Право на двубой

да му се привижда, че майка му и баща му все още витаят ТАМ, наблюдават деянията на сина си, гледат го през седемте прозрачни небеса и бленуват да го прегърнат…

Глас го стресна, но съвсем не от предвидената посока:

— Май не ми се радваш, момко?

Вълкодав се извърна светкавично, но стрелналата се към меча ръка спря насред път. Зад външния кръг стоеше ниска беловласа жена, облечена в сиви вълнени шалвари и синьо подплатено елече. Стоеше напето и с насмешлив укор разглеждаше вянина, склонила глава към мършавото си рамо.

Еврих, който се унасяше, подскочи стреснато и видя, че спътникът му се изправя и тръгва към ръба на светлината, където зад кръга се диплеха плътни валма мъгла.

— Господарке!… — дрезгаво проговори Вълкодав. — Майко Кендарат!…

Съдейки по всичко, вянинът сам, по собствена воля се гласеше да пристъпи отвъд трите защитни кръга, където го дебнеха… Но с кого говори? Еврих не чуваше друг глас, освен този на варварина. Въпреки това очевидно се водеше беседа. И да, едно от парчетата мъгла, точно пред Вълкодав, не се отнасяше встрани като останалите. Дори комай се оформяше в човешка фигура. Косите на арантянина настръхнаха. Някой подмамваше спътника му в капан.

— Стой!… — изкрещя той, скочи на крака и без да се замисли, наруши собствения си предпазен кръг. — Спри се, дивако!…

Той настигна Вълкодав и го сграбчи за ръкава, като много добре разбираше, че не би могъл да го задържи. Успя да си представи какво ще сполети него самия, след като спътникът му прекрачи и трите начертани линии и крехката граница бъде нарушена… А той, Еврих, дори не бе докосвал с пръст убитите от вянина насилници! Нима те и него ще… ох…

Въпреки това не възнамеряваше да изоставя другаря си.

— Не излизай от кръга, чедо — каза Кан-Кендарат. — Няма защо!

И тя вдигна ръка с длан, обърната към него. Движението й бе заредено с удивителна сила. Еврих отново не чуваше гласа и не бе наясно с кого точно приказва Вълкодав. Ала усещаше… присъствие. Отначало то го зашемети и стресна с мощта си. Чак след малко проумя, че присъствието е благо. И при все това — плашещо…

Вълкодав спря. Изтръгна ръката си от хватката на Еврих и коленичи пред жената.

— Не се пазех от теб, Майко Кендарат — промълви той глухо. — Само че… не предполагах… че си завършила земния си път…

Той бе съвсем наясно, че белокосата му наставница е тук не в плътта си.

— Не съм го завършила — подсмихна се тя. — Ала ако всички мои ученици почнат да постъпват като теб, тогава наистина ще се моля странството ми да приключи най-сетне!

Вълкодав премълча.

— Ти отново чакаш да те застигнат духовете на убитите от теб — продължи жрицата на Богиня Кан. — Даже мен помисли за отмъстител! Не бой се, те няма да дойдат… — Вълкодав вдигна глава и тя поясни: — Бе им позволено да придобият онова послесмъртие, което са заслужили. А ти…

— Те вършеха зло — каза Вълкодав.

— Вярно е — съгласи се Майка Кендарат. — Вършеха. Мислиш ли, че ТИ си направил добро? Убил си ги. Прекъснал си нишките на шест живота. Защо?

Вълкодав се заинати:

— Те вършеха зло.

— Затуй — кимна жрицата — ти постъпи по най-лесния начин. Просто ги уби, без много разправии. Горд ли си с това?

— Съжалявам — рече Вълкодав, — че не разпитах четвъртия по ред мой съперник, откъде знае някои тайни на кан-киро. И що за Наставник на воини се е пръкнал отвъд морето в Тин-Вилена…

На Еврих му се стори, че неподвижното преждено валмо мъгла с бегли очертания на човек потръпна. Едва-едва.

