Дж. Д. Селинджър
Синият период на де Домие-Смит
Ако в това има и най-малък смисъл — а то май няма, — бих бил склонен да посветя този непретенциозен разказ, особено ако на места излезе поне малко грубоват, на паметта на моя покоен побащим, големия грубиян Робърт Агаджанян. Боби, както го наричаха всички, дори и аз, почина през 1947 година от тромбоза, може би със съжаление, но без да се оплаква от каквото и да било. Той беше безразсъден, изключително обаятелен и щедър човек. (След като години наред му отказваха тези достойни за един авантюрист епитети, считам, че сега е въпрос на живот и смърт да му отдам дължимото.)
Майка ми и баща ми се разведоха през зимата на 1928 година — тогава аз бях осемгодишен, — а в края на пролетта мама се ожени за Боби Агаджанян. След една година по време на голямата финансова криза на Уолстрийт Боби загуби всичко, което той и мама имаха, с изключение, очевидно, на своята магическа пръчка. Във всеки случай буквално за двайсет и четири часа Боби се превърна от безработен борсов посредник и обеднял бонвиван в енергичен, макар и малко неопитен, агент-оценител в Обединението на собствениците на галерии за американска живопис и музеи на изящни изкуства. Няколко седмици по-късно, в началото на 1930 година, нашата доста разнородна тройка се премести от Ню Йорк в Париж, където Боби щеше да намери по-добро приложение на своята нова професия. Тогава бях само на десет години — равнодушен, ако не и напълно безразличен към всичко — и доколкото си спомням, тази голяма промяна не ми се отрази болезнено. Но връщането — връщането в Ню Йорк след девет години, три месеца подир смъртта на мама — ме смаза, и то страшно.
Помня много добре една случка — два-три дни след пристигането ни с Боби в Ню Йорк. Стоях прав в претъпкания автобус, който се движи по Лексингтън Авеню, и се бях хванал за лъскавата тръба до мястото на шофьора, опирайки се гръб в гръб с човека зад мен. Няколко пъти шофьорът повтори на струпалите се около предната врата: „Отстъпете назад!“ Някои го послушаха, а други не. По едно време той се възползва от червената светлина на една пресечка, обърна се и погледна към мен — аз стоях точно зад него. Тогава бях на деветнадесет години, още не носех шапка и правата ми, черна и не особено чиста коса падаше според европейската мода над пъпчивото ми ниско чело. Шофьорът ми заговори с тих, бих казал дори благоразумен тон: „Хайде, братче — каза той. — Помръдни си малко задника.“ Струва ми се, че именно това „братче“ ме накара да изляза извън кожата си. Без дори да си дам труд да се наведа към него и да продължа разговора в същия bon gout1 който той поддържаше, аз го осведомих на френски, че е груб, тъп, нахален тип и че дори не подозира как го ненавиждам. Едва тогава, след като вече ми беше олекнало на душата, отстъпих назад.
Но имаше и много по-лоши случаи. След около седмица, когато излизах един следобед от хотел „Риц“, където живеехме с Боби, въобразих си, че са отвинтили седалките на всички нюйоркски автобуси и са ги наредили по улиците и навсякъде се играе на „музикални столове“. Помислих си, че и аз бих поиграл на тази игра, но само ако получех от манхатънската църква гаранция, че всички останали участници ще стоят почтително настрана и ще чакат, докато аз не заема своя стол. Когато ми стана ясно, че такова нещо няма да стане, взех по-решителни мерки. Започнах да се моля всички хора да изчезнат от града, за да мога да се радвам на пълна самота, да, с-а-м-о-т-а. В Ню Йорк това е единствената молба, която не се забутва някъде и не се бави по разни инстанции, тъй че преди още да се обърна, всичко, до което се докоснех, се превръщаше в безпросветна самота. Сутрин и рано следобед присъствах — само телом — на лекции в художественото училище на Четиридесет и осма улица и Лексингтън Авеню, което ненавиждах. (Една седмица преди да напуснем с Боби Париж, бях получил три първи награди на националната изложба на млади художници в галерията Фрайбург.) На връщане в Америка неведнъж се бях оглеждал в голямото огледало на нашата каюта, удивлявайки се на невероятната си прилика с Ел Греко. Три пъти седмично прекарвах късните следобедни часове на зъболекарски стол — за два-три месеца ми извадиха осем зъба, три от които предни. Останалите два следобеда обикалях художествените галерии, повечето, на Петдесет и седма улица, и едва се сдържах да не дюдюкам срещу картините на американските художници. Вечер обикновено четях. Купих си пълното харвардско издание „Класически произведения“ — най-вече защото Боби каза, че нямало къде да го сложим — и на пук на всичко прочетох всичките петдесет тома. След вечеря почти неизменно слагах статива между двете легла в стаята, която делях с Боби, и живописвах. Само за един месец, както се вижда от дневника ми за 1939 година, бях завършил напълно осемнадесет платна с масло. Заслужава да се отбележи, че седемнадесет от тях бяха автопортрети. Понякога, когато музата ми капризничеше, оставях боите настрана и рисувах карикатури. Все още пазя една от тях. Тя представлява огромна човешка уста — същинска паст, над която се е надвесил зъболекар. Вместо език от устата се подава стодоларова банкнота и зъболекарят казва тъжно на пациента (на френски): „Кътника ще успеем да спасим, но се боя, че трябва да извадим този език.“ Влюбен бях в тази карикатура.
