Елоиз скочи изведнъж на крака.
— Дай си чашата!
— Не, не бива повече, Ел. Трябва да отида в Ларчмънт. Мистър Уейнбърг е толкова мил човек, че не мога…
— Обади се по телефона и кажи, че си убита. Давай чашата, чуваш ли!
— Не, не мога, Ел, честна дума. Навън е вече такъв студ. А антифризът ми е на привършване. Ако не тръгна вед…
— Много важно, нека замръзне всичко. Иди се обади. Кажи, че си умряла. Дай си чашата.
— Добре де, добре… Къде е телефонът?
— Изчезна — каза Елоиз, понесла празните чаши към трапезарията. — А, ето го. — Тя се спря внезапно на прага между дневната и трапезарията, скръцна шеговито зъби и тупна с крак.
Мери Джейн се засмя.
— Да ти кажа право, ти не познаваше Уолт — обясняваше Елоиз към пет без петнадесет, легнала по гръб на пода и закрепила чашата на малките си гърди. — Никой не можеше да ме разсмива като него. До сълзи, разбираш ли. — Тя погледна към Мери Джейн. — Помниш ли оная вечер — последната година, когато смахнатата Луиз Хермансън нахълта в стаята ни само по сутиен — оня, черния, дето си го беше купила от Чикаго.
Мери Джейн се засмя. Легнала по корем на дивана, с лице към Елоиз, тя бе опряла брада на страничната облегалка. Чашата с уискито стоеше на пода до нея.
— Та и той можеше да ме разсмива така — каза Елоиз. — Разсмиваше ме в разговор. Разсмиваше ме по телефона. Разсмиваше ме дори в писмата си. Но най-хубавото е, че го правеше без усилие — просто си беше зевзек. — Тя поизвърна глава към Мери Джейн. — Ей, я ми хвърли една цигара.
— Не мога да ги достигна.
— И ти си една! — Елоиз отново впери поглед в тавана. — Веднъж се спънах и паднах — продължи тя. — Чаках го както винаги на автобусната спирка пред павилиона, но той закъсня и когато се зададе, автобусът вече тръгваше. Спуснахме се да го гоним, но аз паднах и си навехнах глезена. А той вика: „Горкото мече-буболече.“ Задето паднах де. Горкото мече-буболече, казва. Господи, какъв мил беше.
— А Лю няма ли чувство за хумор?
— Какво?
— Казвам, Лю няма ли чувство за хумор?
— Дявол знае. Може и да има. Смее се, като гледа карикатури и разни такива — Елоиз надигна глава, взе чашата от гърдите си, и отпи.
— Все пак — каза Мери Джейн — това не е всичко. Искам да кажа, не е достатъчно.
— Кое не е достатъчно?
— Е… ти знаеш. Само да ти е весело с един човек и прочие.
— Кой ти е казал, че не е достатъчно? — възрази Елоиз. — Слушай, трябва да се смееш, да се веселиш… освен ако си решила да отиваш в манастир.
— Страшна си — разсмя се Мери Джейн.
— Господи, какъв мил беше той! — продължи Елоиз. — Веднъж весел, друг път гальовен. Но не като тези тъпи, лигави момчетии. Той си беше по-особено гальовен. Знаеш ли какво направи веднъж?
— Какво?
— Пътувахме с влака от Трентън за Ню Йорк. Тъкмо го бяха взели войник. А във вагона студено и сме се заметнали с моето палто. Помня, че бях с вълнената жилетка на Джеймс Мороу — помниш ли нейната синя жилетка? Чудна беше.
Мери Джейн кимна, но Елоиз дори не забеляза това.
— Не знам как, но неговата ръка се намери изведнъж върху корема ми. А той: „Коремът ти е толкова хубав, казва, че ми се ще да изскочи отнякъде един офицер и да ми заповяда да провеся другата ръка през прозореца. Иначе няма да е честно, казва.“ После изведнъж измъкна ръката си и вика на кондуктора: „Изопни рамене! Не мога да търпя хора, които не умеят да носят с достойнство униформата си.“ А кондукторът му вика: „Спете си, спете си.“ — Елоиз се замисли за миг, после додаде: — Знаеш ли, не е толкова важно какво казваш, а как го казваш.
