от удари, а не от падане.
— Никакви удари! — възрази Санчо. — Скалата беше толкова грапава и остра, че при падането той се удари на много места.
След това добави:
— Не забравяйте, ваша милост сеньора, да запазите някой и друг пластир, защото има и други нуждаещи се. И моята гърбина ме боли.
— Какво? И вие ли паднахте? — запита ханджийката.
— Не, аз не паднах — отговори Санчо, — но като видях[87] как зле се сгромоляса господарят ми, така се стреснах, че ме заболя цялото тяло, сякаш ме бяха погалили с хиляди тояги.
— Да, това се случва — обади се девойката. — Много пъти съм сънувала, че падам от кула и безкрайно летя, докато стигна до земята. След това се събуждам и се чувствувам тъй разтърсена и разбита, като че ли наистина съм паднала.
— Там е работата, сеньора — рече Санчо, — че не насън, а в най-будно състояние — бях по-буден, отколкото съм сега — тялото ми посиня не по-малко от тялото на господаря ми Дон Кихот.
— Как се казва този рицар? — запита прислужничката Мариторнес.
— Дон Кихот де Ла Манча — отговори Санчо Панса. — Той е странствуващ рицар, и то от най-храбрите и най-силните, каквито светът отдавна не е виждал.
— Какво значи странствуващ рицар? — запита прислужничката.
— Да не сте вчерашна, та да не знаете какво значи това! — възкликна Санчо Панса. — Знайте прочее, сестро, че странствуващ рицар е човек, който може ей сега да бъде пребит от бой, а само миг след това да стане и император. Днес е най-клетото и най-бедното създание на света, а утре разполага с две или три кралски корони, които може да подари на своя оръженосец.
— Как може тогава — намеси се ханджийката — да сте оръженосец на такъв славен господар, а да не сте се сдобили досега, както ми изглежда, поне с едно графство?
— Рано е още — отговори Санчо. — Няма и месец, откакто сме тръгнали да търсим приключения, и още не сме попаднали на истинско. А нерядко се случва едно да търсиш, а друго да намериш. Все пак истината е, че ако моят господар Дон Кихот се излекува от тези рани или от това падане, а и аз остана невредим, не бих се отказал от надеждите си дори и срещу най-високите титли на Испания.
Дон Кихот, който слушаше много внимателно разговора, седна криво-ляво на леглото, хвана ханджийката за ръка и й каза:
— Повярвайте ми, красива сеньора, вие можете да се смятате за щастлива, че сте ме приютили във вашия замък. Няма да ви говоря, за моята личност, защото е унизително да хвалиш сам себе си, но моят оръженосец ще ви обясни кой съм. Искам само да ви заявя, че вечно ще запазя спомен на благодарност за услугата, която ми направихте, и ще ви бъда признателен през целия си живот. Ако по волята на небесата не бях безвъзвратно покорен на законите на любовта и на очите на онази красива неблагодарница, чието име тихичко мълвя, уверявам ви, че очите на тук присъствуващата прекрасна девойка щяха да заробят моята свобода.
Ханджийката, дъщеря й и простодушната Мариторнес, съвсем слисани, слушаха словата на странствуващия рицар, които, на гръцки да бяха казани, нямаше да бъдат по-неразбрани, макар и да се досещаха, че са израз на вежливост и любовни излияния. Тъй като не бяха свикнали да им се говори по този начин, те го гледаха и се чудеха, защото той им се виждаше съвършено различен от мъжете, които познаваха. Поблагодариха му за неговите любезности с думи от техния си ханджийски речник и напуснаха помещението, като астурийката Мариторнес остана да лекува Санчо, който имаше не по-малко нужда от помощ.
През нощта Дон Кихот, Санчо Панса и мулетарят лягат да спят в тъмнината на полупокрития обор. Дон Кихот си въобразява, че се намира в богат замък и че дъщерята на ханджийката, която за него е дъщеря на владетеля на замъка, се е влюбила в него. При тях идва слугинята Мариторнес, определила си среща с мулетаря. Дон Кихот я взема за дъщерята на ханджията, прегръща я и й обяснява, че не може да отвърне на любовта й, защото е отдал сърцето си на „безподобната Дулсинея“. Мулетарят, като съзира Мариторнес в прегръдките на рицаря, се нахвърля с юмруци върху него. Леглото на Дон Кихот рухва и събужда ханджията, който идва при тях. В мрака Дон Кихот, мулетарят, Мариторнес, Санчо Панса и ханджията се бият и нанасят удари кой на когото свари.
