П. П. В предишното си писмо ви питах между другото дали младата жена в предния план, облечена в синя дреха, не е Мария Магдалена, грешницата. Ако още не сте ми писали, може да не отговаряте на този въпрос. Много е възможно да греша, а не ми се иска в този период от живота си да изживея още едно разочарование. Предпочитам да остана в неведение.
Дори днес, след толкова години, ми става неудобно, като си спомня, че тръгвайки за курсовете в Монреал, си бях взел и смокинга. Да, наистина го бях взел и след като завърших писмото до сестра Ирма, го облякох. Работите вървяха натам, че трябваше да се напия и тъй като никога в живота си не се бях напивал (от страх да не би от пиянство да затрепери ръката, дето нарисува картините, които спечелиха три първи награди и т.н.), реших, че по този трагичен случай трябва да се облека изискано.
Докато съпрузите седяха в кухнята, аз се промъкнах по стълбата долу и се обадих в хотел „Уиндзор“, който приятелката на Боби, мисис X, ми беше препоръчала, преди да замина от Ню Йорк. Запазих за осем часа маса за един.
Към седем и половина, наконтен и зализан, подадох глава от стаята да видя дали не ме дебне някой от двамата Йошото. Не зная защо, но не ми се искаше да ме видят със смокинг. Нямаше никой и аз бързо излязох на улицата и се заоглеждах за такси. Писмото до сестра Ирма беше във вътрешния ми джоб. Смятах да го прочета, докато вечерям, за предпочитане на свещ.
Минавах пряка след пряка, но никакво такси не се виждаше. Започнах да се притеснявам. Вердюн съвсем не беше светски квартал и бях убеден, че всеки минувач се обръща след мен и ме изглежда с неодобрителен поглед. Когато стигнах до закусвалнята, където в понеделник бях излапал четирите кренвирша, реших да плюя на запазената маса в хотел „Уиндзор“. Влязох в закусвалнята, седнах в един отдалечен ъгъл и като прикривах с ръка черната си папионка, поръчах си супа, роле и кафе. Разчитах, че другите посетители ще ме вземат за келнер, който е тръгнал на работа.
При втората чаша кафе извадих неизпратеното още писмо до сестра Ирма и го препрочетох. Видя ми се малко неубедително и реших по-скоро да се прибера, че да го пооправя. Замислих се върху плановете си да посетя сестра Ирма и ми дойде на ум, че никак няма да е зле да си взема билет за влака още тази вечер. С тези мисли, които не ми дадоха така нужното ми ободрение, излязох от закусвалнята и забързах към квартирата.
Само след петнадесет минути ми се случи нещо съвсем невероятно. Зная, че това, което ще разкажа, носи всички неприятни белези на измислица, но си е чиста истина. Ще стане дума за една странна преживелица, която и до днес си остава необяснима за мен, но въпреки това ще ми се, ако това е възможно, да опиша случая без ни най-малък оттенък на мистицизъм. Да сторя обратното, би означавало да намеквам или да твърдя, че между духовните откровения на свети Франциск Асизки и престорената религиозност на тия, дето ходят само в неделя на черква, разликата е една и съща.
Беше вече тъмно, към девет часа, когато, наближавайки сградата на курсовете, забелязах светлина в ортопедическата работилница. Стреснах се, като видях на витрината жив човек — около тридесетгодишна масивна жена с копринена рокля в зелено, жълто и светлолилаво. Тя сменяше бандажа на дървения манекен. Когато се доближих до витрината, жената тъкмо беше свалила стария бандаж, който държеше под лявата си мишница (тя самата стоеше с дясната си страна към мен) и прикрепваше новия. Стоях приковал поглед в нея, и тя изведнъж усети, че я гледат, и вдигна глава към мен. Веднага й се усмихнах, за да й дам да разбере, че този, който стои със смокинг в тъмното навън, не е враг, но това не помогна. Жената се изплаши невероятно. Тя пламна цяла, изпусна бандажа изпод мишницата си и се спъна в купа емайлирани подлоги. Аз протегнах ръка към нея и си ударих пръстите в стъклото. Тя се пльосна тежко по задник, както падат кънкьорите, но веднага стана, без да ме поглежда. Все още зачервена, жената отметна с ръка косата си от лицето и отново се зае да привързва бандажа на манекена. И точно в този миг се случи най- интересното. Най-неочакваното (стремя се да разкажа това без преувеличения) лумна огромно слънце и се понесе право към носа ми със скорост деветдесет и три милиона мили в секунда. Ослепен и страшно уплашен, аз се подпрях с ръка на витрината, за да не падна. Това трая само няколко секунди. Когато заслепението мина, жената вече я нямаше, но на витрината се разстилаше изящна градина от бляскави емайлирани цветя.
Отдалечих се и обиколих два пъти блока, докато коленете ми престанат да се подкосяват. После — повече не посмях да погледна витрината — се качих в стаята си и легнах. След няколко минути или може би след няколко часа вписах в дневника си на френски следните редове: „Оставям сестра Ирма на свобода — нека следва своя собствен път. Всички сме монахини.“
Преди да си легна да спя, написах писма на четиримата задочници, които бях изключил от курсовете. Обясних им, че администрацията е допуснала грешка. Писмата се лееха просто от само себе си — като по вода. Това може би се дължеше на обстоятелството, че преди да се заема с тях, донесох отдолу един стол.
Въпреки че има опасност развръзката да стане безинтересна, трябва да спомена, че след по-малко от седмица курсовете „Приятели на великите майстори“ бяха закрити, тъй като нямаха съответното разрешение (по-точно, никакво разрешение). Аз си събрах багажа и заминах при моя побащим Боби на Роуд Айлънд, където прекарах останалите два месеца до започването на училищните занятия в Ню Йорк, през което време се занимавах с изучаване на най-интересните разновидности на летните животинки — американски момичета по шорти.
Не зная правилно ли постъпих или не, ала никога вече не се опитах да вляза във връзка със сестра Ирма. Но от време на време получавам писма от Бамби Крамър. Ето и последната новина за нея: тя се е заела да рисува поздравителни коледни картички. Интересно би било да ги види човек, особено ако не е загубила таланта си.
Информация за текста
© 1952 Дж. Д. Селинджър
© 1985 Тодор Вълчев, превод от английски
J. D. Salinger
De Daumier-Smith’s Blue Period, 1952
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2008
Издание:
Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985
Американска, I издание
