смола… пръските отразиха пламъчето на лампата. Вълкодав видя как върхът на кинжала пробива синята дреха на гърдите, плътта поддава, отстъпвайки пред замаха на стоманата. Вянинът пък се протягаше с все сили към бляскавото острие, неотвратимо порязващото нежната кожа, а лепкавата стена от въздух с нежелание му отстъпваше път, ала все по-мъчно, сякаш магията на Богинята Смърт незримо висеше между него и Виона, за да му попречи да достигне и задържи над пропастта залитналия към бездната живот на младата господарка…
През очите на слугинята всичко изглеждаше съвсем различно. Тя изведнъж видя как госпожата й замахва с кинжала, а после вратата се откачи от едната си панта, килна се, а телохранителят изникна посред спалнята, перна господарката през ръцете и заедно с нея се търкулна по пода. Кинжалът, избит от дланта на Виона, отлетя в ъгъла. Господарката рипна първа и се помъчи да го докопа. Дрехата й бе разпрана на гърдите и оголваше бакърената й кожа с косо начертана кървава резка от сърцето към дясната мишница. Телохранителят се изви както лежеше, досущ пъргав хищник, вкопчи пръсти в глезена на госпожата и пак я повали. Виона се съпротивляваше като бясна невестулка, безумието беше превърнало гъвкавата й снага на танцьорка в остра и стегната пружина, поела неистова сила.
Прилепчо се мяташе над тях, после с отчаян писък се стрелна вън от стаята. Вълкодав чу разтревожени гласове, затропаха бързи стъпки. Той не можеше сигурно да улови Виона така, че да не й навреди. Тя обаче не се пазеше и бе готова да си счупи ръцете и краката, само и само да се освободи от захвата му. Накрая вянинът съумя да я притисне към пода… и тогава Виона престана да диша. Вълкодав за миг се поколеба, сетне я удари с юмрук по ребрата — и тя, като заръмжа сякаш бе дива котка, отново започна да се гърчи, опитвайки се да го ухапе.
В спалнята нахълта Икташ, след него се сбутаха на прага Сонмор, синът му и майстор Улойхо.
— Виона, скъпа моя!… — хвърли се напред ювелирът. — Какво правиш, Вълкодав, пусни я!…
И тази, която одеве бе неговата ласкава приятелка, отвърна със съскане на звяр, със звук, какъвто не може да издаде човешко гърло. Заповедта на Богинята — УМРИ! — предадена чрез тайното изречение на неведомата просякиня, бе прекършила волята й и бе повела цялото й същество в див устрем към самоубийството. Променената, омагьосаната Виона бе решена да прекъсне живота си и само със сила не можеше да бъде спряна. Пожар в степта не се гаси с вода или с пръст. Огънят се укротява с огън — като ги сблъскаш…
Вълкодав знаеше какво може да се противопостави даже на волята на Боговете. Всеки вянин знаеше това още от пелени.
Майчината любов.
Икташ, оказа се, също го знаеше.
Той не понечи да помогне на Вълкодав. Скочи встрани и във вдигнатата му ръка пронизително запищя изтръгнатият от люлката младенец.
— Сега ще му размажа главата! — страшно кресна Икташ. По-късно, припомняйки си тези кошмарни мигове, Вълкодав призна пред себе си, че малцина биха съумели толкова добре да се престорят на безпощадни убийци на деца. Повечето хора, в това число и той самият, навярно биха се издали с някаква дреболия, трепване на лицето, вдървена поза или нещо друго, което би опровергавало заявеното намерение. Икташ не се издаде с нищо. Какъв ли живот трябва да изживееш, за да можеш да сториш това, какви сенки трябва да си погребал в дъното на душата си?…
А обезумелият ювелир, изгубил представа какво става пред очите му, се хвърли да спасява детето си. Хилавият наглед гърбушко прояви неочаквана пъргавина, но бащата и синът Сонмор го хванаха навреме и задържаха на място. Те разбираха какво крои Икташ, на тях любовта и страхът не им попречиха да проумеят замисъла на мургавия им съратник.
