в часа по анатомия, който беше започнал в два без петнадесет. Съкурсниците ми за първи път ми се видяха съвсем свестни младежи.
През следващите четири дни използвах всичкото си свободно време — а и част от не съвсем свободното, — за да рисувам и направих повече от десет работи, които според мен бяха типични за американското приложно изкуство в областта на рекламата. Работейки предимно с акварел, но от време на време, за да покажа възможностите си, и с перо, изрисувах хора с вечерно облекло, които пристигат с лимузини на театрални премиери — сухи, стройни, суперелегантни двойки, които явно никога в живота си не бяха смутили някого поради небрежно отношение към хигиената на подмишниците и които, впрочем, може би въобще нямаха подмишници. Нарисувах загорели от слънцето млади гиганти с бели смокинги, които седяха на бели маси около сини плувни басейни и се чукаха прекалено възторжено с пълни чаши — коктейли с евтино, но ултрамодерно уиски. Нарисувах червенобузи, рекламогенични деца, които преливаха от щастие и здраве и протягаха празните си чинии и искаха с усмивка да им се сипе още закуска. Нарисувах засмени момичета с вирнати гърди, които караха водни ски без никаква грижа на този свят, защото бяха сигурно защитени от такива национални бедствия като кървящи венци, нечист цвят на лицето, грозни косми и липса на подходяща осигуровка за живот. Нарисувах домакини, застрашени от какви ли не опасности, ако не употребяват най-добрия сапун: сплъстени коси, изгърбена стойка, непослушни деца, изневяра, загрубели (но все пак тънки) ръце, неприветливи (но огромни) кухни.
Щом завърших работите, изпратих ги незабавно на мосю Йошото заедно с няколко мои картини, които бях донесъл със себе си от Франция. Към тях приложих доста непретенциозно според мен писъмце, в което сбито, но с много чувство разказах, как съвсем сам, изправен пред различни пречки, следвайки най-добрите романтични традиции, съм достигнал студените, белите, самотните върхове на майсторството.
Следващите няколко дни минаха в напрегнато очакване, но към края на седмицата дойде писмо от мосю Йошото, който ме уведомяваше, че съм приет за преподавател в курсовете „Приятели на великите майстори“. Писмото бе написано на английски, въпреки че аз му бях писал на френски. (По-късно разбрах, че мосю Йошото знаеше френски и не знаеше английски, но по някаква неизвестна причина бе възложил отговора на мадам Йошото, която само поназнайваше английски.) Йошото ми съобщаваше, че летният семестър ще бъде вероятно най-трудният за годината и ще започне на двадесет и четвърти юни. Той ми напомняше, че по такъв начин имам на разположение близо пет седмици, за да уредя личните си работи. Изказваше ми неограниченото си съчувствие по повод сполетелите ме загуби — морална и материална. Той се надяваше, че ще успея да се явя в курсовете на двадесет и трети юни, неделя, за да се запозная със задълженията си и да установя „твърди приятелски връзки“ с другите преподаватели. (Впоследствие се оказа, че те са само двама — мосю и мадам Йошото.) Изказваше дълбоките си съжаления, че ръководството няма практика да плаща пътните разноски на новите преподаватели. Първоначално заплатата ми щеше да бъде двадесет и осем долара на седмица, което, мосю Йошото много добре разбираше това, не беше кой знае каква сума, но тъй като наред с нея ми се полагаше добра храна и квартира, а освен всичко мосю Йошото чувстваше в мен истинско призвание, той се надяваше, че няма да остана разочарован. Той очаква с нетърпение телеграма, с която да потвърдя съгласието си, и предвкусвайки удоволствието от моето пристигане, остава искрено мой нов приятел и работодател, И. Йошото, бивш член на Императорската академия за изящни изкуства в Токио.
Телеграмата, с която потвърждавах съгласието си, замина след пет минути. Колкото и да е чудно, може би от вълнение, но по-вероятно от чувство на вина пред Боби (телеграмата подадох по телефона за негова сметка), този път се отказах от литературните си способности и се ограничих с десетина реда.
Вечерта, както обикновено, се срещнахме с Боби за вечеря в седем часа в Овалната зала, но на мен ми стана неприятно, като видях, че той води със себе си гостенка. Досега не му бях казал нито дума за гореспоменатите занимания и до смърт ми се искаше да му съобщя новината, да го зашеметя с нея, но насаме. Гостенката беше една много привлекателна млада дама, разведена преди няколко месеца, с която Боби се срещаше често и която аз бях виждал няколко пъти. Тя беше много мила жена, но всеки неин опит да се сприятели с мен, да ме накара деликатно да сваля бронята си или поне шлема аз тълкувах като неизречена покана да спя с нея при първия удобен случай, тоест щом тя успее да разкара Боби, който несъмнено беше твърде стар за нея. През цялата вечеря, бях настроен неприязнено и се ограничавах само с кратки реплики. Едва когато ни поднесоха кафето, изложих накратко плановете си за лятото. Боби ме изслуша, след това ми зададе няколко сравнително интелигентни въпроса. Отговорих му студено, съвсем кратко, като неоспорим владетел на своята съдба.
