— Нима и тебе са те здраво наложили? — запита Дон Кихот.
— Тежко на целия ми род! Нали ви казах, че и аз съм съсипан от бой — отговори Санчо.
— Не се тревожи, приятелю — рече Дон Кихот, — още сега, ще приготвя оня ценен балсам, който ще ни излекува за един само миг.
В това време жандармът успя най-сетне да запали светилника и влезе да види човека, който му се стори, че е убит. Той беше по риза, с кърпа на глава и със светилник в ръка. Щом съзря неприветливото му лице, Санчо запита господаря си:
— Сеньор, да не би този да е случайно омагьосаният мавър,[91] който се връща, за да ни доналожи, ако изобщо му остават още сили?
— Не може да е мавърът — отговори Дон Кихот, — защото омагьосаните никога не се показват открито пред хората.
— Може да не се показват, но се усещат — рече Санчо. — Гърбът ми има какво да каже по този въпрос.
— Също и моят — добави Дон Кихот, — но това още не означава, че този човек е омагьосаният мавър.
Жандармът влезе и се стъписа, като ги видя да разговарят преспокойно. Наистина Дон Кихот още лежеше неподвижно по гръб. Причина за това бяха както боят, който бе ял, така и пластирите. Жандармът се приближи до него и му каза:
— Как е работата, добри човече?
— На ваше място аз бих се показал по-благовъзпитан — рече Дон Кихот. — Да не би изобщо в този край да се говори така на странствуващите рицари, негоднико?
Жандармът не можа да понесе такава обида от страна на човек, който съвсем не приличаше на рицар. Вдигна пълния с масло светилник и го стовари върху главата на Дон Кихот с такава сила, че за малко не му счупи черепа. Всичко потъна отново в мрак и той напусна помещението. А Санчо Панса рече:
— Сега вече няма съмнение, сеньор, че този е омагьосаният мавър, който съхранява съкровището за други, а за нас пази само юмруци и удари със светилници.
— Така е — отговори Дон Кихот — и по-добре е да не обръщаме внимание на подобни вълшебства и да не се ядосваме и сърдим за тях. Те са невидими и призрачни, така че колкото и усилия да полагаме, няма да открием кому да отмъстим. Стани, Санчо, ако можеш, и повикай управителя на замъка, за да ни даде масло, вино, сол и розмарин за спасителния балсам. Страшно ми е необходим сега, защото много кръв тече от раната, която този призрак ми нанесе.
Санчо се надигна, въпреки че го боляха всички кокали, и тръгна из тъмнината да търси ханджията, но се натъкна първо на жандарма, който подслушваше в тъмното, за да разбере какво замисля врагът му. Санчо му каза:
— Сеньор, какъвто и да сте вие, умилостивете се и дайте ни малко розмарин, зехтин, сол и вино, за да излекуваме[92] един от най-славните рицари на света, който лежи, тежко ранен от върлуващия в този хан омагьосан мавър.
Когато жандармът чу тези приказки, помисли, че има работа с луд човек, и понеже се съмняваше вече, отвори вратата на хана, повика стопанина и му предаде молбата на добрия човечец. Ханджията даде каквото му поискаха и Санчо го занесе на Дон Кихот. Този последният стискаше с ръце главата си, по която след удара със светилника бяха израснали две подутини. Но рана нямаше и по лицето му струеше не кръв, а пот, плод на преживените мъки и тревоги.
