предлагали. Бистрите извори и бързоструйните потоци им поднасяли в прекрасно изобилие прозрачните си и вкусни води. В пукнатините на скалите и в кухините на дърветата умните и работливи пчели настанявали своите общежития, като предоставяли всекиму съвсем безкористно богатия плод на сладкия си труд. Огромните коркови дъбове щедро, без корист, снемали от себе си широки и леки кори, с които хората започнали да покриват първобитните си наколни жилища, за да намерят в тях закрила срещу не всякога благосклонната природа. Навсякъде по това време царували мир, приятелство и сговор. Тежкият палешник на извитото рало все още не се осмелявал да пори и бразди благочестивите недра на нашата прамайка Земя, защото тя, без всякаква принуда, сама отделяла от просторната си плодовита гръд онова, което е можело да нахрани, задоволи и зарадва синовете й, които я владеели тогава. Простодушни и красиви пастирки бродели от дол на дол и от хълм на хълм с волно веещи се на вятъра разпуснати коси, облечени не повече, отколкото е било нужно, за да се покрие прилично онова, което благоприличието налага и е винаги налагало да бъде покрито. Те не се кичели с накитите, които днес се употребяват и които тирският пурпур и коприната, подложена на най-изкусна обработка, оскъпяват, а слагали на челата си само венци от зелените листа на репея и на бръшляна. Така накичени, те са били може би по-красиви и изискани от днешните наши дворцови дами с техните особени и странни изобретения, към които ги тласка безделническият им нагон към новото. Любовта се е изразявала тогава с простота и непринуденост, така както хората са я чувствували, без да се търсят изкуствени и претенциозни словесни увъртания, за да й се придаде по-благоприличен вид. В онова време истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристрастието не били толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накърнят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкористява. Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията, още повече че тогава не е имало повод за съдебни дела, нито престъпник, който да бъде съден. Девиците и невинността са се движели, както казах, навред ръка за ръка, без страх да бъдат осквернени от хорска дързост и мъжка похотливост, и ако момите губели девствеността си, то е било само защото така са искали и желаели. А сега, в това наше отвратително време, никоя не е сигурна, дори ако я скрият и затворят в някой нов лабиринт, подобен на критския, защото дори и там, през пролуките или чрез самия въздух, прониква любовната зараза, която разбива на пух и прах волята им за въздържание. С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомагат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават все по-лоши, е бил създаден Орденът на странствуващото рицарство. На този рицарски орден принадлежа и аз, братя козари. Много съм ви признателен за угощението и радушния прием, които оказахте на мене и на моя оръженосец. Защото, макар и по силата на естествения закон всички живи същества да са задължени да съдействуват на странствуващите рицари, все пак, като си давам сметка, че вие ме приехте и нагостихте, без да ви е било известно това ваше задължение, аз съм в правото си да ви благодаря от сърце за вашата Сърдечност.
Нашият рицар държа цялата тази предълга реч (която можеше прекрасно да остане непроизнесена) само защото желъдите, които му предложиха, му напомниха за Златния век и му хрумна да се впусне в излишни размишления пред козарите, които, без дума да продумат, удивени и слисани, го изслушаха докрай. Санчо мълчеше, ядеше желъди и много често навестяваше втория мех, който за да се изстуди виното, бе закачен на клона на един корков дъб.
Козарите, за да покажат уважението си към гостите и да ги развеселят, накараха един млад момък да им попее и да им посвири с гъдулката си. Той изпява любовен романс, Дон Кихот го моли да изпее още нещо, но Санчо Панса не се съгласява, защото било време не за песни, а за спане. От селото пристига друг момък, който съобщава, че студентът Грисостомо умрял от любов по красивата Марсела. Дон Кихот научава, че Грисостомо завършил астрология в Саламанка, влюбил се в пастирката Марсела и облечен като пастир, я задирял. По нея лудеели и други момци. Дон Кихот и Санчо Панса отиват на погребението на Грисостомо. Прочитат последните стихове на покойния младеж. Явява се Марсела и твърди, че несправедливо я обвиняват за страданията и смъртта на момъка, защото тя не е подхранвала никакви надежди у него.
