като стълб жена. От живота си в големите градове той беше свикнал, макар и трудно, да не се учудва, когато срещне велх, навлякъл солвянска горна дреха и сегвански потури, че и мономатански сандали. Но на село?… Беше посещавал Нарлак и знаеше, че тук, както и навсякъде по селата, живеят роднини. Откъде би се появила сред тях незабрадена старица с разноплеменни дрехи, явно паднали й се от чужд гръб, очевидно подарени и криво-ляво прекроени?… В главата му се мярна дори спомен за каторгата, пъклените недра на Скъпоценните планини, където разликите в облеклото бързо се изтриваха от мръсотията, потта и кръвта, овехтяваха до еднакви за всички дрипи… Когато до жената остана половин хвърлей, Вълкодав за всеки случай я поздрави според обичаите на Нарлак:
— Нека те топли Свещеният огън, майко на достойни мъже…
Старицата забави отговора си, а после, всявайки смут и изумление у пътника, отвърна според вянските традиции:
— И на теб, сине на славна майка, здраве желая.
— Добър ден, почитаема госпожо — поклони се Еврих.
Жената отвърна веднага, отново в тон:
— Добър да е, любезни младежо.
Вълкодав през това време се убеди, че взорът му го е подвел — жената не бе старица. Всъщност навярно никой не би могъл да определи възрастта й. Не беше млада — това беше сигурно. Ала и стара не би я нарекъл. Освен ако не се вгледа в бездънните й, древни очи, много видели, много поели. И — нито един бял косъм в косите, лицето — красиво и гладко, почти без бръчки…
— Чакам синовете си — радостно проговори изведнъж жената. — Скоро трябва да си дойдат. Кажи ми, чедо на Сивите песове, дали не си ги срещал нейде по Засеката?…
Той почувства как сърцето му заудря конвулсивно в ребрата и даже не отдаде дължимото на удивителната прозорливост на жената — та тя се обърна към него с родовото му име! Не всеки солвянин би разпознал племето на Вълкодав, да не говорим за нарлаките…
А жената продължаваше:
— Моите синове са млади хубавци. Ще дойдат откъм планините. Всеки момент може да се появят, знаят, че ги чакам на този хълм. Дали не си ги срещнал нейде по пътя си?
Вълкодав отвори уста, закашля се и някак се накара да проговори:
— Докато минавахме Засечния рид, срещнахме седмина…
Чуваше гласа си чужд, пресипнал, изведнъж прозря, че Майка Кендарат е била права от първата до последната изречена от нея дума, че е бил пренесен на ръце през светлия Портал от твърде добри люде, и Онези, които надзираваха този Портал, просто бяха съжалили праведниците, не ги бяха погубили заради едного недостойния… Но някой следващ път… Помъчи се да се сети дали сред насилниците имаше поне един нарлак, ала паметта му го остави несигурен. Затова каза на чакащата майка:
— Тези седмина бяха лоши хора… Тоест, шестима от тях. Един се оказа по-добър от останалите… Той остана жив.
Жената величествено кимна.
— Значи — с усмивка отвърна тя — не сте срещали синовете ми. Онова момче, разправяш, било самичко, а моите деца винаги се държат заедно… Те непременно биха ви помогнали в битката със злодеите. Ами… значи, днес от ридовете никой няма да слезе повече. Заповядайте в дома ми, добри хора. Починете си. Сигурно сте тръгнали за Кондар?…
Съборетината на жената трудно би могла да се нарече дом. В Нарлак открай време е било по-топло и сухо, отколкото в страната на солвяните, да не споменаваме вянските гори. Находчивият тукашен народ отдавна беше свикнал да ползва този Божи дар и вместо къщи от трупи, издигнати заради влагата над земята върху яки пънове, си спретваше землянки. Разбира се, не всички се закопаваха в пръстта, само по- сиромасите. Вълкодав определено не обичаше подобен сой обиталища, миришеше му на липса на самоуважение, но нима бе редно да спори с обичаите на цяла страна? Още повече, че едно време му се бе случвало да посети напълно уютни нарлакски жилища, сухи, топли и разумно устроени. Стопаните на онези домове надали биха се съгласили да държат в такава землянка дори добитъка си.