Виона с нова сила се задърпа от Вълкодав и отчаяно завика. Вянинът не би предположил допреди мигове, че с радост и облекчение ще чуе вопъл, пълен с болка и ужас!… Но ето че слушаше, и то със задоволство, защото това бе човешки вик, а не рев на побесняло животно. И в него звучеше съвсем човешко чувство. Разсъдъкът на майката, изплашена за бебето си, беше се прояснил и бе надвил за известно време чудовищния стремеж към гибелта…
— Еврих!… — изкрещя Вълкодав, забелязал арантянина. — Бързо насам!… Разбий магията!…
С две думи, както можа, той обясни на младия лечител какво се е случило. И с цялата си кожа усети несигурността и страха на спътника си. Така млад воин, привикнал само с тренировъчни схватки, за пръв път се сблъсква с истински противник в истински кървав двубой… и тогава изведнъж разбира, че момчешките игри са свършили, а не остава време да събере кураж — трябва да грабва оръжие и да убива, инак след миг самият той ще бъде убит. Еврих, естествено, не бе голобрадо момче, тепърва тръгнало да върши подвизи. Случвало му се е вече и да лекува полумъртви хора, и да се справя с жестоки врагове, бранейки себе си и другите. Ала на съдбата й беше угодно да го изправя пред нови и нови изпитания. Да се опълчи на Богиня!… И то не коя да е! Не, не бе мечтал за подобно единоборство. Наистина. И кой демон го подхлъзна да последва неистовия варварин в този прокълнат от Небесата дом, където и луд не би пожелал да се озове! …
А докато граматикът се колебаеше, Виона пак взе да се превръща в диво животно. Повелението на Богинята будеше у нея нечовешкото, което напираше навън като крилато насекомо, късащо обвивката на какавидата си. Само дето на бял свят щеше да излезе не пленително обагрена пеперуда или изящно водно конче, а същински, съвсем не безобиден дявол…
И тогава иззад гърба на Еврих изникна Сигина, съвсем забравена в разразилата се суматоха. Побърканата старица отново изглеждаше безгрижна и ведра, ала толкова решително и бързо прекоси стаята, че никой не сколаса да й попречи. Малките й меки длани легнаха върху слепоочията на мятащата се като тигрица в ловна мрежа и невнятно ръмжаща Виона… и с ненадейна сила обърнаха главата й, като я накараха да погледне Лудата в очите. Вълкодав се стегна, напъна се да овладее неочакваната намеса… и мярна как се изопна лицето на подивялата стопанка. Сетне Виона внезапно омекна, безволно увисна в ръцете му и вянинът усети мраз в стомаха си — край, умря!… Ужасът му изтрая миг, а после той разбра, че клетницата още диша, макар неравно и слабо. Устните й помръднаха, прошушнаха нещо. Вълкодав едва различи думата: „Мамо…“
Сигурно бясната борба я беше изцедила докрай. Колкото и могъщо да е едно заклинание, то не може да изиска от човешкото тяло неща над предела на възможностите му, въпреки че на много е способна плътта, да — на много… Ала ето — стигна до ръба си. Слава на Светлите Богове!…
Вянинът много грижливо и предпазливо положи Виона на ложето й, но продължи да я придържа, готов да стегне хватка, ако се наложи. Майстор Улойхо се отскубна от Сонмор и наследника му, за да падне на колене край постелята. Той плачеше и викаше името на любимата си, милваше я по разпиляната коса и посивялото лице, които така и не успя да нагизди с диадема от чудесните топази. Икташ предаде детето на дойката. С появата на Сигина в стаята младенецът беше престанал да се къса от рев, но никой нямаше сили да обръща внимание на тези подробности.
— Ето, сега снеми от нея магията! — каза Лудата на Еврих. И тя държеше младата жена, стискаше китките й здраво. И добави нещо съвсем странно: — Заедно с теб сме по-силни, синко.
Еврих обаче, за разлика от него, варварина, някак веднага спря да се двоуми. Наведе се над Виона, съсредоточено стисна клепачи и постави длани на темето й. Съвсем като Тилорн.
— А ти, сине — каза Сигина на Вълкодав, — пусни момичето. Тя няма повече да се дърпа, няма да й позволим.
И вянинът… повярва. Кой знае защо. Може би заради гласа на Лудата. В него звучеше нещо необоримо убедително. Така би могла да мълви самата Майка Земя, стига на човек да бе дадено да чува речите й. И Вълкодав, бдителният телохранител, веднага и окончателно се успокои за Виона. Но пък веднага се замисли за просякинята. По-точно — за онази, която в облика на бездомна нещастница беше измамила състрадателната си жертва. Бе безполезно да споделя с майстор Улойхо, затова подхвърли на Сонмор:
— Отивам да хвана оная… пачавра.
Вождът на разбойниците тутакси схвана за кого иде реч и кимна:
— Върви. Икташ ще наглежда тук.
