Дж. Д. Селинджър
Теди
— Ще ти дам аз на тебе изключителен ден!
Слизай веднага от куфара! Чуваш ли! — викна мистър Макардъл.
Той говореше от леглото — от вътрешното легло, което беше по-далеч от илюминатора. Озлобено, по- скоро със съсък, отколкото с въздишка, той ритна чаршафа от краката си, като че изведнъж не можеше да понесе вече никаква покривка върху изгорялото си кльощаво тяло. Той лежеше по гръб, само с панталоните от пижамата и запалена цигара в дясната ръка. Беше подпрял главата си така неудобно на таблата на кревата, че човек би го заподозрял в своего рода мазохизъм. Възглавницата му и пепелника се валяха по пода между неговото легло и леглото на мисис Макардъл. Без да се повдига, той протегна болезнено зачервената си ръка и изтърси пепелта съвсем наслуки по посока на нощната масичка.
— Боже, какъв октомври! — изпъшка той. — Ако това е октомврийско време, какво остава за август? — Той отново обърна глава надясно, към Теди, който си търсеше белята. — Хайде! — викна му. — На кого, мислиш, говоря? Слизай веднага оттам, дявол те взел! Теди беше стъпил върху полегналия нов кожен куфар, за да гледа по-удобно от илюминатора. На краката си имаше невероятно мръсни бели кецове, обути на босо, раираните му къси панталони бяха прекалено дълги в крачолите и прекалено широки отзад, а на дясното рамо на оръфаната от пране фланелка зееше дупка, голяма колкото десетцентова монета; и на целия този тоалет — великолепен черен колан от крокодилска кожа. Теди се нуждаеше от такова жестоко подстригване — особено във вадата на врата — от каквото може да има нужда само малко момче с почти нормална вече глава и пилешки врат.
— Теди, чуваш ли какво ти говоря?
Теди не се беше навел от илюминатора така много или опасно, както обикновено се навеждат от прозорец малките момчета — всъщност беше стъпил на цяло стъпало върху куфара, — но пък и не стоеше съвсем според консервативните изисквания; по-голямата част от главата му беше извън кабината. Въпреки това гласът на баща му достигаше до него — гласът на баща му, този необикновен глас. В Ню Йорк мистър Макардъл играеше важни роли най-малко в три радиопиеси на ден и имаше глас, който би могъл да се определи като глас на първостепенен говорител от трета класа; самовлюбено дълбок и звучен, готов при нужда да надмогне всеки друг глас в същата стая, дори гласа на малко момче. Когато биваше свободен от неприятните професионални задължения, този глас неизбежно се влюбваше ту в силата си, ту в спокойната театрална твърдост. Сега беше ред на силата.
— Теди! Дяволите да те вземат, чуваш ли ме?
Теди се извърна, но само до кръста, без да променя положението на стъпалата си върху куфара, и погледна баща си с чист, въпросителен поглед. Светлокафявите му неголеми очи бяха малко кривогледи — лявото повече от дясното. Но не толкова кривогледи, че да го загрозяват или да се забелязват непременно от пръв поглед. Само толкова кривогледи, че това може да се спомене съвсем между другото, и то при условие, че човек дълго и сериозно е размислил, преди да си каже: защо не бяха напълно нормални или по-дълбоки, или по-тъмни, или по-раздалечени. Такова, каквото си беше, лицето на Теди правеше впечатление на красиво, колкото и бавно и смътно да се добиваше това впечатление.
— Слизай веднага от куфара! Колко пъти искаш да ти казвам? — викна пак мистър Макардъл.
— Стой си там, където си, моето момче — обади се мисис Макардъл; рано сутрин синусите й очевидно й създаваха известни неприятности. Тя беше отворила очи, но съвсем мъничко. — Не мърдай оттам нито на косъм. — Обърнала глава наляво към Теди и илюминатора, тя лежеше на дясната си страна с гръб към съпруга си. Чаршафът й беше плътно прибран около тялото — по всяка вероятност голо — и я закриваше цяла — и ръце, и всичко, чак до брадата. — Я скочи няколко пъти отгоре — каза тя и затвори очи. — Счупи куфара на татко си.
