— Сладката! Горкото наивно трудещо се момиче — каза Елоиз. — Тогава ще стане още по-лошо. Ще ми извади душата. Слушай, сега той знае, че съм дружила с някой си Уолт — някакво остроумно войниче. Но аз за нищо на света не бих му казала, че Уолт е загинал. За нищо на света, разбери! И ако му кажа — което няма да стане, — но ако му кажа, ще му кажа, че е загинал по време на бой.
Мери Джейн подпря брадичката си съвсем на края на дланта.
— Ел…
— Да?
— Защо не ми разправиш как е загинал? Кълна ти се, никому няма да кажа. Честна дума! Разкажи ми, моля ти се!
— Не.
— Моля ти се, разкажи ми. Честна дума, никому няма да кажа.
Елоиз допи уискито и отново закрепи празната чаша на гърдите си.
— Ще кажеш на Аким Тамиров — продума тя.
— Не, няма да кажа. Никому няма да кажа как…
— Ами неговият полк почивал някъде. В затишието между две битки или нещо такова — така поне ми писа приятелят му, Уолт и едно момче се хванали да опаковат малка японска печка. Някакъв полковник искал да я изпрати у дома си. Или са я изваждали от опаковката, за да я преопаковат — не помня точно. Всеки случай тя била пълна с бензин и какво ли не и избухнала, в ръцете им. На другото момче извадила само окото. — Елоиз се разплака и хвана с ръка празната чаша, за да не падне от гърдите й.
Мери Джейн се смъкна от дивана, дотътри се по колене до Елоиз и взе да я гали по главата.
— Недей плака, Ел. Недей.
— Кой плаче? — възрази Елоиз.
— Разбирам те, но недей. Няма защо вече, не си струва.
Външната врата се отвори.
— Рамона се връща — каза Елоиз гъгниво. — Иди, моля ти се, до кухнята и кажи там на оная да й даде да вечеря по-рано. Ще идеш ли?
— Ще ида, но ако обещаеш, че няма да плачеш.
— Обещавам. Хайде върви. На мен просто не ми се влиза сега в тая проклета кухня.
Мери Джейн стана, позаклати се, но запази равновесие и излезе от стаята.
Върна се след не повече от две минути. Пред нея подтичваше Рамона. Шляпаше на цели стъпала с разкопчаните шушони, мъчейки се да вдига колкото е възможно по-голям шум.
— Не дава да й сваля шушоните — оплака се Мери Джейн.
Все още легнала по гръб на пода, Елоиз се бършеше с носната си кърпичка. Без да я маха от носа си, тя каза на Рамона:
— Излез и кажи на Грейс да ти свали шушонките. Нали знаеш, че не се влиза в…
— Но тя е в клозета — прекъсна я Рамона.
Елоиз остави кърпичката и с мъка зае седнало положение.
— Дай си крака! — заповяда тя. — Но първо седни! Не там — тука! Чуваш ли?
Мери Джейн пълзеше на колене под масата и търсеше цигарите.
— Познай какво се е случило с Джими — обади се тя.
— Нямам представа. Другия крак. Другия крак!
— Прегазил го е автомобил — каза Мери Джейн. — Каква трагедия!
— Аз видях Скипър с един кокал в устата — каза Рамона.
— Какво е станало с Джими? — попита я Елоиз.
— Една кола го прегази и той умря. Исках да взема кокала на Скипър, но той…
— Дай си челото за малко — каза Елоиз. Тя попипа челцето на Рамона. — Май имаш малко температура. Иди кажи на Грейс да ти даде вечерята горе. И после право в леглото. Аз ще се кача после. Хайде върви, моля ти се. И си вземи шушонките.
Рамона излезе от стаята с бавни големи крачки.
— Хвърли една — обърна се Елоиз към Мери Джейн. — И казвам да пием още по едно.
Мери Джейн й подаде цигара.
— Какво нещо! Тая история с Джими. Това се казва фантазия!
— М-м-мда. Ще идеш ли да налееш? И донеси бутилката тука. Не ми се влиза там. Цялата кухня вони на портокалов сок.
В седем и пет телефонът иззвъня. Елоиз стана от перваза на прозореца и взе да търси в тъмното обувките си. Не успя да ги намери. По чорапи тя тръгна бавно, почти лениво към телефона. Неговият звън не смути Мери Джейн, която бе заспала по корем на дивана.
— Ало — обади се Елоиз, без да пали лампата. — Не мога да дойда да те взема. Мери Джейн е у нас. Паркирала е колата на изхода, а не може да намери ключа. Моята няма как да мине. Половин час търсихме ключа насам-натам, по снега. Дик и Милдред не могат ли да те качат? — Тя изчака отговора. — Виж, това е неприятно, скъпи. Момчета, я се стройте и с маршова стъпка — към къщи. Ти само командувай: леви, десни, леви, десни… Нали си началство. — Тя пак заслуша. — Не се мъча да бъда духовита — каза тя. — И през ум не ми е минало. Просто ми се е развързал езикът. — И затвори телефона.
Тя се върна в дневната с немного сигурна крачка. Отиде до прозореца и наля в чашата си останалото в бутилката уиски. Събра се около един пръст. Изпи го на един дъх, потръпна и седна.
Когато Грейс запали лампата в трапезарията, Елоиз цяла подскочи. Без да става, тя извика:
— Няма да сервираш преди осем, Грейс. Мистър Уенглър ще позакъснее.
Грейс се спря на прага, осветена от лампата в трапезарията.
— Дамата отишла? — попита тя.
— Не, почива си.
— Да-а — каза Грейс. — Мисис Уенглър, мислела да ви питам може ли мой мъж да спи тук тоз вечер. Место при мене много, а той имал работа в Ню Йорк, чак утре, а и време много лошо.
— Мъжът ти ли? Къде е той?
— Тука — каза Грейс. — В кухнята.
— Не, Грейс, не може да спи тук.
— Моля?
— Казах, че не може да спи тук. Това да не е хотел.
Грейс остана неподвижна за секунда, после каза:
— Разбирам, госпожо. — И отиде в кухнята.
Елоиз, излезе от дневната и заизкачва стълбището, осветено съвсем слабо от отражението на светлината в трапезарията. На площадката видя да се валя единият шушон на Рамона. Тя го вдигна и го запрати с все сила през перилото на стълбата; той тупна глухо на пода в преддверието.
Елоиз запали лампата в стаята на Рамона и продължи да търси ключа, сякаш се подпираше на него. Няколко секунди остана неподвижна, загледана в Рамона. После пусна ключа и бързо пристъпи до леглото.
— Рамона! Събуди се! Събуди се, ти казвам!
Рамона спеше на самия край на леглото, издала задниче дори извън него. На нощната масичка лежаха прилежно сгънати очилата й, сложени със стъклата нагоре.
— Рамона!
Момиченцето се събуди с остра въздишка. То отвори широко очи, но почти в същия миг примижа.
— Какво, мами?
— Нали ми каза, че Джими Джимирино го сгазила кола и умрял?
— Какво?
— Слушай какво ти говоря — каза Елоиз. — Защо спиш пак толкова на края?
— Така.
— Защо така? Рамона, нямам намерение да…
— За да не преча на Мики.
— На ко-о-ой?
