служел той на самата владетелка, кнесинята солвянска. Съпровождал я бил до велиморската граница и там едва не погинал. После — върнал се и тутакси хукнал да бяга, накъдето му видят очите от престолния град. Бягал, защото имало за какво… Та този ли ще стане стопанин на къща?!
Понякога на Еленушка й се струваше, че възрастните право казват. Ето че и песът с мънистото на нашийника, толкова приличащо на подареното, отдавна не се е вясвал…
Девойчето си спомни славното скромно момче от рода на Кръсточовката, който заедно с родителите си бе идвал на гости у тях. Беше преди месец…
И внезапно устните й, изпълнени с неразбираемо отвращение, прошепнаха:
„Ще напусна рода!“
Изрече го и се уплаши от собствената си безразсъдна дързост, даже се озърна — дали не я е дочул някой?… Момичето, разбира се, бе закърмено със старинни приказки, в които девойки и момци бягали от вкъщи, за да не ги оженят за немил или немила. Ала едно е на приказка, а друго в живота. Не бива да се напуска родния дом. Лошо е. Всяка друга беда е за предпочитане пред отказа от рода. Търпимо е и съпруг да си вземе нелюбим и до бели коси да въздиша за несбъднатото — по-добро е от бягство. Да… Пък и — що за любов е това, на тринайсет години!… Какво разбира от любов на тринайсет години!…
На тринайсет трябва да слуша майка си. Туйто.
Вълненият конец се увиваше около гладкото брезово вретено, точеше се от къделята, равно и красиво усукан. Ръцете на девойчето вършеха привичната работа сами. Еленушка бе още в онази щастлива възраст, когато всичко се привижда като игра. Наужким. Поне наполовина всичко е наужким. Затова тя повтори, забавлявайки се сякаш с малка пакост, като призова призрака на най-страшната беля:
„Ще избягам пък!“
Сега вече не й прозвуча толкова тайнствено и стряскащо както одеве. Дълбоко в сърцето си Еленушка знаеше едно нещо, известно по неведом начин на всички деца, засега непопарени от горчивите обиди на съдбата. Зло ще я подмине, нещата ще се наредят — така казваше това й знание. Всичко ще бъде добре. Босото й краче докосваше кротката топла вода и момичето мърдаше пръсти, наслаждавайки се на гъделичкащия допир с плуващата по повърхността лъчевица. И изведнъж се сепна, трескаво преброи гъските, намери с поглед водача им… И, гледайки едрата силна птица, Еленушка си пожела невъзможното — ето, ако сега вземе и се покаже над водата невижданият Речен кон, значи трябва да напусне рода и да поеме към неизвестната си съдба. Намисли го като желание и за всеки случай даже затаи дъх…
Разбира се, нищо не се случи. Не се разврякаха гъските, които имат остър слух, не шляпна широката опашка на рибището, не се издигна, полепнал с лъчевица гръбен плавник, покрит с бодли… Че нима би могло да стане другояче?…
Еленушка въздъхна. Едно е да си измисляш небивалици и тайно да се надяваш, че може и да се сбъднат, кой ги знае Боговете, може и да позволят да се случи?… Ала съвсем друго е да се убедиш, че на невъзможното затова така му викат, защото идва от НЕ МОЖЕ и наяве никога не става. Ловките пръсти защипаха от къделята нежна пухкава опашка, дясната ръка сякаш сама врътна вретеното… И тогава ходилото и, люлеещо се във водата, обръсна нещо плътно и хлъзгаво. Момичето, още преди да се уплаши, чевръсто подви крак и погледна надолу.
Право под нея, под тънката ципа на водната повърхност, лениво шаваше с плавници огромно рибище, което я зяпаше с кръгли безизразни очища. По-късно Еленушка така и не успя да съобрази към коя рибешка порода все пак принадлежеше Речният кон. Сом? Щука? Пъстърва?… Не го виждаше добре заради отразеното във водната гладина небе и листа, пречеха й и дребните листенца на лъчевицата. Ала ясно различаваше тъмната сянка, дълга навярно разтег3 и половина, и немигащите очи, които й се сториха твърде разумни за риба.
