Право на двубой

Лицето на Еврих стана отнесено, устните нещо зашепнаха с едва забележима усмивка.

— Идвам с теб! — тръгна подир вянина Луга. — Всички момци на крак ще вдигна, ще заловим мръсницата, на кол ще я набучим!

Вълкодав и Кей-Сонмор изскочиха на улицата. Вълкодав живо се огледа, но не откри никаква следа, която да подскаже поне накъде е тръгнала пратеницата на Вездесъщата. Каменният паваж блестеше в мъждивата светлина на факлата от полепналите по него капки мъгла. Вянинът вдиша студения влажен въздух и си помисли, че хората на Кей-Сонмор сигурно наистина ще обърнат цял Кондар като пазарска кошница. И ще заловят поне дузина просякини, поне донякъде приличащи на онази, виновната. И всички тях ще убият по най-жесток начин, може би още докато ги разпитват. Сонмор Младши обича побратима си и пред нищо не ще се спре, отмъщавайки за ужаса, преживян от любимата на майстора. Ала кой ще се закълне, че сред наказаните ще бъде онази, истинската злодейка? Защото твърде хитроумни са вестителите на Смъртта и малцина са им равни в умението да се изплъзват от преследване…

Вянинът още веднъж огледа улицата. Упорито му се струваше, че дирята на виновната още не е заличена. И нещо в него вече знаеше как да проследи врага, досещането обаче плуваше в чувствата му, без да е изскочило на повърхността на съзнанието. Трябваше да се напъне, да направи усилие — и ще проумее за какво става дума. Миризма?… Не, няма да стане — кучетата, пуснати от Луга, още щом взеха да душат паветата, се разкихаха неудържимо, а после подвиха опашки и избягаха обратно в двора. Кое тогава е по-фино от миризмата, но в същото време е по-силно… Вълкодав приклекна, втренчено взирайки се в камъните, изисквайки верния отговор от тях…

И внезапно разбра. И видя следа, вплетена в мъглата също толкова ясно, както застаналият до него Кей-Сонмор можеше да различи отпечатък на крак в мека пръст. Така и вянинът напипа с вътрешното си око отглас на нечии мисли и чувства, задържали се в смачканата празнота на нощта. И даже се учуди как едно толкова простичко нещо не му хрумна веднага. Сега оставаше само да се възползва от това знание. Добре, че духовните отпечатъци на хората се различаваха толкова силно, колкото и миризмите на телата. Вълкодав само за миг отдели нужния му всред останалите.

Вдигна глава, за да сподели с Кей-Сонмор откритието си, но видя, че Луга отстъпва от него, гледайки го с ужас, все едно бе съзрял врата към отвъдното. Държеше факлата така, сякаш се защитаваше с нея, ръката му я стискаше като в конвулсия. Пламъкът димеше, трещеше и плюваше пръски от искри, пораждайки огнен харман в мъгливата завеса… Вълкодав се изуми на уплахата на Кей-Сонмор, ала нямаше време да пита какво се е случило. Злосторницата и без това имаше голяма преднина и продължаваше да се отдалечава, опитвайки да се скрие в пристанището. Е, корабите рядко вдигат котва нощем, но кой знае…

Вянинът бързо пое по дирята, само се озърна към Луга и въоръжените слуги, изсипали се на улицата. Неизвестно защо никой не го последва. Всички стояха на място като заковани и го гледаха така, сякаш за първи път виждаха телохранителя на Виона. Вълкодав мислено плю встрани, махна с ръка и се устреми в преследване сам.

Скок. Скок. Отново. Нозете го носеха плавно и мощно напред. Паважът летеше назад, а отстрани — боядисаните спретнати огради. Вянинът уверено и някак отстранено си каза — ще успея. Ще я хвана, преди да е стигнала кея и чакащата я там лодка, която стои още от вечерта. Злосторницата тича бързо, има пъргави и здрави крака, много й се иска да се спаси. Но навярно има едно наум, че е обречена, затова съм по-бърз от мръсницата. Аз знам, че ще я пресрещна. Ще я хвана. И с един замах ще й строша врата. Знам го.

Съзря мимоходом купчина парцали в сточния жлеб под стената на къща. Приличаха на повито бебе, ала от тях не се долавяше и най-слаб признак на живот. Ето, значи, какво дете е люлеела пред гърдите си, седейки пред портата. А какво друго може да се очаква? Нима имат деца онези, които повече милеят за Смъртта, отколкото за Живота?…

Миризма. Миризмата се засилва…

Вълкодав разпозна тази миризма. И усети как на тила му се изправя остра четина, как устните оголват дълги кинжални зъби.

