„преподавателската стая“. Беше доста прошарена вече жена, с цяла глава по-висока от мъжа си и приличаше повече на малайка, отколкото на японка. Тя остави метлата, пристъпи към нас и мосю Йошото ни запозна. Видя ми се дори по-inscrutable от мосю Йошото. След това той предложи да ми покаже моята стая, като обясни на френски, че това е стаята на сина им, който заминал наскоро за Британска Колумбия, за да работи там в някаква ферма. (След продължителното му мълчание в автобуса, аз се зарадвах, че той проговори и го слушах с жив интерес.) Той започна да ми се извинява за това, че в стаята на сина му няма столове, а само възглавнички по пода, но аз веднага го уверих, че приемам това едва ли не като дар небесен. (Струва ми се, казах дори, че ненавиждам столовете. Бях толкова възбуден, че ако ми съобщеше, че в стаята на сина му ден и нощ има вода до коляно, сигурно щях да изрева от възторг. Тогава вероятно щях да го уверя, че имам някаква много рядка болест на краката, заради която е нужно поне осем часа на ден да ги кисна във вода.) След тези обяснения и извинения той ме заведе по разскърцана дървена стълба в стаята. Между другото подчертах в разговора, че усилено изучавам будизма. Впоследствие разбрах, че той и мадам Йошото са презвитерианци.
До късна нощ не можех да заспя — японско-малайската вечеря на мадам Йошото си стоеше несмляна в стомаха ми и непрекъснато се вдигаше нагоре като асансьор, а на всичко отгоре един от двамата съпрузи взе да стене насън от другата страна на стената. Беше висок, тънък, жален стон, който, би рекъл човек, идва не от възрастен, а от някое нещастно, недоносено пеленаче или пък от някое пребито животинче. (Този концерт се повтаряше след това всяка вечер, но аз не можех да разбера кой от двамата издаваше тия звуци и защо.) Когато ми стана нетърпимо да слушам стоновете в легнало положение, станах от леглото, обух си пантофите и седнах в тъмното на една от възглавниците, на пода. Седях така може би два часа и пушех цигари, като ги гасех в подметката на пантофа си и пусках угарките в горния джоб на пижамата. (Мосю и мадам Йошото не пушеха и в цялата къща нямаше нито един пепелник.) Заспах едва към пет часа сутринта.
В шест и половина мосю Йошото почука на вратата ми и съобщи, че закуската ще бъде поднесена в седем без петнадесет. Попита през вратата дали съм спал добре и аз отговорих утвърдително. После се облякох — избрах синия костюм като най-подходящ за един преподавател в деня на откриването на курсовете и червената връзка, подарена ми от мама — и без да се умия, се завтекох по коридора към кухнята. Мадам стоеше до печката и приготвяше за закуска риба. Мосю Йошото седеше по фланела пред кухненската маса и четеше японски вестник. Той ми кимна мълчаливо. Двамата бяха по-inscrutables от всякога. След малко ми беше поднесена някаква риба в чиния със слаби, но забележими следи от засъхнало доматено пюре по ръба. Мадам Йошото ме запита на английски — произношението й беше неочаквано приятно — дали не бих предпочел яйца, но аз отговорих: „Non, non, merci, madame“ и добавих, че никога не ям яйца. Мосю Йошото подпря вестника си на моята чаша за вода и тримата започнахме да ядем мълчаливо или по-точно те ядяха, а аз с мъка преглъщах храната.
След закуска мосю Йошото си облече в самата кухня риза без яка, мадам Йошото си свали престилката и тримата заслизахме един подир друг по стълбата към преподавателската стая. Там, на масата на мосю Йошото, бяха струпани дузина, а може и повече, огромни, издути, неразпечатани пликове. На мен те ми се сториха някак умити и вчесани — също като нови ученици. Мосю Йошото ми посочи моята маса, която стоеше самотна в другия край на стаята, и ме подкани да седна. После мадам Йошото пристъпи до него, а той започна да отваря пликовете. От начина, по който преглеждаха и подреждаха съдържанието им, личеше, че в това има някаква система; двамата непрекъснато се съветваха нещо на японски, а аз седях в другия край на стаята със синия си костюм и червената връзка и се мъчех да покажа с вида си с какъв интерес, но същевременно с търпение чакам указанията им и най-вече колко съм незаменим за работата. От вътрешния си джоб извадих няколко меки молива за рисуване, които бях донесъл от Ню Йорк, и ги сложих колкото е възможно по-безшумно на масата. По едно време мосю Йошото, кой знае защо, погледна към мен и аз му подарих свръхобаятелна усмивка. После изведнъж, без да ми кажат нито дума и без дори да погледнат към мен, двамата си седнаха на масите и се заловиха за работа. Беше седем и половина.