Клетият коптор комай помнеше не само Последната война, но и самата Велика Нощ. Покривът едва се издигаше над осеяната с бабуни и къртичини земя. Отдалеч повече мязаше на весело зелено хълмче, ала отблизо се виждаха парчета мръсна брезова кора да стърчат изпод чимовете, а тук-там зееха дупки… и въобще, по-добре да не ти хрумва да се разтъпчеш отгоре, току-виж си се продънил. През дупките се изнизваше рехав дим от едва мъждукащо огнище. Вълкодав вече знаеше какво ще завари вътре. Покрити с плесен стени, влажен под с купчинки гниеща слама… и, то се знае, нито коричка за ядене. Няма пушени бутове да висят на куки от мертеците, нито плитки румен лук, нито дъхава погача в пешкир. Най-много — пукнато гърне с водниста каша, самотно кацнало над мъждиво огнище от зле изпечена глина…
— Как да те наричаме, почитаема госпожо? — попита Еврих пътьом.
Тя ласкаво го погледна и рече с усмивка:
— Тук ми викат Лудата Сигина.
Вълкодав само въздъхна наум. Свирепото напрежение, преживяно на хълма, още го стягаше отвътре. Лудата!… Работата излизаше по-дебела, отколкото смееше да предполага.
— Ти не приличаш на безумна, госпожо — предпазливо поде Еврих. — Ако питат мен, признавам, че водиш беседата мъдро и достойно…
— Когато дойдох тук да чакам синовете си, тогава те… — Сигина посочи с кимване на глава към селото, — … те тутакси ме нарекоха луда, право в очите. Вярно, отначало ми даваха храна и ми помогнаха да направя къщата, но… понеже не умея да ходя боса по сняг или въглени, не бърборя загадъчни слова, каквито хората очакват да бълва един заздрачен разсъдък, се отдръпнаха от мен… А аз просто чакам синовете си.
— Отдавна ли са те напуснали децата ти, госпожо? — запита Еврих.
Тя безметежно се усмихна и рече:
— Не помня. Нима това е толкова важно?
Близо до землянката имаше малък бостан, от който Сигина, очевидно, се препитаваше, освен ако милосърдните селяни не й даваха нещичко отгоре. Прекопаното място наистина не беше голямо — колко ли земя може да гледа самотна, вече немлада жена?… Пък и щом поне половината от всеки свой ден тя прекарваше на хълма в очакване на отдавна пропадналите си момчета… Вълкодав даже се усъмни дали тя изобщо има деца.
Сигина първа слезе към вратичката по почти изтритите от дъжда пръстени стъпала и странниците я последваха. Вълкодав, както повеляваше приличието, се поклони към прага и чак тогава го престъпи. Очакванията му се сбъднаха. Единствената разлика се състоеше в липсата на гърне; вместо него над огнището висеше на окадена верига поочукан котел. Висеше криво, на една страна, така че да не се изсипе варивото през проядена от ръжда дупка…
Прилепчо кихна, изпърха от рамото на вянина и неделикатно изхвръкна навън. Обиталището не му хареса. Че и кой ли би го харесал…
— Ако ни позволиш, ще останем няколко дни, почитаема Сигина — рече Вълкодав. — Няма да те притесним.
Връщаше се от брега на реката с доста дебел дънер на рамо. Беше не само дебел, но и пресен — убито и влачено от стремглавата Ренна при последния й разлив дърво. Вянинът смяташе, че от него ще станат добри дъски. Реката прояви голяма милост. Подари му още два добри ствола с останки от дебели клони тъкмо на нужната височина. Тях Вълкодав нямаше да цепи на дъски, а възнамеряваше да ги постави за подпори на покрива на землянката на Лудата Сигина. Попадна насред плитчината и на две одрани в каменистото дъно, но напълно здрави трупи, вярно, бая подгизнали. Едното дърво можеше да влезе в
