работа, бе широко, ала сам не се наемаше да го мъкне. Но ако впрегне и Еврих, после ще го поосече с брадвата и ще издълбае хубави стъпала — дълго няма да се износи такава стълбичка за входната врата. Няма да се износи чак до деня, в който синовете на Сигина току-виж наистина се завърнали…
Грапавият дънер жулеше раменете, пладнешкото слънце жареше изпотения гръб, но Вълкодав стъпваше с леко сърце. Горе-долу така се беше чувствал в Бяла вода, докато строеше своята си къща. Свято дело — къща да вдигаш. Хубава, голяма къща. Под могъщи стари борове, раснали на воля. Споменът бе приятен. Споменът за дома, където го чакат. Побелелият Варох със славния му внук Зуйко. И, то се знае, Тилорн и Ниилит…
Сигина май наистина бе безумна. Тиха луда. Съплеменниците на Вълкодав наричаха такива като нея блажени. Тя не се търкаляше в припадък, не си говореше сама, не тичаше гола. Само стоеше на хълма и се взираше дали не идват от далечен край нейните синове. Навярно ги е погребала още като младенци. А комай изобщо не ги е раждала. Вянинът подозираше, че това никак не е по нрава на обитателите на селото. Хората не харесват някой да се държи странно. Не обичат някой да не е като всички други. Хората почват да се замислят от кои Богове е дадена тази чудатост, дали от Светлите или от Тъмните?… Ала, от друга страна, защо една безобидна жена да не си измисли красавци синове и да ги чака — кротко и търпеливо, без никому да пречи? Нима това е чак толкова лошо?… На кого пречи с това си чакане!
Ако още бе имало по белия свят жив род на Сивите песове и ако клетата помрачена Сигина, посветената на вечното очакване дъщеря на неведом народ, случайно би се появила край селищата им, те със сигурност биха й дали подслон. Много ли място ще заеме тази жена? Да не би да открадне топлината на общото огнище? Да не би да изтърка дъбовото дюшеме в общинната къща с нозете си? Или от сядане пейките ще строши? Да не би да яде като хала, че да остави гладно дружното семейство, което я е приютило?… Винаги има одър, пейка и паница в повече. И нека си ходи колкото й душа иска да чака синовете си — ако ще на брега на Светин, ако ще — на близката ливада.
Да. Стига нейде по белия свят да живееха още Сивите песове…
Както Вълкодав предположи, в жалката землянка с трън да влачиш, нямаше какво да закачиш. И с храната бе зле, даже не миришеше на такава. Е, ако не броим малкото каша от по-ланшен ечемик, а туй си е конски зоб, не човешко ядене. Ала това не бе беда — поправимо е. Пътешествениците се канеха да купят в Кондар място на кораб, за да прекосят с него морето, и затова носеха със себе си тежка кесия със сребро. Стига и за пътуването, и за ново облекло, ако се наложи, и за прилична стая в крайпътен хан… Днес, за втори път след Портала, Еврих развърза общия кемер, излови няколко дребни монети и отиде с тях в селото. Граматикът добре владееше нарлакското наречие. Пък и, не като своя спътник, умееше да се погажда с хората. Навярно вече се е върнал с чувалче грах и парче пушено свинско.
А ако се размечтаем, защо да не си представим и гърне с мляко, а към него — хубава прясна погача…
Дънерът все пак си тежеше, инак Вълкодав би хукнал на бегом. Изкатери нагорнището и закрачи по познатата пътека през рядка горица. Прилепчо, който сякаш дремеше на другото рамо на вянина, внезапно литна без звук и се изгуби между вейките. Нюхът на Вълкодав бе за завиждане пред повечето обикновени люде, ала не можеше да се мери с дребничкия черен хвъркатко. Сигурно лакомото зверче бе усетило вкусен дъх откъм дома на Сигина.
Вълкодав грешеше. Още преди да е прекосил прибрежните гъсталаци, Прилепчо се върна и с тънички крясъци закръжи пред лицето му. Малкият нощен ловец обикновено се държеше така само ако е станала някаква беля, която изискваше, според него, незабавната намеса на грамадния му нелетящ приятел.
— Хайде сега, стига си цвърчал… Какво толкова е станало… — измърмори вянинът.