Без да се бави, Дон Кихот взе всички необходими за балсама материали, смеси ги в една тенджера и държа доста време сместа на огъня, докато му се видя, че е вече готова. Поиска след това шише, за да я изсипе в него, но шише не се намери в хана и той бе принуден да си послужи с една тенекиена кутия за зехтин, която ханджията в изблик на щедрост му подари. След това Дон Кихот прочете над пълната с лекарство кутия повече от осемдесет пъти „Отче наш“ и още толкова пъти „Ave Maria“, „Salve regina“ и „Credo“, като след всяка дума прекъсваше и благославяше сместа. Всичко това стана в присъствието на Санчо, на ханджията и на жандарма. Липсваше само мулетарят, който преспокойно наглеждаше добичетата си. След като свърши тази церемония, Дон Кихот реши веднага да изпита действието на този чудотворен, както си въобразяваше, балсам. Той надигна тенджерата, в която беше сварил течността, и изпи порядъчно количество от нея. А там беше останало около половин асумбре от питието, което не бе могло да се побере в тенекиената кутия. Щом като изпи балсама, Дон Кихот започна така страшно да повръща, че стомахът му съвсем се изпразни. От напъните и напрежението при повръщането изби го силна пот и той помоли присъствуващите да го покрият и оставят на спокойствие. Те изпълниха молбата му, оставиха го сам и той можа да спи повече от три часа. Когато се събуди, почувствува необичайна лекота в тялото си и общо подобрение след всичките страдания, които бе преживял. Това го накара да реши, че е напълно оздравял и че дължи това чудо на балсама на Фиерабрас, лековито питие, с което той можеше отсега нататък да се впуща без никакъв страх във всякакви разпри, схватки и сражения, колкото и опасни да са те.[93]
Санчо Панса, който също така реши, че има някакво чудо в оздравяването на Дон Кихот, помоли господаря си да му даде да изпие това, което оставаше в тенджерата и което не беше малко. Дон Кихот се съгласи и той я надигна с две ръце, изпълнен със силна вяра и голямо желание, и погълна не по-малко количество от това, което беше изпил господарят му. Стомахът му беше несъмнено не толкова нежен, колкото този на рицаря, и затова, преди да повърне, Санчо изпита такива напъни и гадене, преживя такива изпотявания и прилошавания, че реши, че е ударил вече без съмнение последният му час. Измъчен и съсипан, той почна да проклина и балсама, и злосторника, който му го беше препоръчал. Виждайки го в това състояние, Дон Кихот се обърна към него:
— Аз мисля, Санчо, че причината за злото, което те е сполетяло, се крие в това, че не си посветен в рицарско звание. Мисля, че това питие не може да действува благотворно на хора, които не са посветени рицари.
— Щом като ваша милост сте знаели това, защо — проклет да съм аз и целият ми род — ми позволихте да го изпия?
В това време питието започна да упражнява своето действие и нещастният оръженосец започна да се облекчава и през двете отверстия, но с такава бързина, че и тръстиковата рогозка, на която лежеше, и одеялото, с което се беше покрил, станаха съвсем негодни за употреба. Санчо така се обливаше в пот, така се гърчеше и свиваше, че не само той, но и всички присъствуващи помислиха, че е дошъл краят му. Тази буря и мъките му траяха близо два часа, но за разлика от господаря му те го разнебитиха и омаломощиха до такава степен, че не можеше да се държи на краката си.
Дон Кихот, който, както се казва вече, се чувствуваше здрав и бодър, поиска да тръгне веднага на лов за приключения, защото смяташе, че колкото и малко време да се бави, това лишава света и всички нуждаещи се от неговата закрила и защита, още повече че сега разчиташе и на своя балсам. И тъй, воден от това неудържимо желание, той сам оседла Росинант, сложи самара на магарето на оръженосеца си, помогна му да се облече и да яхне добичето и след това сам той възседна крантата си и като минаваше през двора на хана, задигна едно дървено копие2, което отсега нататък трябваше да му служи като истинско бойно копие.[94]
Всички, които бяха в хана — а те бяха повече от двадесет души, наизлязоха да го видят. Гледаше го и дъщерята на ханджията, а и той не откъсваше поглед от нея и от време на време изпущаше по една въздишка, за която човек би казал, че извираше от недрата на душата му. Всички или поне тези, които бяха присъствували на слагането на пластирите предишната вечер, бяха сигурни, че нашият рицар въздиша поради болките, които усещаше в ребрата си.
Когато двамата конници стигнаха до вратата на хана, Дон Кихот повика ханджията и му каза със спокоен и достоен глас:
— Многобройни и много големи са благодеянията, сеньор алкайде, които ми оказахте във вашия замък, и аз се чувствувам задължен да ви бъда благодарен до гроб. Желая само някой ден да имам възможността да ви се отплатя, като отмъстя вместо вас на някой безсрамник, който ви е нанесъл обида. Вие трябва да знаете, че моето звание ми налага да се притичвам на помощ на беззащитните, да отмъщавам на тези, които са жертва на неправди, и да наказвам безчинствата. Напрегнете паметта си и ако откриете, че ви се е случило нещо от този род, непременно ми го кажете. Аз ви давам честната си рицарска дума, че чрез мене ще получите пълно удовлетворение.
