Поредният скок го изнесе зад ъгъла на обширен като крепост хамбар и Вълкодав се озова на ръба на площада. Тъмнината на лятната нощ не пречеше на взора му, затрудняваше го само мъглата, но Сивият пес и нея едва забелязваше. Дирята най-сетне придоби плът — ушите му доловиха как преследваната се задъхва, носът му трепна, подушил потта и страха на бегълката, която беше разбрала, че е разкрита и че я настигат. Има си хас да не разбере. Стремителното чаткане на твърдите нокти по паважа и бойният вик на Прилепчо ехтяха в безмълвието, трудно би било да се изтълкуват превратно. Вълкодав я чу да се обръща в движение, окончателно губейки ритъма на дишане. Откъм северните пристани блесна и тутакси угасна слабо огънче. То обещаваше спасение, затова жената хукна натам, вкопчвайки се в живота. Вълкодав тръгна да й пресече пътя, неотвратимо и мълчаливо, досущ както правят вянските песове, настигайки люти вълчици.
—
—
Мъглата, пълзяща от морето, се разливаше по градските улици, като се сгъстяваше до непрогледно сиво мляко, но тук, край самия бряг, се стелеше на плътни валма, още не успели да се размесят. Затова в снагата на мъглата се появяваха разреждания и Вълкодав неочаквано попадаше в чисти места, преди да се гмурне в нова призрачна стена. И след поредния скок, озовал се отново в джоб от чист въздух, вянинът видя под звездното небе онази, която тъй безмилостно преследваше. Тя тъкмо се озърташе, качулката й се смъкна от главата, обляното в пот лице се изкриви от страх, но същата пот изми кожата от изкусно налепената грозна маска на сбръчкана просякиня… и Вълкодав се убеди, че жената е останала все така прекрасна, каквато е била преди седем години, когато за последен път я видя. Само дето тогава все още имаше в нея останки от невинното момиче, похитено от дома си и продадено за забава на надзирателите в четвърта мина. Сега обаче хубостта й бе красота на върла хищница, досега не узнала що е провал.
И хищницата забеляза светещ поглед по петите си, дълги кучешки зъби — съзря неминуемата връхлитаща я смърт и закъсняло, трескаво се запита — къде сбърках, какво става!? Отдавна спотаен в нея страх внезапно се измъкна на свобода и властно скова тялото й, отсече й пътя към избавлението!…
Вече в дъгата на предпоследния си скок, Вълкодав дочу отстрани изумено и уплашено възклицание — женски глас, към който се присъедини и мъжки. Сториха му се познати, ала той не им обърна внимание. Те нямаха значение в този миг на разплата. Нищо друго нямаше значение. Дори и това с какво ще свърши кратката му схватка с вълчицата, посегнала срещу него с тясно стоманено острие. Важното бе само едно — тази зла душа пред него повече никому не ще навреди. А после — то е после…
Жената вълчица отстъпваше заднешком, без да откъсва сякаш омагьосан поглед от противника си и бавно, твърде бавно навиваше на лявата си ръка широкото дрипаво наметало. В дясната си ръка, насочена напред, стискаше кинжал с върха нагоре, надявайки се с него да разпори корема на връхлитащия я звяр. Вълкодав скочи, без да се двоуми и колебае, знаейки, че острието не ще го засегне. Мускулите му още изстрелваха тялото в последния скок, когато право в лицето на жената се заби черна рошава мълния, която свирепо изврещя, преди да прониже с нокти омразната плът. И посланицата на Вездесъщата трепна — кинжалът й произволно отиде нагоре, а тя като че ли изпищя.
Всичко останало се случи в един миг. Вълкодав видя съвсем близо очите й, невероятно изцъклени, пълни даже не със страх — бе поглед на същество, външно живо, но вече осъзнало се отвъд границата на смъртта. По същия начин се държи някой човек, политнал в пропаст, уж все още усеща с нозете си ръба, но вече е изгубил равновесие, няма как да се вкопчи в камъните, невъзможно е да се задържи, а тогава плътта му, усетила властта на земното привличане, още преди разума вече знае — падането е неизбежно. Със страничното си зрение Вълкодав улови движение отдясно, откъдето се бяха донесли смътно познатите гласове. Право към него летеше нож, пронизвайки ленивите влакна на мъглата. Вълкодав не се отклони, за да не пропусне главната си цел и пое метнатото острие с хълбока си. Усети го като тъп удар, стори му се не особено силен. Туловището му помете жената — крехко храстче, премазано от търкулнала се по склона канара. Отхвръкна и звънна в тъмния паваж безполезният кинжал. Вълкодав почувства как се пречупи гръбнакът й.