Закъснял, а може би прекомерно подранил минувач, тръгнал по най-безопасната улица в града, в ужас се лепна за близката ограда. А после, без да гледа накъде върви, хукна презглава далеч, далеч, далеч от проклетото място…

Именно така трябва да се бяга, когато ненадейно покрай теб префучи неописуемо кошмарен звяр — огромен настръхнал пес с човешки очи, които горят в бясно зелено. А над главата му с писък кръжи голям черен прилеп.

Мярнаха се и пропаднаха в мъглата и сега само отекваха отчаяните неравни и припрени стъпки на нещастния минувач, преплетени с хъркащото му дишане.

Пещера. Дим и сажди от факли. Крилати сенки се стрелкат под свода. Кръв е опръскала стените и пода.

Висок момък, кожа и кости, лежи по очи. Ръцете и краката му са стегнати в пранги. Каменни пранги, излъскани до блясък от телата на безброй безименни и безлики роби.

Жена. Много млада, прекрасна, румена и весела. Отмята на гръб коси, лепнещи към шията и влажното чело. Тя се озърта към надзирателя по прякор Вълк, който одобрително й кима, като широко се усмихва. Няколко косъмчета са останали по бузата й, влезли са в устата. Тя ги маха с пръст и по бузата остава червена ивичка. В другата си ръка стиска бич. Тежък, не по силите на една девойка, дълъг, стегнато сплетен колан. Опитните надзиратели с такива бичове правят чудеса и се хвалят един пред друг какво са сторили на този или онзи неволник, при това с един-единствен удар. Младата хубавица засега няма с какво да се хвали, но ще се научи, за да може насетне и тя да има какво да разправя. Много ще се постарае в обучението.

И после, дали от Вълка, или от друг, ще има младенец, когото ще изхвърли в кладенец на мината…

Ще бъде изхвърлен също като този навит парцал, който си е свършил работата и вече е ненужен.

Вълкодав разбра, че ще настигне бегълката няколко мига преди това да се случи. Неосезаемата й с обикновени сетива следа, разтворена в мъглата, минаваше между странноприемниците в долния край на улицата на Скъсаното въже, току преди широкия прибрежен площад. Денем тук винаги кипеше забързан суетлив живот — край северния пристан рибари продаваха на домакини пресния си улов; край южния, където бе дълбоко даже при отлив, хамали товареха или разтоварваха търговски гемии, а навред стояха палатки и сергии, от които оправни и гласовити продавачи хвалеха стоката си. И цял Кондар знаеше, че тук е много по-евтино, отколкото на тържището в Средната махала…

Нощем същият площад тънеше в почти гробовна тишина. Нарлаките смятат за нечисти всякакви дела, извършвани в добата между залеза и изгрева, тъй като през нощта праведните огнепоклонници следва да седят край свещеното си огнище. Кой знае защо тази повеля преди всичко важеше за търговците. Може би заради родовата номадска памет, която изначално не храни голямо доверие към търговското съсловие, като дори се съмнява в принадлежността им към човешката раса. Както и да е, но след заник-слънце пристаните ставаха лошо място в очите на кондарци, по-злокобно от запустяло гробище. Мълва се мълвеше, че уж нощем покрай кейовете плувал необикновен тюлен, поставен да следи колко благочестиви са тукашните люде. И ако този тюлен забележел някой да се скита в лош час по площада, започвал толкова горчиво да плаче за хорската неправда, че човек не издържал скръбта му и се хвърлял във водата. Ето защо в кондарското пристанище толкова често сутрин вадят удавници. А че по някои от тях личали рани от нож, това нямало никакво значение и никого не засягало. Разправяли също, че уж тюленът вълшебен щадял единствено млади девойки, които бързат на любовна среща — ала само тях!

Вълкодав се беше наслушал на кондарски поверия от един каторжник още в Скъпоценните планини. И по друго време сигурно би се съобразил с тях, за да му е мирна главата… ала не и сега. Въпреки че и неговото собствено племе също смяташе за неправедно деяние преследването на враг, а още повече отнемане на живота му всред нощната тъма. Вълкодав на свой гръб бе узнал каква е разплатата за подобна постъпка. Само че би изтърпял същото още веднъж, без да се разкайва за тогавашното.