— О, но това е толкова интересно! — възкликна гостенката на Боби, като очевидно очакваше с присъщата си поквареност да й подам под масата адреса си в Монреал.
— Но аз мислех, че ще дойдеш с мене в Роуд Айлънд — каза Боби.
— Мили, защо трябва да му разваляш удоволствието — обади се мисис X.
— Нямам такива намерения — каза Боби, — но бих предпочел да знам повече подробности за тази работа.
По тона му обаче разбрах, че той вече сменя мислено двата билета за купе с един спален вагон.
— Според мен това е най-милата, най-съблазнителната покана, която човек може да получи — обърна се топло към мен мисис X. Очите й святкаха от порочни желания.
В неделя, когато слязох на перона на Уиндзорската гара в Монреал, носех двуреден бежов габардинен костюм (на който давах страшно висока оценка), тъмносиня риза от вълнено трико, пастеленожълта памучна връзка, обувки в кафяво и бяло, сламена шапка (взета от Боби и малка за мен) и тъмночервеникави мустаци, пуснати преди три седмици. Посрещна ме мосю Йошото — дребничък човек, не повече от пет фута висок, с доста изпоцапан ленен костюм, с черни обувки и черна филцова шапка с обърната нагоре периферия. Той ми подаде ръка, без да се усмихне, и доколкото си спомням, без да каже дума. Изражението на лицето му беше inscrutable9, както е казано във френския превод на книгата на Сакс Ромер за Фу Ман-чу. Аз пък, кой знае защо, се ухилих до ушите. И нито можех да махна тази усмивка, нито поне да я потисна.
От гарата до сградата на курсовете имаше няколко мили и ние взехме автобус. Не съм сигурен дали мосю Йошото каза поне пет думи през целия път. Затова пък, качил единия си крак върху другия, аз говорех непрекъснато и току бършех запотената си длан в чорапа си. Сметнах за необходимо не само да повторя предишните лъжи — за родството с Домие, за починалата съпруга, за малкото имение в Южна Франция, — но и да ги доразвия. Накрая, за да не засягам повече тези мъчителни спомени (а те наистина започваха да ме измъчват), преминах на темата за старото и толкова скъпо приятелство, което родителите ми имаха с Пабло Пикасо, le pauvre Picasso10, както го нарекох аз. (Между другото, избрах Пикасо, защото смятах, че от френските художници най-известен в Съединените щати е той, а Канада аз направо причислявах към Съединените щати.) Само за сведение на мосю Йошото припомних — с подчертано състрадание към падналото величие — колко пъти съм му казвал: „Maitre Picasso, ou allez vous?“11 и как в отговор на този проникновен въпрос големият майстор е прекосявал с бавни, тежки стъпки ателието и неизменно се е спирал пред една малка репродукция на своите Le Saltimbanques12, спомняйки си за отдавна загубената си слава. На слизане от автобуса обясних на мосю Йошото, че нещастието на Пикасо се състои в това, че никога никого не слуша, дори и най-близките си приятели.
В 1939 година „Приятелите на великите майстори“ заемаха втория етаж на неголяма триетажна къща с крайно неугледен вид, която се намираше във Вердюн, най-грозния квартал на Монреал. Точно отдолу имаше ортопедическа работилница. „Приятелите на великите майстори“ разполагаха всичко на всичко с една голяма стая и един съвсем тесен клозет, чиято врата не се заключваше. При все това, когато влязох в помещението, то ми се стори необикновено представително. И не без основание: стените на „преподавателската стая“ бяха украсени с много картини — все акварели — на мосю Йошото. И досега понякога ми се присънва някаква бяла гъска, която лети по съвсем бледосиньо небе, при което — и това е главното постижение на този смел и опитен майстор — синевата на небето, или по-точно духът на тази синева, се отразява в перата на птицата. Тази картина висеше над бюрото на мадам Йошото. Всъщност това произведение и още две-три други, близки до него по майсторство, даваха атмосфера на стаята.
При влизането си сварихме мадам Йошото — с красиво вишнево-черно копринено кимоно — да мете
