор бе страшен не поради родови заслуги. Славата си, каквато и да бе тя, беше спечелил със свои дела.
Селяните тъпчеха на място, шепнеха. Детенце извиси глас да попита, възрастните му зашъткаха.
— Хич не знам кой е този Сонмор — рече Вълкодав. — И не ща да зная. Само че си мисля, че той, за разлика от теб, разбира, че от гладни овце много вълна няма да настриже… — И добави, поддавайки се на внезапно вдъхновение: — Ти поне половината от събраното ще му закараш ли? Или всичко ще изпиете в кръчмата?…
Беше предварително сигурен, че „бирникът“ няма да преглътне тези слова. Защото очевидно имаше навика да бърка в кацата с меда. Така и стана. Новият удар с копие, този път непридружен от вик, вече не бе за сплашване. Дългият бляскав накрайник се устреми към корема на Вълкодав. Конникът, както всички нарлаки, насочваше острието отгоре надолу, вдигайки копието над главата си. По този край почти не познаваха таранния удар, толкова любим на велиморци. Вянинът се отмести напред и леко встрани, прихвана копието малко след накрайника и го засили още повече, така че да се впие дълбоко в земята. И с удовлетворение видя как нападателят едва не се изтърси от седлото, повлечен от изплъзващия се прът на оръжието.
— Имаш ли още работа тук? — подхвърли Вълкодав, без да поглежда към грабналия лъка си стрелец. — Ако си я свършил, иди си по живо по здраво. Аз отивам в Кондар. Ако потрябвам на твоя Сонмор, нека дойде, ще си поприказваме…
Главатарят изживя няколко срамни момента, преди да освободи копието от отъпканата пръст на мегдана. Личеше, че спокойната и самоуверена наглост на невъоръжения чужденец му е направила впечатление. Какво може да се мисли за такъв човек? Не се знае. Какво да го правиш — също. Змейска опашка! Иди се чуди що за биткаджия им е застанал на пътя! Опитен…
— Сонмор не ходи при отрепки! — зло предрече бирникът. — Като му потрябват — влачат му ги за краката!…
Вълкодав не отвърна.
Нарлакът махна на подчинените си и бавно, запазвайки достойнство, подкара коня си вън от селото. Другарите му го последваха. Един подир друг се изнизаха, минавайки покрай Вълкодав. Младият стрелец го сърбяха ръцете да блъсне чужденеца с крупа на жребеца си, за да изпита колко е юнак все пак непознатият. И понечи да го стори. Ала улови празния взор на вянина и благоразумно размисли. Съвсем навреме. Съвсем навреме.
Когато шайката се разкара, Вълкодав остана в средата на погледите на цялото селце — мало и голямо го зяпаха. Малките — с глупав възторг. Големите — недоброжелателно.
— Кой те е молил да се намесваш, пътнико? — пръв наруши мълчанието старейшината и в гласа му звънтеше злоба. — Сега си дошъл, утре си заминаваш, а ние трябва да живеем с тези!…
Вълкодав почеса тила си:
— Парите, с които им плати, бяха на четвърт мои. Така че не съм съвсем чужд тук…
— И какво искаш? — грубо се осведоми старейшината.
— Грах — рече вянинът. — Парче сланина, стига да ви се намира. Хляб една питка и гърне мляко. Колкото за два сребърника.
Жената на големеца зашепна трескаво на мъжа си, ала той пренебрегна съвета на някаква си фуста и протегна властно ръка:
— Изпъдете този навлек, момци!
Синовете му дружно пристъпиха напред.
Втренчи се в най-големия син.
Беше срещал такива като Летмал повече от достатъчно. Як мъж, само няколко лета по-млад от самия него. Вяните биха рекли за такъв, че Боговете, като са го правили, първо са искали бик да стане, ама мъничко не им достигнало глина, та затова набързо спретнали човек. И, то се знае, останал му бичи ум. Летмалите, докато не им порасне истинска мъжка брада, са като телета — който ги подкара, него ще следват. След време се случва да узреят в читави богатири, простодушни и чисти по сърце. Този тук Летмал беше на ръст малко над вянина, но двойно по-широк и сигурно пак двойно по-тежък. Хамалин. Никога няма да страда от херния. Не би оцелял дълго в Скъпоценните планини, ако го сполети такава нещастна участ. И надали ще наследи мястото на старейшина от тейко си. А и да го наследи, в миг ще стане на трески под задника му това място. Виж, малкият, Данмал — той има с какво да разсъждава. Ето, бърза подир брата си, хваща го за ръкава, дърпа го назад — недей, бате, зле ще стане…
Летмал го отблъсна. Ръчищата му, подали се от ръкавите на ризата, мязаха на мечешки лапи — хем дебели, хем космати, та чак рунтави. И тия лапи се протегнаха към неподвижния Вълкодав — едната с разперени пръсти, за да сграбчи чуждестранеца за гушата, а дясната бе свита в юмрук, който да откачи ченето на натрапника. Замахваше досущ както беше прието у селските побойници, свикнали да се хвалят с необоримата си сила. Вълкодав изчака до последния момент, но не позволи да го стиснат за яката и да го нагостят с пестник. Той приклекна, леко докосвайки земята с коляно тъкмо когато юмрукът полетя напред… и понесе след себе си цялото туловище на Летмал. Тъпо изумление замръзна върху мутрата на бабаита, докато се премяташе през вянина. Тупна в прахта. Тежко. Земята потръпна. До този ден много рядко някой го бе повалял.
Средният син, Кромал, кресна на нарлакски нещо, което в никакъв случай не се изговаря пред жени, и
