Дж. Д. Селинджър
Мече буболече
Наближаваше три часът, когато Мери Джейн най-после намери къщата на Елоиз. Тя обясни на Елоиз, която излезе да я посрещне на автомобилната алея, че всичко е минало отлично, че тя си спомня съвършено точно пътя, докато не свърнала от Мерик Паркуей.
—
— Между другото, какво точно е херния?
Елоиз хвърли цигарата си на мръсния сняг, стъпка я и отвърна:
— Всъщност не зная, но не е нужно да се тревожиш, няма опасност да прихванеш.
— Аха — рече Мери Джейн и двете влязоха в къщата.
Двадесет минути по-късно те допиваха в дневната първата си чаша уиски със сода и разговаряха по начин, типичен за някогашни колежанки, живели в една стая. Но тях ги свързваше и друга, по-здрава връзка — и двете не бяха завършили: Елоиз бе напуснала колежа в средата на втората година — през 1942, — след като я бяха хванали затворена с един войник в асансьора на третия етаж на общежитието. Мери Джейн беше напуснала — същата година, същия клас, горе-долу същия месец, за да се омъжи за един кадет от Джаксънвилската авиационна школа — суховат, влюбен в професията си младеж от Дил, щат Мисисипи, чийто брак с Мери Джейн трая три месеца, два от които той лежа в затвора, защото бе намушкал с нож едного от военната полиция.
— Не, не — казваше Елоиз, — тя всъщност беше червеникава.
Беше се изтегнала на дивана, кръстосала тънките си много хубави крака.
— Пък аз чувах, че е блондинка — настоя Мери Джейн, седнала на синьото кресло. — Оная, как й беше името, се кълнеше, че е блондинка.
— Как ли не — прозина се Елоиз. — Че тя си я боядиса едва ли не пред очите ми. Какво става? Свършихме ли цигарите?
— Не се безпокой. Аз имам пълен пакет някъде — каза Мери Джейн и взе да рови в чантата си.
— Тая тъпа прислужница! — изруга Елоиз, без да се мръдне от дивана. — Само преди час оставих под носа й два неотворени кашона. След малко ще влезе да ме пита какво да прави с тях. Докъде бях стигнала, дявол да го вземе.
— Тирингър — подсети я Мери Джейн и запали една от своите цигари.
— О, да. Спомням си съвсем точно — тя се боядиса вечерта преди сватбата си с оня Франк Хенке. Помниш ли го?
— Горе-долу. Един прост редник, нали? Страшно непривлекателен.
— Непривлекателен! Ти си луда! Та той имаше направо кирлив вид.
Мери Джейн отметна глава, заливайки се от смях.
— Добре го каза — рече тя, готова да посегне отново към питието си.
— Дай си чашата — каза Елоиз, стъпи по чорапи на пода и стана. — Ама тъпа прислужница, ти казвам. Какво ли не направих, едва не принудих Лю да я ухажва, за да я накара да дойде с нас в града. Но сега съжалявам и… Това пък откъде го взе?
— Това ли? — докосна Мери Джейн камеята на врата си. — Не я ли знаеш, носех я още в училище. От майка ми е.
— Боже мой — въздъхна Елоиз, поела в ръце двете празни чаши. — Аз си нямам никакъв скъп спомен. Ако свекърва ми умре един ден — ха-ха — сигурно ще ми завещае някой стар бастун с монограм или нещо от тоя род.
— Между другото, погаждате ли се с нея?
— Не ставай смешна — отвърна Елоиз, вече на път за кухнята.
— За мен нито капка повече — извика Мери Джейн след нея.
— Я стига! Кой на кого се обади? И кой закъсня цели два часа? Ще стоиш тука, докато ми омръзнеш. По дяволите твоята идиотска работа!
Мери Джейн отметна глава и пак се заля от смях, но Елоиз вече беше изчезнала в кухнята.
Останала сама в стаята, на Мери Джейн й доскуча, затова стана и се приближи до прозореца. Тя отдръпна завесата и облегна ръка на една от прозрачните пречки, но се изцапа с прах, та прибра ръката си, обърса я с другата и се изопна. Мръсната киша навън видимо замръзваше. Мери Джейн спусна завесата и тръгна бавно към синьото кресло, отминавайки двете претъпкани библиотеки, без дори да хвърли поглед към някоя от книгите. В креслото тя отвори чантата си, извади огледалце и огледа зъбите си. После затвори уста, прекара няколко пъти език по горните зъби и пак ги огледа.
— Навън става поледица — каза тя, обръщайки се. — Ама че си чевръста. Да не би да не си наливала сода?
С двете пълни чаши в ръце Елоиз се спря, изпъна като пищови двата си показалеца и каза:
— Никой да не мърда! Цялата къща е обградена.
Мери Джейн се засмя и прибра огледалцето.
Елоиз пристъпи напред с чашите, сложи непохватно тази на Мери върху подложката, но своята задържа в ръка. После се изтегна отново на дивана.
— Какво, мислиш, прави оная там? — каза тя. — Пльоснала се на дебелия си черен задник и чете „Как да се обличаме“. Като изваждах съда с леда, изпуснах го, а тя така ме изгледа, сякаш й преча.
— Това е последно. Ни капка повече! — каза Мери Джейн и взе чашата си. — Чувай, знаеш ли кого видях миналата седмица? На етажа на „Лорд и Тейлър“1.
— Хм-м-м — зачуди се Елоиз и намести една възглавница под главата си. — Аким Тамиров.
— Кой? — ахна Мери Джейн. — Кой е тоя.
— Аким Тамиров. Един киноартист. Като каже: „Го-о-лям си шегобиец, ей.“ Чуден е… Човек не може да намери една свястна възглавница в тая проклета къща. Та кого си видяла?
— Джаксън. Дето беше…
— Коя от двете.
— Не знам. Тая, дето беше в нашия семинар по психология.
— Те и двете бяха в семинара.
— Добре де. Оная със страхотните…
— А-а, Марша Луиз. И аз я срещнах веднъж. Може да ти надуе главата.
— И още как. Но знаеш ли какво ми каза тя? Че доктор Уайтинг заболяла от рак миналото лято и умряла — и толкоз. Била станала на вейка, преди да умре. Не е ли ужасно, кажи?
— Много важно.
— Не ставай зла, Елоиз.
— М-м-м. И какво друго ти каза?
— Ами току-що се била върнала от Европа. Мъжът й служел в Германия ли, къде ли, и тя била при него. Живеели само с още едно семейство, казва, в къща с четиридесет и седем стаи и десетина прислужници. Имала собствен кон, а конярът им бил бивш началник на личната конюшня на Хитлер или нещо такова. Пък като взе да ми разправя как щял да я изнасили един негър войник. Насред магазина, моля ти се, ми разправя тая история — нали си я знаеш каква е. Въпросният войник бил шофьор на мъжа й и една сутрин трябвало да я откара до пазара май… Тя толкова се била уплашила, че дори не…
— Чакай за секунда. — Елоиз надигна глава и извика: — Ти ли си, Рамона?
— Да — отвърна детско гласче.
— Затваряй, моля ти се, външната врата.
— Рамона ли е? Умирам да я видя. Знаеш ли, че не съм я виждала, откакто…
