трябваше да пристигне писмото на сестра Ирма.
Това беше във вторник сутринта. Останалата част от този ден и следващите два дни работих трескаво. Разкъсах, тъй да се каже, на парчета всички рисунки на Бамби и Риджфийлд и ги сглобих отново, като замених някои части със съвършено нови. Приготвих им буквално десетки обидни за нормален човек, но напълно конструктивни упражнения по рисуване. Написах им дълги писма. Помолих Р. Хауард Риджфийлд да се откаже за известно време от карикатурите. С най-голяма деликатност писах на Бамби, ако е възможно, да се въздържа от изпращането на рисунки със заглавия, като: „И прости им техните прегрешения“. А в четвъртък следобед, вече доста изнервен, се заех с единия от двамата нови задочници — американец от Бангор, щат Мейн, който пишеше във въпросника с многословието на откровен простак, че самият той е любимият си художник. Определяше себе си като реалист-абстракционист.
Свободните часове прекарах така: във вторник вечерта отидох с автобус до центъра на Монреал и изгледах цял фестивал на анимационния филм в едно третокласно кино, който в по-голямата си част се състоеше от безкрайна котешка процесия, бомбардирана от пълчища мишки с тапи от шампанско. В сряда вечерта събрах всички възглавници в стаята си, натрупах ги една връз друга и седнах да си рисувам по памет картината на сестра Ирма „Погребението на Христа“.
Изкушавам се да нарека вечерта в четвъртък особена или може би дори зловеща, но честно казано, не ми достигат думи да опиша тази вечер. Излязох от квартирата след вечеря и тръгнах напосоки; на кино ли отидох, на разходка ли — не помня, а дневникът ми за 1939 година не говори нищо по този въпрос — страницата за тоя ден е празна.
Все пак зная поне защо е празна. На връщане оттам, където бях ходил — помня много добре, че беше вече тъмно, — се спрях на тротоара пред курсовете и погледнах осветената витрина на ортопедическата работилница. И тогава се случи нещо страшно. Изведнъж ме порази мисълта, че дори един ден да се науча да живея спокойно, разумно и почтено, аз навеки ще бъда обречен да бродя из някаква градина, в която растат емайлирани цокала и подлоги, а в средата й стърчи безок дървен идол-манекен с евтин бандаж за херния. Непоносима мисъл — добре че трая само няколко секунди. Помня, че хукнах по стълбите към стаята си, съблякох се и се хвърлих в леглото, без дори да пипна дневника, камо ли пък да пиша в него.
Но не можах да заспя с часове — тресеше ме. Слушах стенанията в другата стая и се мъчех нарочно да мисля за най-добрата си ученичка. Опитвах се да си представя деня, когато ще отида на гости в манастира. Ето, тя идва срещу мен — към високата мрежена ограда — свенливо, хубаво осемнадесетгодишно момиче, още непокалугерено, все още свободно да се впусне в света със своя избраник, който така прилича на Пиер Абелар14. Двамата вървим бавно и мълчаливо към другия край на зелената манастирска градина и там, изведнъж, аз обвивам непорочно ръка около талията й. Трудно беше да задържа това неземно видение и накрая аз го оставих да отлети и заспах.
Сутринта и следобеда в петък хвърлих каторжен труд, за да превърна в някакво подобие на дървета гората от фалически символи, която жителят на Бангор беше изписал старателно на скъпа хартия. Към четири и половина следобед бях вече толкова вцепенен умствено, душевно и физически, че само се понадигнах, когато мосю Йошото дойде за малко при моята маса. Той ми подаде плик — подаде ми го така бездушно, както келнерът подава менюто. Това беше писмо от игуменката на манастира, в който се намираше сестра Ирма. Игуменката уведомяваше мосю Йошото, че отец Цимерман, по независещи от него причини, е принуден да промени, решението си и не позволява сестра Ирма да следва повече курсовете „Приятели на великите майстори“. Тя изказваше дълбокото си съжаление, ако това решение причини някакви затруднения или неприятности на ръководството на курсовете, и изразяваше искрена надежда, че първата вноска в размер на четиринадесет долара ще бъде върната на манастира.
