ханджия. — Тези хора са с мен. Носим ранен младеж от свитата на благородния господин по име Алпин от Кондар. Момчето пострада при наводнението на реката.
Стопанинът на гостилницата беше родом от Южен Нарлак, неведомо от кой вятър запратен в този северен край. Южняците лесно се разпознаваха по светлите, прави и твърди като слама коси. Вълкодав разсъди, че сигурно предците на ханджията са били южняци, а не той самият. Тамошният народ имаше силна кръв. Хем живееха редом с мургави халисунци и на воля раждаха общи деца — ала всички русокоси!
А ханджията, слушайки арантянина, видимо се успокояваше, светлите му вежди престанаха да се блъскат над носа, изгладиха се угрижените бръчки по челото. Защото едно е да ти довлекат заразноболен, а съвсем друго — ранен. На всичко отгоре момче от благородна свита, храненик на важен господин, който е наследник на самия конис! Немалка чест е да приемеш такъв гостенин. Други засега нямаше много и ханджията поведе доволен новопристигналите да им покаже стаите. Стълбището, както обичаха да строят в Нарлак, беше вито и много тясно, досущ като в бойна крепостна кула. Наложи се да зарежат носилката и Вълкодав внимателно пое Инори на ръце. Момчето спеше, тоест пребиваваше в блажен несвяст, в който го държеше граматикът от опасение, че ще страда. Когато вянинът го понесе нагоре по стъпалата, момчето в просъница го прегърна за шията и го погали по набраздената от белег буза.
— Канаон… — промълви малкият майстор на шевици и сладко се усмихна.
Вълкодав потисна въздишката си и продължи.
Озоваха се в помещението за наематели и там Вълкодав потвърди едно свое предишно подозрение, че нарлаките комай се падат далечни роднини на велхите. Иначе откъде би се появил обичаят им да настаняват всички странници в една огромна стая, а край прага да оставят шарени тъкани завеси — вие, гости желани, ще обитавате тук, разделяйте си стаята, както ви е удобно. Няма що, много удобно… Вяните живееха далеч по-разумно. Някои родове даже не строяха отделно жилище за всяко малко семейство, а ги настаняваха в големия общинен дом. Ала под общата стряха си имаше отделни стаички според броя на семейните жени. И според броя на старците, желаещи усамотение. Така бе правилно и хубаво. А тук — пфу! Срамота. Ами какво друго да чакаш от беззаконно племе…
Криво-ляво заеха един кът, опънаха завеси, Еврих бръкна в кесията и отиде да се пазари с готвачките за обед за пет гърла. Вълкодав не седна да чака храндта.
— Ще се разходя — кратко поясни на жените, след като се изправи. Рейтамира само кимна плахо, но Сигина го стрелна с хитър и малко дяволит поглед. Прозорлив поглед. Сякаш Лудата виждаше всяко негово тайно намерение. И одобряваше какво е намислил. Странно.
А той никому не спомена за следите по друма. Че и какво имаше да каже за тях? Още не е сигурно, че дирята е оставена от жребеца на Сенгар. И наистина да са негови, навярно вече си е тръгнал. Защо да си чеше напразно езика?
„Близкият“ хан силно приличаше на „Далечния“, а двете странноприемници напомняха за всички останали гостилници, които бе виждал в различни времена из Нарлак. И тъкмо влезе през портата, когато в конюшнята звънко изцвили кон. На глас досущ като Серк, останал да скучае в Бяла вода, сърцето на вянина чак подскочи. Сетне Вълкодав си кимна мислено. Конят е тук. Значи и стопанинът му трябва да я някъде наблизо. Вянинът прекоси двора, качи се на верандата и отмести с ръка завесата от зебло, служеща да не пуща вътре мухи.
След слънцето навън общата стая му се стори сумрачна, но очите скоро привикнаха. Стая като стая. С камина в отсрещната стена. Не бе хубаво да се мисли неуважително за едно домашно огнище, ала Вълкодав смяташе камината за глупаво устройство, ненаситно поглъщащо дърва. Не ги правят, за да отопляват, а за да се любуваш на пламъците. И за да опечеш пред взора на капризния гост месото за вечеря… Освен това тук смърдеше. Даже преди да са се събрали всички посетители. Привечер пък въздухът ще стане като остър сос, направо да си топиш в него питката. На някои им харесва. Засега обаче миришеше на бира, пролята нейде в ъгъла и неизбърсана от мързелив слуга, откъм кухнята дъхаше на сапун, с който търкаха котлите, както и на отчасти гранясала, отчасти прегоряла мазнина по тиганите.
