Право на двубой

нещастие. Сенгар окончателно разбра, че е отървал кожата, но връщане към предишния живот вече няма. Момчето е оживяло и никоя убедителна лъжа не ще замаже позора. Нарлакът си даде най-сетне сметка, че има само един път — да стане беглец, скитник без подслон, може би дори преследван като бясна лисица…

Бягство, само бягство е спасението.

Ала преди това би било добре да отсече дългокосата тиква на проклетия вянин, пръкнал се неизвестно откъде да притиска в ъгъла и без това изтерзаната душица на вече наистина бившия телохранител…

Надали Сенгар разсъждаваше толкова подредено. Той поначало нямаше навика да рови в себе си и да разнищва постъпките си, за да търси причините за това или онова. Стореното — сторено! Счупеното не се лепи, пролятото не се връща, така че защо да гадае как би могъл да избегне бедата… Сенгар просто скочи и отново се втурна срещу Вълкодав, мечът засвири над главата му. Беше отчаяно нападение. Сякаш, ако убиеше вянина, всичко щеше да стане постарому, времето ще се върне назад, службата ще продължи…

Този път вянинът се приплъзна напред от другата страна, прихвана дръжката на меча и Сенгаровата дясна китка. Нататък… какво стана нататък бившият страж така и не смогна да проумее впоследствие. Оръжието му внезапно се сдоби със собствена воля и като продължи да чертае святкаща дъга, за малко да посече собственика си през коленете. Сенгар стреснато стисна още по-силно увития с ремъчета чирен, мъчейки се да спре, задържи, овладее… Все едно бе тръгнал да лови вятъра. Би се радвал да се закачи за нещо като опора, ала нямаше такава. А вянинът мръдна още, много ловко и леко, спокойно и чак отегчено, без да скърца със зъби и да се напъва… и Сенгар изохка детински, отчаяно изви снага, шарейки безредно с ръце да направи нещо с тях, неудобно и насила надигнати над раменете. С ужас осъзна, че е напълно безпомощен. Пръстите, и те го предадоха, разхлабиха се, без да го питат, неспособни нищо да задържат. Оставаше последно средство — бързичко да се свлече на земята, да се изтърколи встрани, спасявайки се от собствения си меч, рекъл ненадейно да смени господаря си. Така понечи да направи. Падна, но тутакси видя пред лицето си блестящото жило на оръжието. Връхчето не трепваше, Вълкодав държеше меча като копие, опрял плоската страна на острието в дланта си. Нарлакските мечове, за разлика от вянските, ги ковяха островърхи. Да ти е драго да набучиш повален враг с такъв. Сенгар изхърка и застина, отлично разбирайки, че няма спасение.

Удар не последва.

— Хайде! — изръмжа след малко нарлакът. — Довърши ме!

И сочно изруга, след като се досети, че смахнатият вянин от самото начало можеше да прави с него каквото си поиска. Защо се гавреше тогава?…

— Да-да, ще се цапам!… — изхъмка Вълкодав. — Я ме чуй с двете уши, ти, срам за рода си. Оставаш жив, за което благодари на Инори. Той много те обича, говедо, мисли те за герой. Затова се махай веднага. Назови се с друго име, мръснико, изчезни, никога не се връщай в тази страна.

Леко отмести острието и Сенгар се изправи на колене, понечи да каже нещо. Вълкодав нямаше желание да слуша нито оправдания, нито още оскърбления. Затова добави тихо, с безизразен отегчен глас:

— Млък, или ще ти отрежа езика.

Сенгар затвори рязко уста още преди да е проумял напълно заплахата. Стана и смъкна богато украсения колан с ножницата, тук ги носеха през рамо, и мълком ги хвърли на земята, понеже му бе ясно, че вянинът няма намерение да му върне оръжието. Обърна се и тръгна назад към хана. Гърбът му беше вдървен, напрегнат.

Дали не трябваше, помисли си Вълкодав, да го заведа при Инори все пак? Сега вече би го пазил наистина като зеницата на очите си. Пък и хлапето би се зарадвало…

Но дали Сенгар, гузен от греха си, би се превърнал във вярно куче? Кой ще се закълне, че няма да стане наопаки?…

Нямаше отговор.

Когато се опълчи род на род,
и тръгнат да мъстят за злите си деяния,
ще спомнят хората за онзи черен период
и внуците си ще врекат на кротост в завещания.

Щом няма чест, то нека люта стража
да е страхът — та да изчисти разума.
Затуй и обичаят наш е да се плаща
сега, до грош, без никакъв остатък!

… но пак се противи душата
и жалостта гаси наследствения гняв.
Едно е да убиваш — туй е ясно,
да възкресиш обаче не е свише дар.

Приключила е битката и отмъстено е,
но как действително и без да преиграваш,
да сложиш край на свойто минало
и древната обида да забравиш?…

Как ще живееш през ограда със съседа
и как в очите ще го гледаш?
Нима не е едва до вчера
на негов гръб празнувана пияната победа!

За да не се проточи тази нишка,
с която изтъкаваме саван за гроба,
нима не е по-лесно да простим,
да не мъстим, живеейки без злоба?…

Но непосилно е това да го докажеш
на онзи, чийто син не може веч да стане!
А другите, които живи си оставил,
ще те обесят с лико на гръкляна.

6. Прегризаният бич

Останаха за няколко нощувки в Четирите дъба. Еврих, досетливецът, намисли да посети наместника на владетеля конис.