Това беше старото русло на реката, напуснато от водните бързеи. Приличаше на захвърлена стара дреха. Звор, по-малкият син на великата Светин, един ден намерил по-пряк път да се влее в матерното течение, като минал през гори и блата. Сега се отбиваше да посети напуснатото русло само през пролетта, по време на разлива, а понякога и след есенните дъждове. През останалото време старото корито дремеше, обрасло с шавар. Хлапетата на Борсуците и Петнистите елени чуваха вечер как нейде зад камъша шляпа с опашка в останали вирчета върлото рибище, за което се носеха легенди, мълвяха се небивалици. Някои го смятаха за любимия кон на Водния Господар. Други прекословеха, че не би държал Господарят своя Речен кон в мочурището на старото корито, далеч от главното русло. Трети допускаха, че под гористия вал, преградил реката, има проточна пещера…
Момчетата мечтаеха да уловят чудното рибострашилище и всяко лято скришом от възрастните спретваха сал, от който да го дебнат. Милозливите момичета обаче всеки път намираха недовършения сал и го разтурваха, а на вечния Рибокон хвърляха бучки засъхнала каша. Никой не бе зървал подводния обитател със собствените си очи, но децата обожават да подслушват какво си приказват възрастните и знаеха, че към глухите плисъци също като тях са се прислушвали техните майки и бащи — със затаен дъх и примряло сърце. А преди това — навярно бабите и дядовците…
Тринайсетгодишната Еленушка седеше на ствола на крива бреза, огънала се над водата. Дървото отдавна бе започнало да се навежда към реката заради подкопания от нея бряг, ала не падна и не загина. Вкопчи оцелели корени в здравата пръст, протегна ги навътре, поизправи дънера, вирна здрави кичести клони. Еленушка се беше настанила върху бялата кора, подвила едното си босо краче, а другото клатеше над водата. Рибището живееше в дълбоката част на старото русло, гъските навярно знаеха това и не напускаха плитчините. Пък и имаха достатъчно място да поплуват, да похапнат и поиграят. Еленушка с половин око наглеждаше ситите пъстри птици, като крепеше с лакът хурката, забодена в пояса й, изплетен от разноцветни шнурчета. Нейният род, Елените, изрязваха хурките си изящно, украсяваха ги с орнаменти и често изобразяваха върху тях сътворилите вселената Богове. От бащиния и род обаче се присмиваха на тези „глезотии“, твърдяха, че се придържат към по-древни приспособления за предене, които са им завещани от Боговете-прародители, и изобщо не е задължително да драскат ликовете Им върху дървото.
Ала и двата съседни рода ловко боравеха с рисувани или недодялани хурки, като се изхитряха да предат дори в движение, пък съвсем нищо работа — да го вършат наглеждайки гъски…
Еленушка предеше хубаво. Нишката й винаги ставаше тънка, равна и здрава. Само че днес й идеше да хвърли преждата във вира. Заедно с хурката, като й върже камък за по-сигурно. Днес Еленушка предеше вълна. Готовата прежда трябваше сетне да се боядиса в синьо и червено, а част от нея — щателно да се избели. И после се сяда на стана, хваща се кросното, за да се изтъче девическа премяна — понева. Вече не е момиченце, на тринайсет години е.
Тринайсетата годишнина е особена година в живота. Снагата съзрява, подготвя се да възприеме женското си предназначение. Търка очички пробудената за любов душа. На момичето се дава име като на възрастна, родът се сбира за свята трапеза, то е цял пир, и най-старата баба заедно с другите жени обличат порасналата девойка в първата в живота и понева. Вестта, че еди-кой си двор има мома за женене, ще се разпространи през близките до далечните съседи и още по-нататък, майка и ще вземе строго да гледа към младите момци, бленуващи да откраднат ясната перла или мънисто от плитката на девойката, за да се закичат с нея — белег за избран от момата жених…
Еленушка веднъж вече е дала своето мънисто, ясната си перличка. Още преди три години. И оттогава какво ли не чу от родата си. Че онази й перла не се брои. Че по недомислие я е подарила. Малко дете си била, казваха й вкъщи. С какъв акъл си могла да правиш такива неща? Срамота! По-добре е да забравим за тогава… Виж, сега — вече съвсем друга работа. Сега е редно да поискаш добър съвет от майка си и да дадеш надежда на момък от добро семейство, така че след три-четири години наистина да ти стане годеник. И момъкът да е такъв, че с гордост и чест да носи обещаващия дар…
А онзи Сив пес — що за стока е!? Появи се веднъж — и край, няма го, пропадна вдън земя. Слухове само долитат, стига наистина да говорят за него, а не за някой друг. Хората приказват, че уж