Прилепчо не мирясваше и Вълкодав друсна дънера на земята, ала го нагласи така, че сетне да е лесен за вдигане. Тръгна подир животинката, отначало с бърза крачка, а после се затича. Без прегъващия го надолу товар бе радостно и свободно да се впусне в бяг човек.
До землянката нямаше кой знае колко път. Вълкодав прескочи звънлив ручей, пробяга ливадата и съзря Еврих край жилището на Лудата. Личеше, че вместо хляб и мляко граматикът бе донесъл от селото голяма синина под окото. Вълкодав ускори ход, преодоля последните стотина крачки и се убеди, че разбраният арантянин наистина е успял да си изкара боя. Еврих седеше оклюмал на пън пред входа в землянката, Сигина стоеше редом и жаловито го галеше по главата, рошейки златистите му къдрици. Еврих притискаше нещо към лицето си. Озърна се при шума от стъпките на Вълкодав и вянинът видя, че граматикът държи дебела желязна подкова.
Вълкодав спря в очакване на обяснения.
— Не поискаха нищо да ми продадат — след дълго мълчание промълви Еврих и Вълкодав разбра, че умира от срам. — Те ми казаха… прости ми, почитаема, но ми казаха, че ти и без това много си им задлъжняла… и парите отивали за погасяване на борчовете. Било, казват, редно да се отнемат от нейните гости…
Сигина виновно разпери ръце:
— Те наистина отначало ми даваха милостиня. Навярно са прави да казват, че съм им задлъжняла…
— И колцина бяха? — поинтересува се вянинът.
Неударената половина на лицето на граматика поруменя. Младият учен сърдито се извърна и мрачно изсумтя:
— Колко, колко… Да ги беше видял! Един мъжага с братята си… всеки по-дебел от мечка!
— Сигурно Летмал е бил — поясни Сигина, без да спира да утешава граматика с ласкави милувки по косата. — И братята му Кромал и Данмал. Пакостливи момчета. Баща им същият беше. На младини, помня го аз, много добре помня…
Вянинът въздъхна. Май дънерът, зарязан по пътя, така щеше да си остане в гората. Освен ако някой не си го прибере — за огрев. Попита сухо:
— Ти не би ли искала да ни придружиш до Кондар, госпожо?
— В Кондар? — замисли се жената. — Не… ами ако дойдат моите дечица?
— А те дали знаят, че ги чакаш именно тук?
— Не, разбира се — усмихна се тя. — Нима това е толкова важно?
Имаше прекрасна усмивка.
— Тогава защо не напуснеш това село, почитаема? — учуди се Еврих.
— Тук е по-близо до планините — обясни тя с търпение на бавачка към неразумно хлапе.
Вълкодав веднага си помисли за каторгата. Да не би тъкмо в Скъпоценните планини да са се озовали безпътните й момчета?… Той се намръщи и запита:
— Какво правят те в планините?
— Ами един ден мъничкият ми се изгуби сред ридовете и големият ми тръгна да го търси! — с гордост сподели Сигина. — Веднага щом намери братчето си, двамата ще си дойдат. Затова ги чакам тук.
Арантянинът и Вълкодав се спогледаха. Граматикът се прокашля:
— Твоите синове, почитаема, далеч по-лесно ще те намерят в Кондар. Кондар е голям град. Непременно ще се отбият в голям град. А малко селце може и да подминат.
Сигина отвори уста да възрази, че не може да се случи такова нещо — да се размине с децата си, но Вълкодав я превари, като се обади:
— В Кондар ние задължително ще намерим добри хора, госпожо. С тях ще можеш често да си приказваш за своите момчета. И онези хора няма да ти се присмиват като местните.
Жената колебливо местеше поглед от единия към другия си гостенин. После очите й попаднаха връз кривата врата на землянката. Върнаха се към острите планински върхари. Към ледените зъбери, сияещи всред лилавото небе под лъчите на неистовото, размазано от високи перести облаци слънце…
— Чувал съм, че от Кондар пак се виждат планините — пропъждайки съмненията й, изрече Вълкодав.
— Засечният рид продължава до самото море — подкрепи го Еврих. — И там се събират всички пътища, които прекосяват ридовете. Мога да ти покажа карта, искаш ли? Бил съм в Кондар. Градът има пет порти, без да смятаме пристанището. Ще обиколиш и петте порти, за да разпиташ стражниците за синовете