В хана нощува и един стражар от Санта Ермандад, който идва да ги разтърве, съглежда проснатия като мъртъв Дон Кихот и се връща да вземе светилник. Ханджията и Мариторнес се изплъзват. В помещението остават Дон Кихот, Санчо Панса и мулетарят, всички пострадали от сбиването.[89]
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА,
дето продължават безбройните изпитания, които храбрият Дон Кихот и добрият му оръженосец Санчо Панса преживяха в хана, който, за голяма беда на рицаря, той смяташе за замък
Дон Кихот дойде на себе си и почна да търси оръженосеца си със същия глас, с който го беше повикал предния ден, когато лежеше безпомощен в Долината на цепениците.
Санчо, приятелю, спиш ли? Спиш ли, приятелю Санчо?
— Тежко ми и горко ми! — отговори Санчо с горчивина и досада. — За какво спане може да се говори през тази страшна нощ, когато хиляди дяволи решиха да се подиграят с мене.
Да, прав си така да мислиш — каза Дон Кихот. — Защото или аз нищо не разбирам, или този замък е омагьосан. Знай прочее… Но ще ми се закълнеш, че ще пазиш в тайна дори и след смъртта ми това, което сега искам да ти кажа.
— Кълна се-отговори Санчо.
Казвам го — забеляза Дон Кихот, — защото искам да се зачита хорската чест.
— Кълна се, ви казвам — повтори Санчо, — че ще запазя тайната до края на вашия живот и дано бъда в положение още утре да я разкрия.
— Толкова ли е голямо злото, което съм ти сторил, Санчо — попита Дон Кихот, — та желаеш смъртта ми да настъпи така скоро?
— Не исках да кажа това — възрази Санчо, — но не обичам да се вкисват в мене работите, които узнавам.
— Така или иначе — рече Дон Кихот, — аз най-много разчитам на твоята вярност и порядъчност. И тъй, нека ти кажа, че тази нощ ми се случи едно от най-странните приключения, с които бих могъл да се похваля. Накъсо казано, знай, че преди малко дойде при мене дъщерята на господаря на този замък, която е една от най-очарователните и най-красиви девойки на света. Как да ти опиша прелестите на това същество? Как да ти говоря за нейния възвишен дух? А[90] какво да ти кажа за другите и скрити чарове, които ще премълча, за да не престъпя верността си към моята сеньора Дулсинея дел Тобосо. Знай само едно — че или самото небе завидя на толкова голямото ми щастие, което благосклонната съдба постави в ръцете ми, или пък поради това (и това е много по-вероятно), че замъкът е наистина омагьосан; тъкмо когато се бяхме увлекли в сладък любовен разговор, зададе се изневиделица някаква ръка, която принадлежеше сигурно на някой чудовищен великан, и ми нанесе такъв удар с юмрук в челюстите, че те и сега целите са потънали в кръв. След това ми бе нанесен толкова жесток побой, че се чувствувам по-зле от вчера, когато поради дързостите на Росинант ни разсипаха от бой, което и ти сам добре знаеш. От това заключавам, че ключът към тези момински чарове се държи от някой омагьосан мавър и както по всичко личи, не са предназначени за мене.
— Нито за мене — добави Санчо — защото повече от четиристотин маври така ми наложиха гърба, че в сравнение с това побоят с цепениците е същинско цвете. Но кажете ми, сеньор, как можете да наричате щастливо и изключително едно приключение, което ни доведе до това жалко състояние? Ваша милост поне сте държали в обятията си онази безподобна красота, за която ми говорите, ами аз, клетникът, какво друго получих, освен най-страшния побой, който някога изобщо съм изяждал? Горко ми на мене и на майка ми, която ме е родила, защото нито съм мислил, нито мисля да стана някога странствуващ рицар, а във всички наши злополуки най-много си патя аз.