… Защото какво са виновни честното ми поведение и скромната ми сдържаност, че Грисостомо загина заради силната си страст и безразсъдната си пламенност? Ако аз запазвам невинността си в обществото на дърветата сред гората, защо този, който държи аз да живея в обществото на хората, желае да я загубя? Аз, както знаете, притежавам собствени богатства и не ламтя за чуждите. Свободна съм и не желая да се обвързвам, не обичам и не мразя нито един мъж, не изневерявам на тогова и не търся оногова, не мамя и не залъгвам никого. Простодушният разговор с ратайкините от тези села и грижите по козите ми са мое забавление. Желанията ми имат за граници тези планини и ако понякога ги надхвърлят, то е, за да се насладя на красотата на небето…
Марсела се изгубва в планината, а приятелите на Грисостомо го погребват и окичват гроба му с цветя.
Дон Кихот желае да се постави в услуга на пастирката Марсела, затова навлиза в леса, в който тя се отдалечава. На една полянка рицарят и оръженосецът слизат от Росинант и от магарето, пускат ги да пасат, а самите те изяждат провизиите в дисагите. Росинант неблагоразумно отива при пасящите наблизо кобили, които яростно го нападат с копита и зъби, а конярите янгуесци му нанасят със сопи такъв бой, че го оставят проснат на земята. Дон Кихот и Санчо Панса се втурват да защитят славния кон, но двадесетина коняри ги обсипват с удари, повалят ги и се отдалечават с конете си.
Двамата герои дълго време не могат да се-изправят на нозе от побоя. Дон Кихот съжалява, че е изтеглил меч срещу хора, които не са посветени в рицарство. Трябвало само Санчо Панса да се справи с тях. Това мнение не се понравя на оръженосеца и той казва:
— Сеньор, аз съм човек миролюбив, кротък, спокоен и мога да понеса безропотно каквато и да е обида, защото имам жена и деца, които трябва да издържам и да храня. Затова нека и аз ви предупредя — защото да ви заповядам не мога, — че в никакъв случай не ще изтегля сабята си нито срещу рицари, нито срещу люде от долен произход и отсега нататък, нека Бог ми е свидетел, аз ще прощавам не само обидите, които съм получил, но и тези, които ще ми се нанесат, без разлика дали оскърбителят е високо или ниско поставен, дали е богат или беден; знатен или простосмъртен.
Санчо Панса сипе проклятия към конярите, едва успява да се привдигне с голяма мъка, хваща и оседлава магарето, настанява Дон Кихот върху него, вдига Росинант и повежда двете добичета по пътя. Наблизо се вижда един хан. Дон Кихот спори със Санчо, че това е замък.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА,
за онова, което се случи със знаменития идалго в хана, който той взе за замък
Като видя Дон Кихот легнал напреки на самара, ханджията запита Санчо какво се е случило. Санчо отговори, че няма нищо особено, но че господарят му паднал от една скала и си натъртил силно ребрата. Жената на ханджията се различаваше от обикновените ханджийки, понеже беше по природа милостива и състрадателна към болките на ближния си. Тя веднага се залови да лекува Дон Кихот и повика на помощ дъщеря си, която беше много мила девойка. В хана служеше и една мома от Астурия, с широко лице и сплесната глава, чипоноса, едното око кривогледо, а и другото не съвсем в ред. Вярно е, че затова пък беше сложена чудесно и това уравновесяваше напълно останалите й недъзи: на ръст не надхвърляше седем педи от главата до петите, а раменете й бяха толкова високо повдигнати, че я караха да гледа повече, отколкото желаеше, към земята. Тази миловидна прислужничка се притече на помощ на девойката и двете заедно постлаха на Дон Кихот страшно неудобно легло в едно таванско помещение, което, по всичко личеше, беше служило години наред за плевник. В същото помещение, малко настрана от леглото на Дон Кихот, беше настанено и леглото на един мулетар. Макар и стъкмено със самарите и чуловете на мулетата му, то все пак беше много по-удобно от онова на Дон Кихот, направено от четири грапави дъски, сложени върху две различни по височина магарета. Дъските бяха покрити с тънък като черга дюшек, толкова неравен и твърд, че ако не беше вълната, която се показваше тук-таме от прокъсаните места, човек би казал, че е пълен с камъни. На леглото бяха постлани два чаршафа сякаш от биволска кожа-и едно толкова изтъркано одеяло, че нишките му можеха да се преброят.
На този злополучен креват легна Дон Кихот и малко след това ханджийката и дъщеря й започнаха да облепват тялото му от горе до долу с пластири, а Мариторнес, така се казваше прислужничката, им светеше със светилник. Като видя синините по тялото на Дон Кихот, ханджийката каза, че комай приличат на следи