Към девет мосю Йошото си свали очилата, стана и се потътри към мен с няколко рисунки в ръка. Час и половина аз бях седял, без да върша нищо — само се мъчех да сдържам бунта на стомаха си. Когато мосю Йошото се приближи, аз станах бързо, леко приведен, за да не го смущавам с високия си ръст. Той ми подаде рисунките и попита учтиво ще бъда ли така добър да преведа от френски на английски неговите забележки. Аз отвърнах: „Oui, monsieur“. Той се поклони леко и се помъкна назад към масата си. Преместих моливите си на края на масата, извадих автоматичната си писалка и се залових — едва ли не съкрушен — с превода.
Подобно на повечето истински способни художници, мосю Йошото като преподавател не беше с нищо по-добър от който и да било посредствен художник с що-годе педагогически похват. Неговите практически поправки, което ще рече неговите рисунки, нанесени на паус, наложен върху рисунките на учениците, наред с писмените забележки върху гърба на рисунките, можеха да покажат на един сравнително способен ученик как прилично да изобрази прасе в кочина или дори как много добре да изобрази прасе в кочина. Но животът му да зависеше от това, той не би могъл да научи някого как да живописва прасе в кочина, а неговите най- способни задочници естествено очакваха жадно да научат именно тази малка тайна. И работата не беше в това, че той съзнателно или несъзнателно криеше своя талант, че се скъпеше да го раздава, — не, той просто не умееше да го предаде. В първия момент тази жестока истина някак не ме изненада, не ме хвърли в недоумение. Но тъй като непрекъснато се натъквах на нея, малко по малко тя започна да оказва своето въздействие и към обед аз вече трябваше много да внимавам, за да не размажа с потните си длани някой от преводите. На всичко отгоре почеркът на мосю Йошото се оказа почти нечетлив. Когато стана време за обед, аз отхвърлих тяхната покана да ядем. Казах, че трябва да отида до пощата. Спуснах се тичешком по стълбата и забързах безцелно из лабиринта от непознати, грозни улички. Щом видях закусвалня, влязох в нея и излапах четири топли-топли кренвирша, които после полях с три чаши мътно кафе.
На връщане към „Les Amis des Vieux Maitres“ започнах да изпитвам смътна тревога, с каквато от опит знаех как да се справя, но изведнъж тя премина в истински страх: питах се дали нещо в личните ми качества не беше смутило мосю Йошото, та ме използва цяла утрин само като преводач. Дали старият Фу Ман-чу не беше разбрал от самото начало, че зад разните лъжи и измислици се крие деветнадесетгодишен хлапак, който тъкмо затова е пуснал и мустаци? Призляваше ми, като си представех всичко. Разклатена бе и вярата ми в справедливостта. Откъде накъде човек, спечелил три първи награди и личен приятел на Пикасо (аз сам започвах да си вярвам на тази измислица), ще го използват като някакъв преводач? Престъплението не заслужаваше такова наказание. Преди всичко тези мустаци, макар и редки, си бяха мои, а не фалшиви. За успокоение аз непрекъснато ги попипвах на връщане. Но колкото повече мислех за тази история, толкова повече ускорявах крачките си и накрая почти затичах, сякаш се боях, че всеки момент ще започнат да ме замерят с камъни от всички посоки.
Въпреки че бях отсъствал само четиридесет минуси, когато се върнах, двамата Йошото вече седяха на масите си и работеха. Те не вдигнаха глави и изобщо с нищо не показаха, че са забелязали влизането ми. Изпотен и запъхтян, аз седнах на своята маса. Петнайсет-двайсет минути седях като истукан и съчинявах съвсем новички истории за Пикасо, в случай че мосю Йошото изведнъж стане и започне да ме разобличава. И ето че той действително се изправи и тръгна към мен. Аз станах, готов да го посрещна — ако е нужно в упор — с една съвсем прясна историйка за Пикасо, но за мой ужас, когато той стигна до масата, тя вече се беше изпарила от главата ми. Използвах момента, за да изразя възхищението си от картината с летящата гъска над масата на мадам Йошото. Впуснах се в най-щедри похвали. После казах, че имам един познат в Париж — много богат паралитик, както поясних, — който не би пожалил никакви пари за тази картина. Добавих, че мога да вляза незабавно във връзка с него, ако мосю Йошото е съгласен да я продаде. За щастие мосю Йошото обясни, че е подарил тази картина на братовчед си, който сега гостувал на свои роднини в Япония. И преди да успея да изразя съжалението си, той, наричайки ме „мосю Домие-Смит“, ме попита най-любезно дали бих искал да поправя няколко работи. Той отиде до масата си и се върна с три огромни, издути плика. Аз стоях зашеметен, кимах машинално с глава и опипвах джобовете на сакото си за моливите, а през това време мосю Йошото ми обясни методата на преподаване в курсовете (или по-точно, липсата на всякаква метода). Той се върна на масата си, но на мен ми бяха нужни още няколко минути, за да се съвзема.
И тримата задочници, чиито работи трябваше да прегледам, пишеха на английски. Първата беше двадесет и три годишна домакиня от Торонто, която си беше избрала псевдонима Бамби Крамър и ни