Еленушка ахна и трескаво присви нозе, вкопчи се в близкия клон, ала сбърка, защото бе сух и се прекърши. Момичето залитна, отчаяно изпищя и падна по гръб във вирчето. Късият миг, в който летеше надолу, бе достатъчен, за да си представи какво я чака — как Речният кон я захапва за ризата и я завлича към дълбокото, надолу, надолу, в непрогледния здрач на дъното, а слънцето се отдалечава, отдалечава и ето че гърдите парят и няма въздух, нито глътчица няма… Пльосна сред пръски, водата се издигна покрай нея като зеленикави прозрачни стени, които тозчас рухнаха обратно, заглушавайки вика на Еленушка. И тя почувства как под нея се стрелна гладкото туловище, стрелна се и изчезна в дълбината на вира. Закъсняло закряскаха гъските, запляскаха с криле. До брега имаше три загребвания, момичето заплува трескаво, кокорейки мокри опулени очи и с плач изскочи на сухата трева. Не скоро се успокои затупкалото й сърчице, не скоро престана да й се привижда, че Рибоконят изпълзява подире й, за да я сграбчи. Постепенно диханието й престана да прилича на хълцане, девойката намери дългия прът, с който усмиряваше своеволните гъски, и дълго се мъчи да извади от водата хурката си. Щеше да я достигне по-лесно, ако се покатереше пак на брезата, ала не посмя да го стори.
Денят започна неприветливо, ала дъждът не покапа повече. Вълкодав изпълни обещанието си и не събуди Еврих. И когато граматикът сам отвори очи, със срам забеляза, че слънцето, едва видимо зад облаците, наближава пладнешкото си място на небосвода. Младият арантянин припряно седна и завъртя глава, търсейки спътника си. Вълкодав лежеше под навеса край отдавна изстиналата пепел от огъня и спеше мъртвешки сън, притиснал колене към гърдите си. Ето, имало предел и за неговата издръжливост. На рамото на вянина седеше Прилепчо, ала не дремеше, а се озърташе войнствено, разперил ноктести крилца.
Еврих предпазливо се надигна, взе котлето и на пръсти се изниза за вода.
Жената стоеше на върха на хълма и гледаше друма, по който към селото се приближаваха вянинът и арантянинът. Отдалечеността все още не позволяваше да се видят лицето и дрехите й, личеше само как вятър брули тъмните поли на роклята. И, кой знае защо, изглеждаше сякаш стои там отдавна.
Пътешествениците лесно откриха пътеката, водеща от бреговете на Ренна към селището. Колкото се отдалечаваха от реката, толкова по-широка ставаше пътеката, докато не опря до истински, добре отъпкан път. По него караха добитък на паша. Пак той водеше към големия град. Там, където в друма се вливаше пътеката от реката, имаше завой, пътят се отбиваше на запад, по посока на морето. Нататък се точеха дълбоки коловози — следи от тежки каруци.
— Наистина ли трябва да идем до селото? — нерешително попита Еврих. — Каква работа имаме там? Нека продължим направо за Кондар…
— Ако не искаш, не отивай! — мрачно отсече Вълкодав. — Продължавай, аз ще те настигна.
Той не откъсваше очи от жената на хълма. Еврих упорито тръсна глава, къдриците му се разлюляха, но последва спътника си. Предположи, че нуждата на Вълкодав да се отбива до селото се дължи на снощния му разговор с безплътния събеседник, чийто глас граматикът така и не долови. Сигурно бе нещо важно. Вероятно същото, заради което преди няколко дни той самият също би поискал да спрат в селото. Като роден в просветена страна човек, Еврих не се срамуваше да говори за страховете си, понеже това му помагаше да ги преодолява. Варваринът, за разлика от него, явно смяташе разумното поведение за признак на непростима слабост…
А Вълкодав бе впил взор в самотната фигура, до която оставаха не повече от стотина крачки, и мислеше за предсказаното от Майка Кендарат. Словата й бяха готови да се изпълнят… „Добри ми човече, сполай ти, да си виждал по пътя моите синове…?“
Вътрешно изтръпнал, сякаш в корема му замръзваха ледено-мразовити паяжини, Вълкодав нито забави, нито ускори ход, макар че студените тръпки плъзваха по цялата му снага, проникваха в нозете и вдървяваха походката му, катереха се нагоре и стягаха гърлото. Задиша с усилие, знаеше какво е това. Страх. Само някой, който много добре го познаваше, би се досетил, че Вълкодав се бои. Някой като Прилепчо, например. Черното зверче бе неспокойно — литваше от рамото на приятеля си, описваше стремителни кръгове, търсеше врага, ала не намираше никого достоен за схватка и се връщаше. Еврих познаваше спътника си по-зле.
Най-тревожното за Вълкодав бе това, че не успяваше да разбере от кой род и от кое племе е стоящата