С Боби бяхме точно толкова подходящи за съжителство, колкото, да речем, един изключително възпитан и отстъпчив студент от горните курсове на Харвардския университет и едно изключително противно кембриджско вестникарче. А когато с течение на времето се изясни, че и двамата обичаме една и съща починала жена, това никак не ни помогна. Всъщност след това откритие между нас се установиха нетърпимо фалшиви отношения. Когато се сблъсквахме на прага на банята, ние се усмихвахме учтиво един на друг и сякаш всеки от нас казваше: „Само след вас, Алфонс.“
Един майски ден през 1939 година, около десет месеца след като се бяхме настанили с Боби в „Риц“, видяхме в един квебекски вестник (аз се бях абонирал за шестнадесет вестника и списания на френски език) голямо обявление от дирекцията на задочните курсове по живопис в Монреал. Обявлението подканяше — дори подчертаваше, че подканя особено fortement2 — всички квалифицирани преподаватели да подадат незабавно заявление за работа в най-новите, най-прогресивните художествени задочни курсове в Канада. Кандидатите трябваше да владеят отлично френски и английски език и само лица с безукорно поведение и неопетнена репутация можеше да участват в конкурса. Летният семестър на курсовете „Les Amis des Vieux Maitres“3 се откриваше официално на десети юни. Кандидатите трябваше да представят работи както от областта на чистото изкуство, тъй и от областта на рекламата, които да изпратят на мосю И. Йошото, директор на курсовете, бивш член на Императорската академия за изящни изкуства в Токио.
Още в същия миг, убеден, че по-добър кандидат от мен няма да се намери, измъкнах изпод кревата портативната машина на Боби и написах на френски страшно темпераментно писмо до мосю Йошото, заради което се отказах този ден от сутрешните занятия в художественото училище на Лексингтън Авеню. Само встъпителната му част беше около три страници и толкова разпалена, че просто димеше. Писах му, че съм двадесет и девет годишен и съм роднина на Оноре Домие — баща ми е негов племенник. Писах, че след смъртта на жена ми съм оставил малкото си имение в Южна Франция и съм дошъл временно — на това наблегнах специално — в Америка, където гостувам у един свой престарял роднина. Рисувам още от най- ранно детство, обясних аз, но следвайки съвета на Пабло Пикасо, един от най-старите и най-скъпи приятели на родителите ми, още не съм правил изложба. Обаче редица мои маслени платна и акварели красят един от най-изящните домове в Париж, при това не на някои nouveau riche4, и вече са gagne5 вниманието на едни от най- изтъкнатите критици в наше време. След преждевременната и трагична смърт на жена ми, починала от ulceration cancereuse6, съм бил дълбоко убеден, че вече няма да пипна четка. Но някои финансови затруднения напоследък са ме накарали да променя това толкова сериозно свое resolution7. Писах, че ще бъде чест за мен да представя свои работи на „Приятелите на великите майстори“, което ще сторя веднага щом ми бъдат изпратени от моя агент в Париж, на когото естествено ще пиша tres presse8. Накрая следваше: „С най-дълбоко уважение Жан де Домие-Смит.“
Докато измисля този псевдоним, изгубих почти толкова време, колкото и за написването на писмото.
Писмото беше написано на най-обикновена хартия, но аз го запечатах в плик с емблемата на хотел „Риц“. Сложих му марки за „препоръчано“, които намерих в чекмеджето на Боби, и тръгнах към фоайето да го пусна в кутията. По пътя се отбих при служителя, който разпределя пощата, да го предупредя, че ако се получи писмо на името де Домие-Смит, то е за мен. Пуснах писмото и към два и половина се вмъкнах в клас