— Ти разправяла ли си на Лю нещо за него? Каквото и да било.
— Как да ти кажа, веднъж бях започнала. Но първото нещо, което Лю попита, беше какъв чин има.
— А какъв чин имаше?
— Ето, и ти! — възмути се Елоиз.
— Не, аз само така…
Елоиз изведнъж се разсмя гърлено.
— Знаеш ли какво ми каза той веднъж? Каза, че напредвал в армията, но в съвсем различна посока. „Когато получа първото си повишение, казва, вместо да ми дадат нашивки, ще ми отрежат ръкавите. А когато, казва, стигна до генералски чин, ще остана гол-голеничък. Само с едно медно копче на пъпа.“
Елоиз погледна Мери Джейн, която дори не се усмихна.
— Не ти ли се вижда смешно?
— Да, смешно е. Само че защо все пак не разправиш на Лю за него?
— Защо ли? Защото толкова му разбира пипето, затова — каза Елоиз. — Но ще ти кажа и друго, трудещо се момиче: ако се омъжиш повторно, никога за нищо не разправяй на мъжа си. Ясно ли ти е?
— Защо? — попита Мери Джейн.
— Защото така. Ти мене слушай — отвърна Елоиз. — На тях им се ще да мислят, че от всеки твой бивш приятел цял живот ти се повдига. Сериозно ти говоря. Е, можеш да му разказваш на мъжа си това-онова. Но никога истината. Никога! Кажеш ли, че си познавала някое красиво момче, веднага трябва да добавиш, че е било някак сладникаво. Кажеш ли, че си познавала някое умно момче, трябва да добавиш, че е бил фукльо. Не спазваш ли това, при всеки удобен случай ще ти натрива носа с горкото момче. — Елоиз млъкна, отпи от чашата си и се замисли. — Разбира се — продължи тя, — той ще те изслуша уж с разбиране. И със страшно умен вид. Но ти не се хващай. Слушай мене. Животът ти ще стане ад, ако само за миг допуснеш, че мъжете могат да бъдат умни. От мен да го знаеш! Явно разстроена, Мери Джейн вдигна глава от страничната облегалка и за да промени позата, подпря брада на дланта си. Изглежда, обмисляше съвета на Елоиз.
— Не можеш да кажеш, че Лю не е умен — рече накрая тя.
— Защо да не мога?
— Че да не би да не е умен? — попита наивно Мери Джейн.
— О-о-о, какъв смисъл има да говорим повече? — каза Елоиз. — Я да оставим този разговор. Само ще ти разваля настроението. Запуши ми устата.
— Добре де, но защо тогава се омъжи за него? — попита Мери Джейн.
— Боже мой, отде да знам? Разправяше ми, че обичал романите на Джейн Остин. Казваше, че те са оказали голямо влияние в неговия живот. Да, точно така казваше. След като се оженихме, разбрах, че не е прочел нито един от нейните романи. Знаеш ли кой е любимият му автор?
Мери Джейн поклати глава.
— Л. Манинг Вайнз. Чувала ли си го някога?
— Не-е-е.
— И аз не съм. Никой не го знае. Написал е някаква книжка, в която се разказва за четирима души, умрели от глад в Аляска. Лю дори не помни заглавието й, но казва, че никога не е чел по-изискано написана книга. Представяш ли си? Дори не е достатъчно честен да си каже, че книгата му е просто интересна, защото описва приключенията на четирима мъжаги, умрели от глад в едно иглу или нещо такова. Не, изискано написана!
— Ти все критикуваш, да ти кажа — упрекна я Мери Джейн. — Все критикуваш. Може пък наистина да е хубава и…
— Каква ти хубава, нищо подобно — каза Елоиз. После помисли и добави: — Ти поне работиш. Разбираш ли, поне…
— Чуй ме — пресече я Мери Джейн, — няма ли все пак да му кажеш някога, че Уолт е загинал? Мисълта ми е, че той няма да проявява ревност, като разбере, че Уолт… Е, ти знаеш, загинал и така нататък.