— Браво, нещо по-умно не можа ли да измислиш? — каза мистър Макардъл със спокойно-твърдия глас, говорейки на тила на жена си. — Двайсет и две лири съм дал за този куфар и казвам човешки, на детето да не се качва на него, а ти го учиш да скача отгоре. Какво е това според тебе? Шега?
— Ако тоя куфар не може да издържи едно десетгодишно момче, което е с тринайсет паунда под нормата за своята възраст, можеш да го изхвърлиш от кабината — отвърна мисис Макардъл, без да отваря очи.
— Знаеш ли какво ми се иска? — каза мистър Макардъл. — Да ти пръсна главата с ритник.
— Какво чакаш още?
Мистър Макардъл изведнъж се повдигна на лакът и смачка фаса си върху покритата със стъкло нощна масичка.
— В най-скоро време… — започна той мрачно.
— В най-скоро време ти ще получиш много, много трагичен сърдечен удар — каза мисис Макардъл едва-едва. Без да изважда ръце изпод чаршафа, тя го придърпа по-плътно около себе си и го подви отдолу. — Ще направим малко, изискано погребение и всеки ще пита коя е тази очарователна жена, която седи на първия ред в черквата и флиртува с органиста и…
— Толкова си остроумна, че дори не е смешно — каза мистър Макардъл, който пак се беше отпуснал лениво на гърба си.
През време на тази малка схватка Теди се беше обърнал напред и сега пак гледаше през илюминатора.
— В три и трийсет и две тази сутрин се разминахме с „Куин Мери“, ако това ви интересува — каза той бавно и добави: — В което се съмнявам. — Гласът му беше някак особено и приятно дрезгав, както се случва понякога с гласовете на малки момчета. Всеки негов израз приличаше на нещо като древен остров, залян от миниатюрно море от уиски.
— Ще ти дам аз една Куин Мери! Слизай веднага от куфара! Чуваш ли! — И мистър Макардъл обърна глава към Теди. — Слизай веднага оттам! И върви да се подстрижеш! — Той отново погледна към тила на жена си. — И това било изключително развито дете.
— Нямам пари — отвърна Теди. Той се хвана по-здраво за илюминатора и опря брада на пръстите си. — Мамо, нали знаеш човека, който седи точно до нас в трапезарията? Не онзи, много слабия, а другия на същата маса. Точно до масичката, дето нашият келнер си оставя подноса.
— М-м-м-м — измърка мисис Макардъл. — Теди, остави мама да поспи още пет минутки. Нали си добро момче.
— Само за секунда, това е много интересно — каза Теди, без да вдига брада от пръстите си и очи от океана. — Той беше преди малко в спортната зала, когато Свен ме мереше. Дойде при мен и ме заговори. Чул последния запис, който ми правиха. Не онзи през април, а другият, през май. Преди да тръгне за Европа, бил на някакъв прием в Бостън и някой от присъстващите познавал един от изследователската група на Лейдекър — той не каза точно кой — и взел моя последен запис и го слушали. Изглежда, много се интересува от този въпрос. Бил приятел на професор Бабкок. Очевидно и самият той е преподавател. Каза, че бил в дъблинския колеж „Тринити“ цяло лято.
— Така ли? — измънка мисис Макардъл. — Значи, пускали са твоя запис? — Тя гледаше сънливо към краката на Теди.
— Така изглежда — каза Теди. — Той разправи на Свен доста неща за мене, и то в мое присъствие. Стана ми малко неудобно.
— Защо трябва да ти е неудобно?
Теди се подвоуми.
— Казах малко неудобно. Има обстоятелствено пояснение.
— Ще те поясня аз тебе! Слизай от куфара, дявол да те вземе! — Мистър Макардъл тъкмо беше запалил нова цигара. — Ще броя до три. Едно, слизай… Две…
— Колко е часът? — попита внезапно мисис Макардъл краката на Теди. — Нямате ли с Бупър урок по плуване в десет и половина?
— Има време — каза Теди. — … Бам! — Изведнъж той подаде цялата си глава навън, постоя така няколко секунди, после я прибра колкото да съобщи: — Някой изхвърли цяла кофа портокалови кори от прозореца.
— Прозорца, прозорца — повтори подигравателно мистър Макардъл, изтърсвайки пепелта си. —