По това време между четири стени би останал само онзи, комуто поради някаква причина е противен слънчевият ден, празнуващ свежестта си отвън. Точно трима такива любители на сумрака се намираха в помещението. Двамина вероятно бяха местни, отдавна и здраво загърбили други радости и утехи, освен пиенето. Седяха един срещу друг в края на дълга маса, вяло местейки насам-натам нащърбени глинени чаши по изтърканите с грапав парцал дъски, докато се наливаха с изветряло, ако се съдеше по аромата му, ябълково вино. Водеха и нещо като разговор, полугласно препирайки се за дреболии.
Третият изобщо не приличаше на тях…
— С какво ще позволиш да ти услужа, доблестни вянино? — попита ханджията. Вълкодав леко се учуди — нима толкова често идват насам негови съплеменници, че този нарлак е навикнал да ги различава? Ала нищо не попита. Хановете затова са ханове, за да отсядат в тях най-различни хора. Сред тях и пътници от вянския народ, разбира се.
Ханджията междувременно хич не хареса посетителя. Не защото влезе бос като някакъв просяк, нито заради черната дребна твар на рамото му. Дребна общо взето, но за прилеп дори едра. Абе, нека, ако ще, и крастава жаба да си държи в пазвата, щом толкова му допада. Друго не се понрави на ханджията. Снажният жилест момък, успял да преживее толкова, че косата му обилно се е прошарила, твърде силно, ох, колко силно мязаше на мълчалив пес, уверено вървящ по прясна следа. Крив от старо счупване нос, хищни очи… и меч в ножница на гърба. Ох, не за хвалба мъкне тоя това желязо, не за хвалба… Кой ли е? Ловец на избягали роби? Наемен убиец или нещо още по-лошо?… Ох, защо ли довеждат Боговете в тихия благоприличен двор все такива люде, от които ти настръхва кожата по врата! Ще тръгне на хана лоша слава… ето там един подобен юнак, дето е седнал, е напълно достатъчен…
Вянинът пристъпи напред и напълно оправда очакванията на ханджията. Приближи се до тезгяха и постави ръце на него. Стопанинът на гостилницата видя по китките широки белези, каквито оставят робските окови. Прилепът пък скочи от рамото — и право към блюдото със солени ръжени сухарчета, покрити с везан пешкир да не ги кацат мухите. Брей че лакома твар… Добре поне, че вянинът се усети, улови гадинката и я върна обратно на рамото си. После заговори. Имаше нисък и леко пресипнал глас:
— Благодаря ти, почитаеми, нека не гасне Свещеният огън в огнището ти. Само минавам и не искам гощавка. Желая да поговоря с един човек, който, струва ми се, е гост на хана ти.
Ханджията унило си рече, че комай е време да се развика да дойдат яките ратаи, които в момента се задяваха с младите готвачки. Човек търсел, моля ви се. Ясно за какво го търси. И хич не го е грижа, че гостът е под защитата на древната Правда. Стопанинът може да загине, ала гостенина си няма да предаде, иначе ще е по-добре сам да си изкопае гроб пред гнева на Боговете… В следващия миг нарлакът погледна вянина още веднъж и реши, че е рано да надава вопли към ратаите. Още нищо лошо не е станало. Нека си кютат ратаите в кухнята. По-добре. Ох, много по-добре…
— Ако търсиш съплеменника си — каза ханджията, след като се прокашля, — изтървал си го. Замина преди шест дни, не сподели накъде. Може би Гарнал Петнистата грива ще ти помогне? Твоят съплеменник купи кон от него. Сигурно знае повече от мен и…
Вянинът поклати глава. После се подсмихна. Липсваше му един преден зъб и усмивката се получи доста неприятна според ханджията.
— Не, почитаеми. Доколкото виждам, нужният ми човек пие пиво ето там, в онзи ъгъл. Още не съм напълно сигурен дали него търся. Ала дори да не бъркам, не мисли най-лошото. Няма да ти се наложи да браниш Правдата и да защитаваш своя гостенин. Под твоята стряха аз само ще говоря с него. Нищо повече.
По-късно Вълкодав горчиво съжаляваше, че така и не разпита ханджията по-подробно за съплеменника си…
Нарлакът пък даже се зарадва, след като си изясни намеренията на посетителя. Момъкът, когото бе посочил с кимване вянинът, живееше в странноприемницата вече трети ден, много неохотно си плащаше и през цялото време пиеше в мрачно усамотение, без да си подава носа навън. Ако ханджията все още