Вълкодав пък видя сянката, преминала през лицето на Майка Кендарат. Навярно и тя вече бе уведомена за станалата беля — божественото Изкуство беше попаднало в лоши, мръсни ръце. Ала каза съвсем друго:

— Жалиш не за убийството, а задето не си накарал клетия младеж да говори? Наистина ли би го изтезавал?…

От пронизващия взор на кафявите очи на Кан-Кендарат нямаше къде да се избяга. Вълкодав призна неохотно:

— Бих. След като има заради какво, защо не.

Китката на жрицата отново литна нагоре в жест на гняв и отвращение… Еврих почувства как го лъхна жар сякаш от пещ. По-късно щеше да разпита Вълкодав и не изпита и капчица съмнение в способността на незримата му събеседница да катурне от десет крачки само с помръдване на ръката дървено трупче от пейка, както правеше Тилорн.

— Не говори така, инак съвсем ще се отрека от теб! — възкликна Майка Кендарат. — Ти възнамеряваш утре да спреш в нарлакско село? А не те ли е страх, че първият срещнат там може да е някоя почтена жена, която ще те попита дали не си срещал по пътеките на Засечния рид младите й синове? Те, ще каже, служеха като наемни воини, обещаха напролет да си дойдат у дома…

— Всеки душегуб си има майка — възрази остро Вълкодав. — Дай тогава да не ги наказваме изобщо, така ли?…

— А кого си наказал? — учуди се безплътната гостенка. — Ти просто потвърди, че те бива повече от мнозина да се сражаваш. И толкоз!

— Хубаво — рече Вълкодав, — следващите злосторници просто ще ги пусна по живо по здраво, нека си насилват на воля. Това ли искаш?

Жрицата поклати глава — бавно, с укор и печал.

— Нищо не си разбрал, чедо — промълви тя. — Аз само те побутвах към осъзнаване, че щом си се намесил в чужда участ, трябва да стигнеш докрай. Щом си избрал да наказваш, трябвало е да накараш тези хора да разберат какво злодеяние са извършили. Нима би имало по-страшно възмездие при това положение? На мен не ми хрумва. Ти, ако ти се блъска главата — заповядай. Само че, намесвайки се в чужд живот, ти не пожела да въздадеш истинско наказание, защото би ти коствало част от твоя собствен живот. Може би дори — целият. Ти не поиска да сториш това. Предпочете да ги убиеш. За по-лесно.

Вълкодав стоеше на колене с наведена глава. Мислеше си: Тя има право. Онези шестимата, докато ги убивах един по един, надали са се разкайвали за деянието си. И да съм ги принудил за нещо да съжаляват, то е било, че са се оказали по-слаби от мен. За нищо друго срам не ги хвана… Тя е права.

Въпреки това нещо в него се съпротивляваше, отказваше да заеме страната на дребничката жрица. Да, тя е достигнала духовни висини, за които не съм достоен дори да мечтая. Само че у нас като заловят насилник, просто му разпорват корема, защото така се пада на мерзавеца, защото аз, Вълкодав, го смятам за правилно и, хайде, не добро, но в никакъв случай не е ЗЛО. Възмездие. За мен негодникът е престъпник, мръсен насилник на жени. За нея — нещастен юноша, когото трябва да съжалявам. Ами, съжалявам го. Съжалявам, че се е родил. Няма право да живее, след като върши зло. А тя е готова да пропилее остатъка от живота си, за да обърне изрода на праведен път…

Прилепчо кръжеше във въздуха около темето на приятеля си и пищеше тревожно.

— Значи си решил, че можеш да оценяваш кой заслужава да живее и кой не? — попита Майка Кендарат.

— Не зная — забил поглед в земята, отвърна Вълкодав. — Зная само, че те вършеха мерзости. Повече няма да го правят.

— Но и добро също не ще направят вече! — прозвуча отсреща. — Сред тях имаше такива, които можеха да се опомнят!

— Да го бяха сторили навреме! — вдигна рязко глава Вълкодав. — Ти видя ли онова девойче на какво приличаше след тях?

Ала там, където току-що стоеше беловласа смугла жена, бе празно. Единствено мокрите тревички трепкаха под ударите на дребните дъждовни капки…