Нощта бе тиха. Мигащото огънче при северните пристани изчезна, но се чу плясък от весла. Съучастниците на злодейката комай се бяха досетили, че няма смисъл да чакат, освен ако не искат да си навлекат беля.
Към Вълкодав през валмата мъгла се приближаваха две припрени сенки. Скоро те се превърнаха в Дикерон и Пеещо цвете. Вянинът ги посрещна на колене, редом с проснатото безжизнено тяло. Той развързваше ремъчетата в косите си, за да сплете плитки, прилягащи на убиец.
— Къде е кучето? — вслушвайки се в мрака, попита мономатанецът.
Вълкодав мълком погледна чернокожия и неговата спътница. Не беше сигурен, че ще успее да им отговори ясно.
— Чухме викове — поясни танцьорката. — Стори ни се, че бясно куче напада жена!…
Тя държеше малко моряшко фенерче — маслена лампа, похлупена с издута стъкленица, укрепена с метални нишки. Такива светилници носят хора, които обичат нощните разходки. Навярно тези двамата така си почиваха от хорското любопитство и суета.
— Не ни се стори, така си беше! — изсумтя Дикерон. — Къде е ножът ми? Не съм пропуснал.
— Разбира се, че не си — покорно се съгласи Пеещо цвете. — Ти никога не пропускаш. Сигурно кучето е избягало и е отнесло ножа. Сега ще потърся следи от кръв…
Вълкодав неволно скоси очи към хълбока си, който леко тръпнеше като след здрав ритник в ребрата. Точно там от скъсаната риза висеше влажно парче плат, но влагата по него бе само от пот.
— Не е могло да офейка току-така! — заинати се Дикерон. — Метнах ножа на месо! Псето даже не изквича! Бих го чул да бяга!… А как е жената? — сепна се той.
— Не успя да я спасиш — въздъхна Пеещо цвете. — Вратът й е счупен.
Вълкодав с немалко усилие надви тегнещата в тялото му умора. Почти непреодолимо му се искаше да се свие на кълбо и да спи, да спи, да спи… Надигна се, направи няколко крачки встрани и вдигна ножа на мономатанеца. Той не блестеше само защото се намираше в сянка, хвърляна от пламъка на морското фенерче на девойката. Вянинът си даде сметка, че по време на преследването не е гледал света от височината на обикновения си ръст. Върна се и подаде ножа на слепеца:
— Ето го, вземи…
Членоразделната реч го затрудни.
— Ти?… — изуми се Дикерон. — Откъде се взе тук?…
Вълкодав се замисли как да обясни, но чернокожият не чакаше отговор, защото друго бе изместило вниманието му. Той опипваше острието, дори го пробва с езика си, помириса върха. Не остана доволен и връчи ножа на спътничката си:
— Или съм изкукал окончателно, или по острието наистина няма кръв… Има ли?
Пеещо цвете кой знае защо погледна Вълкодав и, явно страдайки, каза истината:
— Съжалявам, Дикерон… ножът е чист…
Чернокожият заплашително се извърна към вянина:
— Да си го избърсвал?
— Ти улучи — тежко изрече Вълкодав.
— Знаех си!
— Мен — добави вянинът. Чернокожият замръзна с отворена уста, сетне издиша като вик:
— Теб?! Но аз чух куче!…
Вълкодав си спомни ужасените очи на Кей-Сонмор и неговите юнаци. Беше безсмислено да се отмята, затова каза:
— Ами аз понякога… се превръщам в куче.
За негово облекчение Дикерон възприе признанието съвсем не така, както би реагирал някой нарлак, отдавна откъснал се от вярата на предците си и забравил родовото си име. Мономатанецът не се отдръпна стреснато, нито побягна, нито направи предпазни магически жестове. Овладя почудата си, сетне кимна и с уважение забеляза:
