си.
Сигина изведнъж плесна с длани:
— Ами че аз ще ви бавя, момчета! Вие сигурно бързате! А с мен, дъртата… то и нозете ми се изкривиха, как ще ви трая на разкрача, дечица…
Еврих, забравил болезнената си морава подутина под окото, звънко се разсмя:
— Не бързай да се пишеш старица, почитаема! Има време! По-добре си стягай нещата, то сигурно нямаш много вещи де…
Жената, с неочаквано палава усмивка, подхвана престилката си — кръпка върху кръпка, — и се гмурна като къртица в коптора си. Вълкодав облече ризата, която съхнеше след пране на кривия плет, затегна колана си и каза на Еврих:
— Докато си събирате багажа, ще прескоча до селото.
Тръгна, преди граматикът да сколаса да възрази.
Мизерното обиталище на Лудата Сигина бе отделено от селото с невисока могила, полегатите й склонове бяха обрасли с високи човешки бой и половина храсти, познати като орлови нокти. Отначало Вълкодав понечи да заобиколи гъсталаците, но забеляза пътечка и тръгна направо. Наведените и преплетени клони го принуждаваха да свежда глава, понякога дори да превива гръб. Той даже се запита кому ли е трябвало да отъпква такава пътека, ала не стигна до задоволителен отговор.
Не знаеше също така какво ще прави в селото.
Преди няколко години сигурно би разпитал селяните кой именно е насинил окото на приятеля му и му е отнел честните пари. После би накарал недоносчето да върне заграбеното. И би се погрижил поганеца дълго да го втриса само при мисълта да обере минаващ странник…
Може би си заслужаваше и сега така да постъпи. Има люде, които започват да разбират как стоят нещата чак тогава, когато с тях се говори на достъпен им език — юмручния.
Прекоси храсталаците и излезе на открито. И веднага видя, че жителите на селцето, всичко на всичко малко повече от двайсетина души, са събрани пред най-голямата землянка, подаваща се над земята най- високо от останалите. Нарлаките нямаха обичай да строят общинни домове, което означаваше, че голямата землянка принадлежи на местния старейшина и семейството му.
Селяните нещо се обясняваха на четирима конници, появили се неизвестно откъде. Дали откъм гората, дали направо от големия град, не беше ясно, но очевидно разговорът никак не беше приятен за местните. Вълкодав се приближи, неколцина селяни се озърнаха към снажния непознат, ала ничии очи не се задържаха задълго върху него. Ставащото пред обиталището на старейшината беше далеч по-важно за тях.
— И само с толкоз ли си богат днес? — попита един от конниците, като се наведе напред и постави лакът на дъгата на седлото. — И за тия жалки грошове ние не спим по нощите, за да те пазим от лоши хора?…
И ездачът, и тримата му другари бяха млади яки мъже, конете им — гледани и издръжливи животни. Всички носеха добри оръжия и май нелошо боравеха с тях. Личеше им, че не за първи път посещават това селце.
— Тук има повече, отколкото вземаш обичайно… — отвърна му човекът, изправен пред конската муцуна на главатаря на въоръжените мъже. Старейшината. Ако вянинът все още не се беше отучил да разпознава чувствата на хората, старейшината се разкъсваше на две между страха си пред конниците и боязънта да бъде унизен пред очите на съплеменниците си. Беше корав жилест мъжага, отдавна прехвърлил младините, видял живот, ала все още не превит под тежестта на годините. Правилно, такива са обикновено селските старейшини. Младокът още няма достатъчно ум за подобни отговорности, не върви и старец, дето вече не му трябва женска ласка, да е вожд. Този тук беше на точното си място. А зад гърба му, досущ три мечока, пристъпваха от крак на крак синовете му. Значи, този е споменатият Летмал с братлетата си Кромал и Данмал…
На широката като гребло длан на старейшината мъждиво лъщяха монети. Острото зрение позволи на Вълкодав да различи сред патиниралите зеленикави медни парици и два новички сребърника. Техните, извадени от ръката на Еврих от общата им кесия.
Главатарят на ездачите през това време лениво откачи от пояса си кожена торба и като че ли с погнуса я протегна към старейшината, за да пусне оскъдния данък вътре.
Внезапно един от съучастниците на главатаря, къдрав чернокос младеж, стремително вдигна лъка си с предварително положена на тетивата стрела. Никой не успя да гъкне, когато стрелата изсвистя… на десетина разтега нататък над затревения покрив на съседите хвръкна перушина. Пъстра кокошчица, прикована от точната стрела, ритна безпомощно, плесна с криле и провеси главица. От отворената й човка закапа кръв.
— Ха така! — развесели се стрелецът. — Ей, булка! Я иди да ми донесеш пилешкото!… — нареди той на млада жена от тълпата.
Вълкодав изруга наум. В живота всичко се случва, особено в беззаконна страна като Нарлак. Но поне би било редно да се сетят да скрият жените и децата, след като са знаели, че „бирниците“ ще довтасат. Ще довтасат, пък каквито са юнаци, ще почнат да безобразничат. Не е женска работа да се меси в мъжки разправии. Не и не. Мъжете трябва да се оправят с подобни неща, а женорята нека даже и не знаят за тях…
Булката плашливо притича до съседния покрив, с усилие разклати и изтръгна стрелата…
… после се върна и протегна плячката към ухиления конник, отчаяно мъчейки се да не го приближава. А стрелецът ловко скочи от седлото на земята, сграбчи жената за китката, дръпна я към себе си и влажно я замляска по устата. Булката, не дръзвайки да се брани, се замята в ръцете му досущ като клетата пъструшка. Забравената убита кокошчица тупна в прахта, докато дланите на юначагата напипваха меките гърди на жената, после алчно ги стиснаха. Вълкодав забеляза с крайчеца на окото, че големият син на старейшината, уж ербап наглед, само се сгърчи и дори не понечи да пристъпи да помогне. Този ли е Летмал?… Сигурно юнакът е спипал съпругата му. Летмал само изръмжа глухо — и толкоз.
Ала даже това бе достатъчно, за да се насочат две дълги копия право в лицето му, той поморавя и съвсем замръзна. А конниците от сърце се засмяха, наслаждавайки се на властта си.
— Ти да беше пуснал момичето, момко — рече на нарлакски Вълкодав. — Кьорав ли си, че не виждаш — не си й ни мил, ни драг.
Три глави в занитени шлемове се обърнаха към нахалника. Скоси очи към него даже любовчията, който здраво държеше плачещата булка. Селяните също се озърнаха, поразени от ненадейната намеса. Конниците наистина не идваха за първи път. И честичко се забавляваха още по-разюздано. Но нито веднъж досега никой не им се беше опълчвал. Земеделецът, като види воин в ризница, губи кураж. В душата на селянина като дълбок трън е забита повелята да не убива, той знае, че отнемането на живот е противно на Боговете деяние, а от Тях зависи реколтата и плодородието на земя и добитък. Пришълците не носеха у себе си такава забрана, бяха я заличили от сърцата си много отдавна, ако изобщо някога са я имали. И то им личеше — във всяко тяхно движение, във всяка изречена дума. Срещу такива не се рита. Никой не ще да мре, преди да му е дошло времето. Търпението е по-добро…
Хората, над чиито глави говореше Вълкодав, постепенно се окопитиха от изумлението си и се отдръпнаха припряно, разчиствайки място между него и четворката въоръжени пришълци. Любителят на кокошки и млади булки напук на предупреждението отново жестоко ощипа жената и накрая я пусна, по- точно — отхвърли я като недопита халба. Размазвайки сълзи по лицето си, булката се изправи чевръсто и се шмугна в близката врата. Четиримата с интерес разглеждаха Вълкодав, мъчейки се да проумеят що за птица е гракнала насреща им. Тоя да не е луд? Главатарят запита направо:
— Ти кой си, че да ни даваш акъл?