Винаги съм си знаел, че мишката, опарила се от искрите на въртящия се фойерверк, закуцуква към дупката си с нов, безупречно обмислен план как да убие котката. Прочетох и препрочетох писмото от игуменката, после дълго се взирах в него и накрая изведнъж го оставих и светкавично написах писма на учениците си — останалите четирима, — в които ги съветвах да се откажат завинаги от мисълта, че ще станат художници. Написах на всеки поотделно, че няма нито капка талант и напразно губи не само своето време, а и това на преподавателите. И четирите писма написах на френски. Щом ги свърших, излязох да ги пусна. Чувството на удовлетворение беше краткотрайно, но затова пък много приятно.
Когато стана време да се отправим тържествено към кухнята за вечеря, помолих да ме извинят. Казах, че не ми е добре. (Тогава, в 1939 година, говорех много по-убедително, когато лъжех, отколкото когато казвах истината — убеден съм, че мосю Йошото ме погледна с подозрение, като казах, че не ми е добре). После се прибрах в стаята си и седнах на една възглавница. Седях така повече от час, загледан в светлата дупка на транспаранта, без да пуша, без да си сваля сакото или разхлабя връзката. След това скочих изведнъж, взех няколко листа и легнах на пода, написах второ писмо на сестра Ирма.
Това писмо не изпратих. По-долу следва точно копие от оригинала.
Драга сестра Ирма,
Дали не съм казал случайно в писмото си нещо обидно и непочтително, което е привлякло вниманието на отец Цимерман, а на вас е причинило неприятности? Ако е така, моля ви да ми дадете възможност поне да се извиня за тези неуместни думи, казани единствено с горещото желание да бъдем не само преподавател и ученичка, но и добри приятели. Може би молбата ми е нескромна? Аз вярвам, че не е.
Ще ви кажа чистата истина: не научите ли някои основни принципи в изобразителното изкуство, ще си останете завинаги може би много, много интересен художник, но никога няма да бъдете велик майстор. Според мен това е страшно. Давате ли си сметка колко сериозно е положението?
Може би отец Цимерман ви е накарал да се откажете от курсовете, смятайки, че те ще ви попречат да изпълните своя благочестив дълг. Ако е така, трябва да кажа, че според мен това е крайно прибързано и необмислено решение. Изкуството съвсем не би ви попречило да бъдете добра монахиня. Самият аз живея като грешен монах. Най-лошото, което може да ви донесе изкуството, е винаги да чувствате, че нещо не ви достига. Но това не е трагедия, мисля аз. Най-щастливият ден в живота ми беше преди много години — тогава бях седемнадесетгодишен. Трябваше да се срещна за обед с майка ми — в този ден тя излизаше за първи път навън след продължително боледуване — и се чувствах извън себе си от радост, когато изведнъж, както си вървях по Виктор Юго — това е улица в Париж, — се блъснах в един човек без нос. Моля ви, много ви моля, помислете над този случай. В него се крие дълбок смисъл.
Може би пък отец Цимерман ви е накарал да прекратите учението, защото манастирът не разполага със средства да плаща таксата. Ще ми се да се надявам, че именно това е причината, и то не само защото в такъв случай всякаква вина пада от мен, но и по чисто практически съображения. Ако причината действително е такава, нужно е само една дума от ваша страна и аз съм готов да ви предложа безвъзмездно услугите си за неограничено време. Не може ли да обсъдим този въпрос? Разрешете да ви попитам още веднъж кога са приемните ви дни в манастира. Имате ли нещо против да ви посетя идущата събота между 3 и 5 часа следобед в зависимост от разписанието на влаковете от Монреал за Торонто? Очаквам с нетърпение вашия отговор.
